Дейв Егърс
Кръгът (8)

* * *

Следобедът беше безпощаден и резултатът й едва достигна 93. В края на деня се чувстваше изтощена. Погледна втория екран, където видя съобщение от Дан. „Имаш ли минутка? Джина от Социалния Кръг се надяваше да й отделиш малко време.“ Мей му отговори: „След петнайсет може ли? Имам да пусна няколко анкети и не съм ходила до тоалетната от обяд“. Това си беше чистата истина. Не беше ставала от стола от три часа, а и искаше да се опита да си вдигне резултата над 93. Сигурна беше, че точно заради него трябва да разговаря с Джина. Дан отговори само с „Благодаря, Мей“ — думи, които тя предъвква по път за тоалетната. Благодареше й, че ще е на разположение след петнайсет минути, или по-скоро беше саркастичен заради ненужната подробност за физиологичните й нужди?

Почти беше стигнала до вратата на тоалетните, когато видя спретнат човек в тесни зелени джинси и хубава фланела с дълъг ръкав, който стоеше в коридора пред високия, тесен прозорец, вперил поглед в телефона си. Окъпан в синкавобялата светлина, като че ли чакаше инструкции от екрана.

Мей влезе в тоалетната. Когато приключи, отвори вратата и видя мъжа на същото място, само че този път гледаше през прозореца.

— Да не си се изгубил? — попита го Мей.

— Не. Просто обмислям нещо преди, ъ-ъ-ъ, да се връщам нагоре. Ти тук ли работиш?

— Да. Нова съм, в О.К.

— Обслужване на клиенти?

— Обгрижване на клиенти.

— Аха. Преди му казвахме просто „обслужване“.

— Да разбирам, че ти не си нов?

— Аз ли? Не, не. Тук съм от известно време. Но не съм бил много в тази сграда.

Той се усмихна и извърна лице към прозореца, а Мей го огледа. Очите му бяха тъмни, лицето — овално, а косата му изглеждаше почти изцяло побеляла, макар че нямаше как да е над трийсет. Беше слаб, жилест и в тесните дрехи силуетът му беше като изписан с тънки и дебели щрихи от ловка калиграфска ръка. Той се обърна пак към нея, примигна и се засмя на собствените си лоши обноски.

— Извинявай. Казвам се Калден.

— Калден?

— Тибетско е. Означава златно нещо си. Родителите ми винаги са искали да отидат в Тибет, но не са стигнали по-далеч от Хонконг. А ти си?…

— Мей.

Здрависаха се. Ръкостискането му беше здраво, но небрежно — все едно са го учили как да се здрависва, но самият той никога не е намирал смисъл в това.

— Значи не си се изгубил — Мей осъзна, че трябва да се връща на бюрото си, днес вече беше закъсняла веднъж.

Калден го усети:

— Аха, трябва да вървиш. Мога ли да те изпратя до там? Само да видя къде работиш.

— Ами… — зачуди се тя и се почувства доста неловко. — Да, разбира се.

С такова напористо, но безцелно любопитство щеше да го сметне или за някой случаен посетител от улицата, или за някакъв корпоративен шпионин, ако беше по-наивна или не беше видяла връзката на служебната карта около врата му. Само че не можеше да предполага нищо. Беше в Кръга едва от седмица. Можеше да е някакъв тест. Или просто ексцентричен колега.

Мей го заведе до бюрото си.

— Много е подредено — отбеляза той.

— Така е. Тъкмо започвам, ако си забравил.

— Знам, че някои от Мъдреците обичат бюрата да са подредени. Някога виждала ли си ги наоколо?

— Кого? Мъдреците ли? — засмя се Мей. — Не и тук. Или поне все още не.

— Да, така и предположих — каза той и приклекна до нея, с глава на нивото на рамото й. — Може ли да видя какво правиш?

— Като работя ли?

— Да. Мога ли да погледам? Е, стига да не те притеснявам.

Мей се поколеба. Всичко в Кръга, с което се беше сблъсквала досега, се придържаше към някакъв логичен модел, някакъв ритъм, но Калден беше аномалия. Неговият ритъм беше различен, атонален и странен, но не по неприятен начин. Лицето му беше толкова открито, очите толкова бистри, благи, непринудени, говореше толкова нежно, че всякаква вероятност за заплаха изглеждаше незначителна.

— Ами… да. Защо не — каза тя. — Само че не е много интересно.

— Може и да е, може и да не е.

И така, той започна да я наблюдава как обработва запитванията. Когато го поглеждаше след всяка привидно банална част от работата си, виждаше как яркият екран танцува в очите му и колко вглъбено е изражението му — все едно не е виждал по-вълнуващо нещо в живота си. В други моменти обаче изглеждаше отнесен и като че ли виждаше нещо невидимо за нея. Взираше се в екрана, но очите му гледаха нещо дълбоко отвъд повърхността.

Тя продължи да работи, докато той от време на време й задаваше въпроси:

— Това пък кой беше? Това колко често се случва? Защо отговори по този начин?

Стоеше близо до нея, твърде близо за всеки нормален човек с нормална представа за лично пространство, но беше пределно ясно, че той не е нормален човек. Докато гледаше екрана, а понякога и пръстите на Мей по клавиатурата, брадичката му все повече се приближаваше до рамото й и тя чуваше лекото му дишане, усещаше мириса му на обикновен сапун и бананов шампоан, който се носеше към нея с всяко негово леко издихание. Цялото преживяване беше толкова странно, че Мей се смееше неловко на всеки няколко секунди, защото не знаеше как иначе да реагира.

И изведнъж всичко приключи. Той си прочисти гърлото и се изправи.

— Е, най-добре да тръгвам. Ще се изнижа тихо, не искам да ти нарушавам темпото. Ще се видим из кампуса, сигурен съм.

И си тръгна.

Преди Мей да осъзнае какво се е случило току-що, до нея се появи ново лице.

— Здравей. Аз съм Джина. Дан ти е казал, че ще дойда, нали?

Мей кимна, макар че не помнеше подобно нещо. Погледна Джина, жена с няколко години по-възрастна от нея, с надеждата да си припомни. Тъмните й очи, силно подчертани с очна линия и синя спирала, се усмихваха, но Мей не усещаше да излъчват никаква топлина — нито те, нито Джина като цяло.

— Дан каза, че моментът ще е удобен да ти настроим всички социални връзки. Имаш ли време?

— Разбира се — каза Мей, въпреки че беше тъкмо обратното.

— Предполагам, че миналата седмица е била твърде натоварена, за да си направиш фирмения социален акаунт? И май не си си пренесла стария профил?

Мей се прокле.

— Съжалявам. До момента бях затрупана с работа.

Джина се намръщи.

Мей опита да прикрие грешката си със смях.

— В добрия смисъл, разбира се! Но просто не ми остана време за нищо извънредно.

Джина наклони глава и демонстративно се прокашля.

— По много интересен начин се изразяваш — каза тя с усмивка, въпреки че не изглеждаше никак доволна. — Всъщност гледаме на профила ти и на активността ти в него като на неразделна част от работата тук. Това е начинът, по който колегите ти, дори тези на другия край на кампуса, могат да разберат коя си. Общуването със сигурност не е извънредно нещо, нали?

Сега Мей се притесни.

— Не — каза тя. — Естествено.

— Ако влезеш на страницата на някой колега и му напишеш нещо на стената, това е положително нещо. Така се гради общност. Така се споделя. А и, разбира се, не е нужно да ти казвам, че тази компания съществува благодарение на социалните медии, които ти смяташ за нещо извънредно. Доколкото знам, си ползвала нашите социални апликации, преди да дойдеш тук?

Мей не знаеше какво да каже, за да умилостиви Джина. Досега беше твърде заета с работата и не искаше да се разсейва, затова отложи активирането на социалния си профил.

— Съжалявам — продума тя. — Не исках да кажа, че е нещо извънредно. Всъщност смятам, че е от първостепенна важност. Просто още се аклиматизирам и исках да се съсредоточа върху новите си задължения.

Джина обаче си беше подхванала приказката и нищо не можеше да я спре, преди да се е изказала.

— Замисляла ли си се, че общност и общуване имат един и същ корен? Произлизат от една и съща латинска дума, която значи „общ, обществен, достъпен за всички“.

Сърцето на Мей биеше лудо.

— Много съжалявам, Джина. Борих се за правото си да работя тук. Знам всичко това. Тук съм, защото вярвам във всичко, което казваш. Просто бях под голямо напрежение миналата седмица и нямах възможност да си направя профил.

— Добре. Но от тук нататък просто знай, че социалната ти активност в профила и всички други акаунти също е причина да си тук. Смятаме онлайн присъствието ти за неразделна част от работата. Всичко е свързано.

— Знам. Отново, съжалявам, че се изразих грешно.

— Хубаво. Хайде сега да го направим.

Джина се пресегна зад преградата на бюрото и вдигна друг монитор, по-голям от втория, който бързо нагласи и свърза с компютъра на Мей.

— Така. Вторият екран ще продължава да е начинът, по който общуваш с останалата част от екипа. Той е единствено за О.К. Третият е за социалните ти прояви — както в компанията, така и в по-широкия ти Кръг. Следиш ли ми мисълта?

— Да.

Мей наблюдаваше как Джина включва екрана и потръпна. Досега никога не беше разполагала с такова изобилие от техника. Три екрана, при това за някого толкова надолу по стълбицата… само в Кръга!

— Добре, първо искам да се върнем на втория ти екран — каза Джина. — Не мисля, че си активирала търсенето в Кръга. Да го направим. — Появи се подробна триизмерна карта на кампуса. — Много е просто и ти позволява да намериш когото и да е било в кампуса, ако искаш да се видите лично. — Джина посочи една пулсираща червена точица. — Това си ти. Разгорещила си се до червено! Шегувам се. — Тя усети, че това може да се тълкува като неуместно изказване и побърза да смени темата. — Не спомена ли, че познаваш Ани? Хайде да й напишем името. — На екрана се появи синя точка в „Дивия запад“. — Стои си в офиса, каква изненада. Ани е машина.

— Така е — засмя се Мей.

— Така ти завиждам, че я познаваш толкова добре — Джина се усмихна бързо и не особено убедително. — А оттук влизаш в една страхотна нова апликация, която на практика е като архив на движението в сградата за всеки ден. Можеш да видиш кога всеки служител се е регистрирал на влизане и на излизане. Така получаваме доста добра представа за живота в компанията. Естествено, не се налага да го обновяваш сама. Ако слезеш до басейна, служебната ти карта автоматично ще отрази в системата новото ти местоположение. Като изключим това обаче, всякакъв допълнителен коментар си е твой избор, но, разбира се, е препоръчителен.

— Коментар ли? — попита Мей.

— Е, сещаш се, как ти се е сторил обядът, новият уред във фитнес залата, каквото и да е. Просто елементарни оценки и коментари. Нищо необичайно, но, естествено, всякакъв вид информация ни помага да обслужваме нуждите на Кръга по-добре. Коментарите се пишат ето тук — обясни тя и й показа, че може да маркира всяка сграда и всяка стая и така да добави коментар за всичко и всички. — Това беше за втория ти екран. Той е за колегите ти, за екипа и за да намериш някого във физическото пространство. Сега да видим наистина забавните неща. Екран номер три. Тук излизат Зинг и главните ти социални връзки. Чух, че нямаш Зинг?

Мей призна, че е така, но и че много иска да има.

— Чудесно — каза Джина. — Вече имаш акаунт. Измислила съм ти и име: МейДей! Не е ли супер?

Мей не беше много сигурна дали й харесва.

— Също така ти свързах акаунта в Зинг с цялото общество на Кръга, така че вече имаш 10 041 нови последователи! Доста готино. Що се отнася до собствените ти коментари в Зинг, ще очакваме по около десет на ден, но това е минимумът. Сигурна съм, че ще имаш да кажеш повече. А, а ето тук ти е плейлистата. Ако слушаш музика, докато работиш, системата автоматично я праща на всички останали, а също така я качва и в общата плейлиста, която класифицира най-слушаните песни за всеки ден, седмица, месец. В нея са стоте топ парчета от целия кампус и можеш да си подбираш от тях по всякакъв начин — най-слушаните хип-хоп, инди, кънтри песни, каквото искаш. Ще получаваш препоръки на базата на това какво слушаш най-много и на това какво слушат другите с подобен вкус — всичко се кръстосва автоматично, докато ти работиш. Схващаш ли?

Мей кимна.

— Добре. До Зинг ще видиш прозорец с главната ти социална мрежа. Също така ще забележиш, че я делим на две части — Вътрешен кръг и Външен кръг, за комуникацията ти извън Кръга. Не е ли готино? Можеш и да ги слееш, но според нас е полезно да се виждат поотделно. В крайна сметка обаче Външният кръг пак си е част от Кръга, нали? Като всичко останало. Дотук ясно ли е?

— Да.

— Не мога да повярвам, че от една седмица си тук и още не си влизала в мрежата. Приготви се за нещо изумително!

Джина докосна екрана и в прозореца на Вътрешния кръг се изсипа порой от съобщения.

— Ето, получи всичко от миналата седмица. Затова са толкова много. Олеле, наистина доста си изпуснала.

Мей погледна в долния край на екрана, където се изчисляваха всички съобщения от колегите в Кръга. Броячът за миг замръзна на 1200. След това показа 4400. Цифрата стремглаво се покачваше с периодични паузи, докато накрая не спря на 8276.

— Това са съобщенията от миналата седмица? Осем хиляди?

— Ще наваксаш — каза ведро Джина. — Може би дори още довечера. А сега, хайде да погледнем и Външния кръг, който всъщност е същият профил, който си ползваш от години. Имаш ли против да го отворим?

Мей нямаше нищо против. На третия екран, до прозореца на Вътрешния кръг, се появи социалният й профил, който наистина беше създала преди години. Мониторът бе залян от потоп съобщения и снимки, поне няколкостотин.

— Така, и тук като че ли имаш да наваксваш — каза Джина. — Цяло пиршество! Приятно четене.

— Благодаря! — Мей се опита да звучи колкото се може по-развълнувана. Трябваше да се хареса на Джина.

— А, чакай, има още нещо. Трябва да ти обясня и за йерархията на съобщенията. Леле, едва не забравих, Дан щеше да ме убие. Така, знаеш, че задълженията ти в О.К. на първия екран са от първостепенна важност. Трябва да обслужваме клиентите с цялото си внимание и сърце. Това е ясно.

— Да.

— На втория екран може да получаваш съобщения от Дан и Джаред, или от Ани, или от всеки, който пряко наблюдава работата ти. Тези съобщения отчитат ежеминутното качество на обслужването ти. Следователно това е вторият ти приоритет, нали така?

— Абсолютно.

— Третият екран е социалният, Вътрешен и Външен кръг. Тези съобщения обаче не са маловажни — напротив. И те са също толкова важни, колкото останалите, но просто идват на трето място. Понякога може и да са спешни, затова хвърляй по едно око специално на съобщенията от Вътрешния кръг, защото оттам ще научаваш за служебни срещи, задължителни мероприятия и всякакви важни новини. Ако има нещо неотложно, то ще е оцветено в оранжево. А ако е извънредно спешно, ще получиш съобщение и на телефона си. Подръка ли го държиш?

Мей кимна и посочи телефона си, оставен под екраните на бюрото й.

— Чудесно. Ето, това са ти приоритетите, като на последно място идва собственият ти принос към Външния кръг — което е също толкова важно, колкото и останалите ти задължения, тъй като тук ценим баланса между работата и личния живот, както знаеш, съчетаването на онлайн живота ти тук, в компанията, и извън нея. Надявам се това да е ясно.

— Ясно е.

— Добре. Ами, мисля, че си готова. Някакви въпроси?

Мей каза, че няма. Джина килна скептично глава, за да покаже, че знае всъщност колко много въпроси има Мей, но не иска да ги зададе, за да не се изложи. Въпреки това се изправи, усмихна се и тръгна да си върви, но на първата крачка се спря.

— Да му се не види, забравих още нещо.

Тя приклекна до Мей, написа нещо за няколко секунди и на третия екран се появи поле, което много приличаше на това със средния й резултат от работата с клиентите. В полето пишеше: „Мей Холанд: 10 328“.

— Това е рангът ти за активност в мрежата. Някои го смятат за ранг на популярността, или накратко ПопРанг, но не е точно така. На практика е просто число, генерирано от алгоритъм, който отчита участието ти във Външния кръг. Схващаш, нали?

— Мисля, че да.

— Взимат се предвид всичките ти публикувани съобщения в Зинг, всички външни хора, които ги следят, коментарите за тях, твоите коментари за други съобщения или за профилите на колеги от Кръга, всички качени снимки, присъствието ти на събития в Кръга, коментарите и снимките ти от тези събития — на практика се отбелязва всичко, което вършиш тук. Най-активните от Кръга, разбира се, се класират най-високо. Колкото по-малко е числото, толкова по-добре. Както виждаш, в момента рангът ти е нисък, защото си нова и току-що ти активирахме социалната мрежа. Но всеки път, когато публикуваш или коментираш, или присъстваш на нещо, то се отчита и рангът ти съответно се променя. И точно тук идва забавната част. Започваш да пишеш — и се изкачваш в ранга. Няколко човека ти харесват коментара — изстрелваш се още по-нагоре. Числото се мени постоянно. Не е ли страхотно?

— Страхотно е.

— Дадохме ти летящ старт — иначе щеше да си на 10 411. И пак казвам, това е само за удоволствие. Никой няма да те съди според ранга ти. Някои от Кръга го взимат доста насериозно, естествено, а тук много обичаме хората, които искат да се включат, да са активни, но рангът е просто забавен начин да видиш как се проявява участието ти спрямо цялостното общество на Кръга. Ясно?

— Ясно.

— Добре тогава. Знаеш как да ме откриеш — каза Джина и си тръгна.

Мей отвори Вътрешния кръг и започна. Беше решена да изчете всичко същата вечер. Имаше общи ежедневни съобщения за менюто, времето, мъдра мисъл на деня — афоризмите от миналата седмица бяха от Мартин Лутър Кинг, Ганди, Солк, Майка Тереза и Стив Джобс. Имаше и новини за всички посещения в кампуса: агенция за осиновяване на домашни любимци, сенатор, конгресмен от Тенеси, директора на „Лекари без граници“.

С голямо разочарование откри, че тъкмо тази сутрин е изпуснала посещението на Мухамад Юнус, носител на Нобеловата награда.

Започна да пресява съобщенията едно по едно, в търсене на такива, на които се е очаквало да отговори лично. Имаше поне петдесет анкети за мнението на служителите по отношение на различни политики на Кръга, оптимални дати за предстоящи събрания, групи по интереси, празненства и отпуски по празниците. Имаше десетки клубове, които набираха членове и съобщаваха за сбирките си: поне десет групи за стопани на котки, няколко за домашни зайци, шест за любители на влечугите (четири от които само за фенове на змиите). Преобладаваха групите за стопани на кучета. Изброи двайсет и две, но беше сигурна, че са повече. Една от тях, посветена на любителите на дребните породи („Малки късметлии“), спешно искаше да знае колко души биха желали да се присъединят към уикенд клуб за разходки, преходи и подкрепа (реши да пренебрегне точно тази). Но веднага осъзна, че това ще предизвика второ, още по-спешно съобщение, и бързо написа отговор, че няма куче. Попадна на молба да подпише петиция за по-богат избор на ястия за веганите — подписа я. Имаше девет съобщения от различни работни групи в компанията, които я канеха в своите Подкръгове, за да получава по-конкретна, актуална информация и да може да споделя новини. Засега се присъедини към феновете на плетенето, футбола и Хичкок.

На пръв поглед имаше стотици родителски групи — родители на първо дете, разведени родители, родители на деца аутисти, родители, осиновили дете от Гватемала, или Етиопия, или Русия. Имаше седем любителски комедийни групи, девет отбора по плуване — миналата сряда се беше състояла междуотборна среща, със стотици участници, и се бяха появили десетки съобщения за победителите, за някакви съмнения в резултатите и че всеки може да се обръща към медиатора, който ще разреши всякакви недоизяснени въпроси или оплаквания. На ден имаше поне по десет посещения на компании, които представяха на Кръга иновативните си продукти. Нови икономични автомобили. Нови маратонки от организация за справедлива търговия. Нови тенис ракети местно производство. Провеждаха се срещи на всички възможни отдели — „Проучване и развитие“, „Набиране на персонал“, „Социални връзки“, „Издирване на хора в нужда“, „Професионален отдел за компютърни системи“, „Филантропски отдел“, „Реклама и продажби“… Стомахът й леко се сви, когато видя, че е пропуснала среща, отбелязана като „на практика задължителна“ за всички новаци. Миналия вторник. Защо никой не й беше казал? „Абе, глупачке“, отговори си тя сама, „ето, очевидно са ти казали! Мамка му…“

До десет часа беше минала през всичко от Вътрешния кръг и се зае с личния си профил във Външния.

Не го беше отваряла от шест дни и завари 118 нови съобщения само от днешния ден. Последното беше от нейна приятелка от колежа, която имала стомашен грип. След съобщението се нижеха ред коментари на приятели, които й предлагаха лекове, изказваха съчувствието си и прикачаха снимки, с които се надяваха да я разведрят. Мей хареса две снимки, три коментара, изпрати собствените си пожелания за бързо възстановяване и прикачи линк към една песен на име „Повръщащата Сали“. Това предизвика нова вълна от 54 коментара за песента и за групата, която я изпълнява. Един от приятелите й в разговора каза, че познава басиста и го включи към темата. Басистът, Дамиен Гилоти, се оказа в Нова Зеландия, работел като звуков инженер, и много се радваше, че „Повръщащата Сали“ още е популярна сред заболелите от грип.

Неговото включване заинтригува хората и доведе до още 129 съобщения — всички бяха развълнувани от виртуалната среща със самия басист на групата и до края на разговора Дамиен Гилоти беше поканен да свири на една сватба, ако желае, и да отиде на гости в Боулдър, Бат, Гейнсвил и Сейнт Чарлс, Илинойс, ако минава оттам, като навсякъде щеше да е добре дошъл, с осигурен покрив над главата и домашно сготвена вечеря. При споменаването на Сейнт Чарлс един от коментиращите попита дали някой тамошен е чул какво се е случило с Тим Дженкинс, който бил на фронта в Афганистан. Отговориха, че някъде са прочели за хлапето от Илинойс, което било застреляно от някакъв афганистански бунтовник, престорил се на полицай. Шейсет съобщения по-късно участниците в разговора установиха, че това бил друг Тим Дженкинс, от Рантул в Илинойс, не от Сейнт Чарлс. Настъпи всеобщо облекчение, но скоро разговорът беше превзет от многостранен дебат за ефикасността на въпросната война, американската външна политика като цяло, дали реално са спечелили във Виетнам, или Гренада, или дори Първата световна война, за способността на Афганистан да е автономна държава, за търговията с опиум, която финансира бунтовниците, и за вероятността да се легализират незаконните наркотици в Америка и Европа. Някой спомена ползите от марихуаната за облекчаване на глаукома, а друг подхвърли, че също така помага и на болните от множествена склероза, след което се развихри неистов обмен на информация между трима роднини на болни от множествена склероза. Мей усети, че някаква тъмнина разперва криле дълбоко в нея и излезе от профила си.

Вече не можеше да си държи очите отворени. Макар че беше изчела едва три дни от пропуснатата комуникация, изключи компютъра и се запъти към паркинга.