Дейв Егърс
Кръгът (51)

* * *

Когато времето им свърши, Ани се върна в кабинета си, където каза, че ще си полегне, а Мей се върна на старото си бюро. Трябваше да помисли. Застана на вратата, където веднъж забеляза Калден да я гледа, и тя самата се загледа в новаците, чиято откровена работа и кимащи глави й подействаха успокоително. Тихото им жужене на одобрение и неодобрение събуди у нея чувство за ред и праведност. От време на време някой вдигаше глава и й се усмихваше или помахваше невинно към камерата и публиката, преди да се върне обратно към работата. Обля я вълна на гордост — с тях, с Кръга, с това, че е привлякъл такива чисти души. Те бяха отворени към света. Те бяха верни. Те не криеха, не скатаваха, не спотайваха.

Близо до нея седеше един новак на не повече от двайсет и две с буйна коса, която се издигаше от главата му като пушек. Работеше с такава концентрация, че не беше забелязал Мей, която стоеше зад него. Пръстите му пишеха по клавиатурата с бясна скорост, но плавно и тихо, докато едновременно отговаряше на клиентски запитвания и на въпроси от проучването. „Не, не, усмивка, не ми харесва“, казваше той и кимаше без усилие в пъргав такт. „Да, да, не, Канкун, дълбоководно гмуркане, скъпи курорти, двудневна почивка, януари, януари, горе-долу, три, две, усмивка, усмивка, може би, да, «Прада», «Конвърс», не, не ми харесва, не ми харесва, усмивка, Париж.“

Както го гледаше, решението на проблема на Ани изведнъж й се стори очевидно. Просто имаше нужда от подкрепа! Имаше нужда да знае, че не е сама. В този момент всичко си дойде на мястото. Разбира се, че решението се намира в самия Кръг. Имаше милиони хора по света, които без съмнение биха застанали зад Ани и биха изказали подкрепата си по безброй неочаквани и сърдечни начини. Страданието е страдание само тогава, когато се случва в тишина и самота. Болката, изживяна публично пред милиони очи, изпълнени с любов, вече не е болка, а взаимност.

Мей отстъпи от вратата и се запъти към терасата на покрива. Имаше дълг — не само към Ани, приятелката си, а и към зрителите си. След като видя честността и откритостта, с която работеха новаците и онзи младеж с буйната коса, се почувства като лицемер. Докато изкачваше стълбите, се опита да оцени възможностите си и себе си. Преди броени минути прикри истината съвсем съзнателно — тъкмо обратното на откритост и честност. Скри звука от света, което беше равносилно на лъжа спрямо милионите, които си мислеха, че тя е винаги коректна, прозрачна.

Мей се загледа в кампуса под себе си. Зрителите й се чудеха какво точно гледа, защо мълчи.

— Исках всички вие да видите това, което виждам и аз — каза тя.

Ани искаше да се крие, да страда сама, да прикрива истината. И Мей беше решила да уважи желанието й, да й бъде вярна. Но не можеше ли лоялността към един човек да потъпче лоялността към милиони? Не беше ли тъкмо този начин на мислене, предпочитанието за личната, временна облага пред по-висшата кауза, заради който се бяха случвали многобройни ужаси в човешката история? Отново решението като че ли беше пред очите й, навсякъде около нея. Трябваше да помогне на Ани и да пречисти собствената си прозрачност, като можеше да постигне и двете с едно смело действие. Погледна часа. Имаше два часа до презентацията на „Копой“. Постоя на терасата, докато организира мислите си в ясно изказване. След това се отправи към тоалетните, към местопрестъплението, и преди да влезе, зърна отражението си в огледалото и вече знаеше какво трябва да каже. Пое си дълбоко въздух.

— Здравейте, мили зрители. Искам да направя изказване, макар и да е болезнено. Но смятам, че така е редно. Точно преди един час, както знаят повечето от вас, влязох в тази тоалетна, привидно за да се облекча във втората кабинка, ето тук. — Мей извърна обектива към редицата кабинки. — Но когато влязох вътре, седнах, изключих звука и проведох личен разговор с моя близка приятелка, Ани Алертън.

На китката й вече примигваха няколкостотин съобщения, като най-харесваното от всички до момента вече я оправдаваше: „Мей, приказките в тоалетната са позволени! Не се притеснявай. Вярваме в теб!“.

— До всички вас, които изпращате милите си думи — благодаря ви. Но по-важното в признанието ми е какво си говорихме с Ани. Мнозина от вас знаят, че Ани е част от един експеримент, програма за проследяване на родословието докъдето ни позволяват технологиите. Ани е открила някои неприятни факти в дълбините на историята си. Някои от предците й са извършвали сериозни злодеяния, заради които Ани не се чувства никак добре. За нещастие, утре ще бъде разкрит още един неприятен факт, но този път не толкова отдавнашен и вероятно по-болезнен.

Мей погледна гривната си и видя, че активните зрители почти са се удвоили през последната минута до 3 202 984. Знаеше, че много хора докато работят държат включено предаването от камерата й на екраните си, но рядко гледат активно. Сега беше явно, че предстоящото й изявление е приковало вниманието на милиони. Има нужда от съчувствието на тези милиони, помисли си тя, за да омекоти утрешния удар. Ани го заслужаваше.

— Затова, приятели, смятам, че трябва да впрегнем мощта на Кръга. Трябва да впрегнем съчувствието на всички хора по света, които вече познават и харесват Ани, или които могат да й съчувстват. Надявам се, че ще можете да й изпратите добрите си пожелания, собствените си разкази за някои мрачни истини от семейната история и да помогнете на Ани да почувства, че не е сама. Кажете й, че сте на нейна страна. Че все така я харесвате и че престъпленията на някой далечен роднина нямат връзка с нея, че това не променя мнението ви за нея.

Мей завърши изказването си, като съобщи имейл адреса и Зинг профила на Ани. Реакцията беше мигновена. От 88 198 последователите на Ани се покачиха на 243 087 — а докато изказването на Мей се разгласи, броят им вероятно щеше да надхвърли милион до края на деня. Съобщенията се сипеха едно след друго, като най-популярното до момента беше: „Миналото си е минало, а Ани си е Ани“. Не беше от най-смислените, но Мей все пак оцени жеста. Друго съобщение, което разпалваше страстите, гласеше: „Не искам да съм черната станция, но смятам, че в ДНК може да се пренася и злото, и лично аз бих се притеснявала за Ани. Ще й се наложи да положи двойни усилия да убеди хора като мен, афроамериканка, чиито предци са били поробвани, че върви по пътя на правдата“.

Този коментар беше получил 98 201 усмивки и почти толкова намусени личица — 80 198. Но като цяло, разглеждайки останалите коментари, Мей откри любов — каквато винаги имаше, когато хората бъдат помолени да изразят чувствата си, и разбиране, и желание миналото да остане минало.

Докато Мей проследяваше реакцията на хората, следеше и часа и знаеше, че й остава само един час до първата й презентация в Голямата зала на „Просвещението“. Чувстваше се подготвена, особено след историята с Ани, която й даваше кураж и повече от всякога й носеше чувството, че зад гърба си има легиони. Също така знаеше, че самата технология и общността на Кръга ще решат доколко е била успешна демонстрацията. Докато се подготвяше, Мей следеше гривната си за някаква следа от Ани. Очакваше до този момент вече да е получила някаква реакция, поне нещо като благодарност, при положение че без съмнение е била зарината под лавина от благопожелания.

Само че нямаше нищо.

Изпрати й поредица съобщения в Зинг, но не получи отговор. Провери къде се намира в момента и откри червената й пулсираща точка в офиса. За момент Мей се замисли дали да не отиде да я види, но реши да не го прави. Трябваше да се съсредоточи, а и може би беше по-добре да я остави да поеме всичко сама. До следобед със сигурност щеше да е синтезирала топлината на милионите, които ги е грижа за нея, и щеше да е готова да й благодари подобаващо, да й каже, че сега, от тази нова перспектива, вече може да постави в контекст престъпленията на роднините си и да продължи напред към разрешимото бъдеще, а не да върви назад към хаоса и непоправимото минало.