Дейв Егърс
Кръгът (19)

* * *

Почукването на вратата беше тихо и плахо.

— Отворено е — провикна се Мей.

Франсис провря лице в стаята и задържа вратата.

— Сигурна ли си? — попита.

— Аз те поканих, все пак.

Той се вмъкна вътре, като че ли на косъм се е спасил от някого, който го е гонил по коридора. Огледа стаята.

— Харесва ми как си я украсила. Мей се засмя.

— Хайде да отидем в моята — предложи.

Тя понечи да откаже, но всъщност й стана любопитно. Всички стаи в общежитието се различаваха по нещо и откакто бяха станали толкова популярни и удобни, много от служителите на практика живееха в тях и можеха да ги персонализират. Когато стигнаха, Мей установи, че стаята много прилича на нейната, освен в някои лични детайли, които Франсис беше добавил, като например маска от папиемаше, която бил изработил като дете. Жълта и с огромни очи с очила, тя се пулеше от стената до леглото. Той забеляза, че Мей се е втренчила в нея.

— Какво? — попита той.

— Много е странно, не мислиш ли? Маска над леглото?

— Не я виждам, когато си легна. Искаш ли нещо за пиене?

Той погледна в хладилника и видя различни сокове и някакъв нов вид саке в закръглено стъклено шише с розов оттенък.

— Добре изглежда — каза Мей. — При мен няма такова. Моето е в по-обикновена бутилка. Може би е друга марка.

Франсис забърка питиета и за двама им, препълвайки чашите.

— Пия по няколко всяка вечер. Това е единственият начин да си забавя мозъка, за да мога да заспя. Имаш ли такъв проблем?

— На мен ми отнема един час.

— Е, с това нещо стават петнайсет минути.

Подаде й чашата. Мей надзърна вътре и отначало се замисли колко е тъжно да пиеш саке всяка вечер, но после реши и тя да пробва, още утре.

Франсис гледаше нещо между стомаха и лакътя й.

— Какво?

— Тази талия направо не се издържа — каза.

— Моля? — попита тя, макар да си мислеше, че няма никакъв смисъл. Не можеше да бъде с човек, който говори такива неща.

— Не, не! Искам да кажа, че е невероятна. Тази извивка, като лък е. — Той описа полукръг във въздуха. — Много ми харесва, че имаш широк ханш и рамене. И с тази талия…

Той се усмихна и я погледна в очите, все едно нямаше представа колко прямо е това, което беше казал, или просто не го беше грижа.

— Ами, благодаря…

— Казах го като комплимент. Като че ли тези извивки са били създадени да си сложиш ръцете там. — Той направи жест сякаш слага ръце на кръста й.

Мей се изправи, отпи от чашата и се замисли дали не е време да се маха. Но наистина й беше направил комплимент. Неуместен, непохватен, но много прям комплимент, който тя никога нямаше да забрави и който вече беше ускорил пулса й.

— Искаш ли да гледаме нещо? — попита Франсис.

Все още разтърсена, Мей сви рамене.

Той прегледа възможностите. Реално имаха достъп до всеки филм и телевизионно шоу, създавани някога. Прекараха пет минути в обсъждане на различните варианти, но после им хрумна друга, подобна, но по-добра идея.

— Чувала ли си новите неща на Ханс Уилис? — попита Франсис.

Мей беше решила, че ще остане и че мисълта да бъде с него й е приятна. Тук усещаше, че има власт и това й допадаше.

— Не. Кой е той?

— Един от музикантите, които живеят тук, не се ли сещаш? Миналата седмица записа цял концерт.

— И вече е излязъл?

— Не, но ако получи добри отзиви от Кръга, може и да го издадат. Чакай да видя дали ще го намеря.

Франсис пусна нежна композиция на пиано, която звучеше като току-що завалял дъжд. Мей стана да загаси лампите и остави бледата светлина на екрана да хвърля призрачното си сияние върху Франсис. Забеляза дебела книга с кожена подвързия и я взе в ръка.

— Какво е това? Нямам такава в моята стая.

— А, това си е мое. Албум. Просто снимки.

— Семейни снимки? — попита Мей, но си спомни за злополучната му семейна история. — Извинявай. Може би не се изразих по най-добрия начин.

— Няма защо. Да, нещо като семейни снимки са. Сестрите ми са на някои от тях. Но най-вече съм просто аз с приемните семейства. Искаш ли да го разгледаш?

— Тук в Кръга ли го държиш?

Франсис взе албума и седна на леглото.

— Не. Обикновено е вкъщи, но сега го донесох. Искаш ли да го разгледаш? Повечето са депресарски.

Франсис вече го беше разгърнал. Мей го наблюдаваше, докато разлистваше страниците. Видя Франсис в скромни всекидневни, облени в кехлибарена светлина, и в кухни, и тук-таме в някой увеселителен парк. Родителите винаги бяха размазани или извън кадър. Стигнаха до снимка, на която той беше седнал на скейтборд и гледаше през огромни очила.

— Сигурно са били на майката — каза той. — Погледни тези рамки. — Той прокара пръст около кръглите лещи. — Това е женски стил, нали?

— Май да — отговори Мей, вторачена в по-младото лице на Франсис. Имаше същото открито изражение, същия забележителен нос, същата пълна долна устна. Усети, че очите й се напълват със сълзи.

— Тези рамки не си ги спомням — обясни той. — Не знам откъде са се взели. Сигурно моята се е счупила и тази е нейна и ми я е дала.

— Изглеждаш сладък — каза тя, но единственото, което искаше, бе да плаче.

Франсис беше присвил очи и се взираше в снимката, все едно се надяваше да измъкне някакви отговори от нея, ако я гледа достатъчно дълго.

— Къде е било това?

— Нямам представа.

— Не знаеш къде си живял?

— Никаква идея. Дори това, че имам снимки, си е рядкост. Не всички приемни родители дават снимки, а ако го направят, винаги внимават да не се вижда нещо, което да ти помогне да ги намериш. Без фасади и дворове на къщите, без имена на улиците, табелки или отличителни знаци.

— Наистина ли? Франсис я погледна.

— С приемни родители е така.

— Защо? За да не можеш да се върнеш ли?

— Просто е правило. Да, за да не можеш да се върнеш. Ако те вземат за една година, това е всичко, и не искат пак да им се озовеш на вратата — особено като по-голям. Някои от децата имаха проблемни наклонности и семействата се притесняваха какво може да стане, ако ги намерят, когато пораснат.

— Не знаех.

— Ами, странна система е, но има логика.

Той си допи сакето и стана да смени музиката.

— Може ли да разглеждам?

Франсис сви рамене. Тя запрелиства нататък в търсене на някакви издайнически образи. Но на нито една снимка не се виждаше нито адресът, нито къщата. Всички бяха направени или вътре, или в безлични задни дворове.

— Бас държа, че някои биха се зарадвали да те видят — отбеляза тя.

Франсис беше пуснал друга песен — старо соул парче, което Мей не можеше да разпознае. Върна се да седне до нея.

— Възможно е. Но би било извън споразумението.

— Значи не си се опитвал да се свържеш с тях? Искам да кажа чрез лицево разпознаване…

— Не знам. Не съм решил. Всъщност затова го донесох. Утре ще сканирам снимките, за да пробвам. Може и да има няколко попадения. Само че не мисля да правя повече по въпроса. Просто искам да запълня няколко празнини.

— Имаш право да знаеш поне най-основното.

Мей разлиства страниците, докато не стигна до снимка на Франсис като малък, на не повече от пет, с две девет или десетгодишни момичета от двете си страни. Знаеше, че това са сестрите му, които са били убити, и искаше да ги разгледа, макар да не осъзнаваше защо. Не искаше да го принуждава да говори за това и знаеше, че не трябва да казва нищо, че трябва да остави на него да започне разговора, а ако той не го направи скоро, че е редно да прелисти на следващата снимка.

Той си замълча и когато Мей обърна страницата, я заля силна вълна от чувства към Франсис. Беше се отнесла с него твърде грубо. Ето го тук, харесва я, иска да е с нея и е най-тъжният човек, когото някога е познавала. Това можеше да го промени.

— Пулсът ти направо откачи — обади се той.

Мей погледна гривната си и видя, че показва 134.

— Дай да видя твоята — посегна тя.

Той набра ръкав. Тя сграбчи китката му и я обърна. Неговият беше 128.

— И ти не си съвсем спокоен — каза му и отпусна ръка през скута му.

— Остави си ръката там и ще видиш как се ускорява — каза той и заедно се втренчиха в числото. Беше невероятно. Пулсът му бързо се ускори до 134. Мей се развълнува от тази власт, която стоеше пред очите й, измерима. Числото стана 136.

— Искаш ли да пробвам нещо? — попита го.

— Искам — прошепна той, задъхан.

Тя протегна пръсти между гънките на панталона му и намери пениса му, силно притиснат към катарамата на колана. Потърка връхчето с показалец и двамата видяха как числото се повиши на 152.

— Колко лесно се развълнува — отбеляза тя. — А представи си, че наистина се случваше нещо…

Очите му бяха затворени.

— Представям си — каза запъхтяно той.

— Харесва ли ти?

— Хм — едва промърмори той.

Мей беше завладяна от властта си над него. Докато гледаше как е подпрял ръце на леглото, как пенисът му се напъва в панталона, й хрумна нещо, което би могла да каже. Беше банално и никога не би го казала, ако знаеше, че някой може да разбере, но мисълта я накара да се усмихне, а и знаеше, че Франсис, това срамежливо момче, направо ще полудее.

— А какво ли друго измерва това? — попита тя и се приведе.

Очите му се облещиха, а ръцете започнаха борба с панталона, опитвайки се да го свалят. Но тъкмо когато го свлече до бедрата си, от устата му се изтръгна някакъв звук, нещо като „Боже…“ или „Може…“, след което се преви напред, отметна глава ту вляво, ту вдясно, докато накрая не се стовари назад на леглото с глава, подпряна на стената. Тя се отдръпна и го погледна — вдигнатата му блуза, голият чатал. Приличаше на огнище с едно-единствено малко дърво, обляно в мляко.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Хареса ми.

— Никога не ми се е случвало по-неочаквано.

Още дишаше тежко. Тогава в главата й проблесна сцената с баща й, потънал в дивана, безпомощен срещу собственото си тяло, и силно й се прииска да е някъде другаде.

— Трябва да вървя — каза.

— Така ли? Защо?

— Минава един, искам да се наспя.

— Добре — съгласи се той по начин, който не й хареса особено. Като че ли той самият също предпочиташе тя да си върви. Франсис стана и си взе телефона, който досега беше стоял подпрян на рафта срещу тях.

— Какво, да не си ни снимал? — пошегува се тя.

— Може би — отговори той с тон, който не остави място за съмнение.

— Чакай малко. Ти сериозно ли?

Мей се пресегна за телефона.

— Недей. Мой е — каза той и го тикна в джоба си.

— Твой ли? А това, което току-що направихме, твое ли е?

— Мое е точно толкова, колкото е и твое. А аз бях този с оргазма. И какво толкова ти пука? Не си била гола или нещо такова.

— Франсис. Не мога да повярвам. Изтрий го. Веднага.

— Да го изтрия ли? — каза той с насмешка и посланието беше ясно: „В Кръга нищо не се трие.“ — Нали трябва да мога да го гледам.

— Тогава всички ще могат да го гледат.

— Е, няма да го разпространявам, естествено.

— Франсис. Моля те.

— О, хайде де, Мей. Трябва да разбереш колко важно е това за мен. Не съм някакъв плейбой. Такива неща не ми се случват често. Не мога ли да си запазя спомен от случката?