Дейв Егърс
Кръгът (21)

* * *

Същата вечер в Колонията имаше прием в чест на Сантос, която продължи да се радва на обкръжение от нови почитатели. Мей за момент си помисли да се доближи, за да й стисне ръката, но тълпата около нея беше твърде гъста цяла вечер, затова отиде да хапне от бюфета — някакво ястие от свинско, приготвено в кампуса — и зачака Ани. Беше й казала, че ще се опита да дойде, но имала някакъв краен срок, който я притискал — за разглеждане в Европейския съюз.

— Пак мрънкат за данъците — беше казала Ани.

Мей се разходи из залата, украсена в стил пустиня — кактуси и планини от пясъчник се издигаха пред стени с дигитални залези. Срещна и поздрави Дан, Джаред и няколко от новаците, които обучаваше. Огледа се за Франсис с надеждата, че не е наоколо, но после се сети с голямо облекчение, че той спомена конференция в Лас Вегас — събрание на правоохранителните органи, пред които представяше „ДетТектор“. Пред погледа й един от залезите на стената се стопи, за да отстъпи място на лицето на Тай. Беше с набола брада, торбички под очите и изглеждаше на края на силите си, но въпреки това се усмихваше широко. Носеше обичайния си свръхголям черен суитшърт и си почисти очилата с ръкава, преди да огледа залата от край до край, като че ли можеше да види всички, независимо къде седят. А може и да ги виждаше. Залата бързо затихна.

— Здравейте на всички. Съжалявам, че не съм с вас. Работя по няколко много интересни нови проекта, заради които не мога да се присъединя към прекрасни събития като това, на което се радвате вие в момента. Но исках да поздравя всички ви за този невероятен нов напредък. Смятам, че е важна стъпка за Кръга и ще ни направи още по-страхотни! — За секунда като че ли погледна този, който го снимаше, сякаш за да се увери, че е казал достатъчно. След това погледна обратно към залата. — Благодаря на всички за усилената работа по този проект и нека истинският купон да започне сега!

Лицето му изчезна и на негово място отново се появи дигиталният залез. Мей си поговори с няколко новака от нейния отдел, част от които досега не бяха слушали Тай на живо и бяха на ръба на еуфорията. Снима ги, качи снимката в Зинг и добави: „Супер вълнуващо!“.

Отиде да си вземе втора чаша вино. Тъкмо реши да мине без салфетката под чашата, защото нямаше никакъв смисъл от нея и само щеше да си я тикне в джоба, когато мярна Калден. Седеше на едно мрачно стълбище. Мей закриволичи към него през тълпата и когато той я забеляза, лицето му грейна.

— Ехо, здрасти! — поздрави я.

— „Ехо, здрасти“?

— Извинявай — понечи да я прегърне. Тя обаче се отдръпна.

— Къде беше?

— Как така?

— Изчезна за две седмици.

— Толкова време ли мина? Тук си бях. Даже веднъж дойдох да те видя, но ми се стори заета.

— Идвал си до О.К.?

— Да, но не исках да те притеснявам.

— И не успя да ми оставиш някакво съобщение?

— Не ти знам фамилията — усмихна се, като че ли знаеше доста повече, отколкото признаваше. — А ти защо не ме потърси?

— И аз не ти знам фамилията. И никъде не открих никакъв Калден.

— Така ли? Как го пишеш?

Мей започна да изброява вариациите, с които беше пробвала, но той я прекъсна.

— Виж, няма значение. И двамата сме се издънили. Но сега сме тук.

Мей направи крачка назад и го огледа с надеждата някъде по него да открие доказателство дали е истински, или не — истински кръгаджия, истински човек. Пак беше спретнато облечен с фланела с дълъг ръкав, този път на тънки хоризонтални райета в зелено, червено и кафяво, и пак се беше вмъкнал в много тесен черен панталон, с който краката му приличаха на буквата Л.

— Тук работиш, нали? — попита го тя.

— Естествено. Как иначе ще вляза? Охраната е доста строга. Особено в ден като днешния, с бляскавата ни гостенка. — Той кимна към Сантос, която даваше автограф върху нечий таблет.

— Изглеждаш все едно се каниш да си тръгваш — отбеляза Мей.

— Така ли? Не, не. Просто тук ми е уютно. Обичам да съм седнал на такива събития. А също и, предполагам, да имам вариант за бягство. — Той посочи с палец над рамото си към стълбите отзад.

— Аз лично съм доволна, че шефовете ми ме видяха — каза Мей. — Това ми беше приоритет. Теб трябва ли някой шеф да те вижда тук?

— Шеф? — За момент Калден я погледна, все едно е казала нещо на познат, но същевременно неразбираем за него език. — А, да — кимна той. — Видяха ме. Погрижих се.

— Ти май още не си ми казал като какво работиш тук.

— Ами, не знам. Не съм ли ти казал? Ха, виж онзи човек.

— Кой човек?

— Няма значение — като че ли вече беше забравил кого е гледал. — Значи си във „Връзки с обществеността“?

— Не. „Обгрижване на клиенти“.

Калден килна глава.

— О-о. Да. Това го знаех — коригира се неубедително. — И не си там отскоро?

Мей не сдържа смеха си. Човекът не беше с всичкия си. Умът му едва беше прикачен към тялото, а към земята още по-малко.

— Извинявай — погледна я с изражение, което изглеждаше безкрайно откровено и здравомислещо. — Наистина искам да запомня всички тези неща за теб. Дори се надявах да те видя на събирането.

— А ти откога каза, че работиш тук? — попита го тя.

— Аз ли? Ами… — Той се почеса по тила. — Хм. Не знам. От известно време.

— Месец? Година? Шест години? — подкани го тя, вече почти сигурна, че нещо не му е наред.

— Шест ли? Това значи от самото начало. Мислиш ме за достатъчно стар, че да съм работил тук шест години? Не искам да изглеждам чак толкова стар. Заради косата ли?

Мей не знаеше какво да отговори. Естествено, че заради косата. Побърза да смени темата.

— Да се разходим за по чаша вино?

— Ти върви, ако искаш.

— Какво, страх те е да си излезеш от скривалището ли?

— Не, просто не съм в особено общително настроение.

Мей се запъти към масата, където чакаха няколкостотин пълни чаши.

— Ти си Мей, нали?

Тя се обърна и видя двете жени, Даяна и Хилари, които строяха подводницата за Стентън. Спомни си, че се запознаха още на първия й ден и оттогава получаваше новини от тях на втория си екран поне три пъти дневно. Деляха ги броени седмици от завършване на съда, който Стентън смяташе да спусне в Марианската падина.

— Следя напредъка ви — каза Мей. — Невероятно! Строите го тук, така ли?

Мей хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че Калден не е решил да се измъкне.

— Да, с хората от Проект 9 — отговори Хилари и махна с ръка към някоя друга, незнайна част на кампуса. — Така е по-безопасно, за да опазим всички патентовани работи.

— Това е първата подводница, в която ще могат да се поберат големи морски организми — похвали се Даяна.

— И на вас ли се пада честта да отидете?

Двете се засмяха в един глас.

— Не — каза Хилари, — това нещо се строи за един-единствен човек: Том Стентън.

Даяна я погледна леко накриво, след което се обърна към Мей.

— Просто е прекалено скъпо да се направи за повече хора.

— Да де — обади се Хилари, — това имах предвид.

Когато се върна на стълбите при Калден с виното, той седеше на същото място, но някак си също се бе сдобил с две чаши.

— Минаха оттук с поднос — обясни и се изправи.

За момент двамата останаха така, с по две заети ръце, и Мей не можеше да измисли друго, освен да си кажат наздраве и с четирите чаши, както и направиха.

— Срещнах екипа, който строи подводницата. Познаваш ли ги?

Калден завъртя очи с досада. Не беше виждала никой друг да го прави в Кръга.

— Какво? — попита го тя.

— Нищо. Хареса ли ти речта?

— Цялата история със Сантос ли? Да. Много вълнуващо. — Внимателно си подбираше думите. — Смятам, че наистина ще е съдбоносно, ъм, събитие в историята на демо… — Спря се, когато видя, че Калден се усмихва. — Какво?

— Нищо. Не е нужно и ти да ми изнасяш реч. Чух какво каза Стентън. Наистина ли мислиш, че това е добра идея?

— А ти не мислиш ли?

Той сви рамене и изгълта половината чаша.

— Този човек понякога ме тревожи. — Тогава, след като осъзна, че не е трябвало да се изказва така за един от Мъдреците, той бързо смени тактиката. — Просто е толкова умен. Плашещо е. Наистина ли ти изглеждам стар? Колко ми даваш? Трийсет?

— Не изглеждаш чак толкова стар.

— Не ти вярвам. Тъкмо на толкова си изглеждам.

Мей отпи от едната чаша. Загледаха се по образа, който се предаваше от камерата на Сантос и се прожектираше на стената в дъното. Група служители стояха и наблюдаваха Сантос, която стоеше на няколко метра. Един от тях видя собственото си лице на стената и вдигна ръка, за да закрие дигиталния си образ.

Калден наблюдаваше внимателно с набръчкано чело.

— Хм — каза и наклони глава като турист, който се опитва да разгадае чудат местен обичай. След това се обърна към Мей и погледна двете й чаши, после погледна и своите, като че ли едва сега осъзнаваше колко е странно да стоят така, при това на стълбите. — Ще се отърва от едната — каза и пресуши лявата.

Мей направи същото.

— Извинявай — каза без причина. Знаеше, че скоро ще й се замае главата и няма да може да го скрие. И щяха да последват лоши решения. Опита се да каже нещо умно, докато още може.

— И къде отива всичко това? — попита го.

— Всичко от камерата ли?

— Да, съхранява ли се някъде тук? В облака?

— Ами да, разбира се, и в облака, но трябва да се пази и на физическо място. Записите на Стюарт… Чакай. Искаш ли да ти покажа нещо?

Калден вече беше преполовил стълбището надолу с чевръсти като на паяк крака.

— Не знам — каза Мей.

Той погледна нагоре към нея, сякаш го е обидила.

— Мога да ти покажа къде съхраняват Стюарт. Искаш ли? Няма да те водя в някоя тъмница.

Мей се огледа за Дан и Джаред, но не ги откри. Беше останала за час и я бяха видели, затова предположи, че може да си тръгне. Направи няколко снимки, качи ги и написа няколко съобщения в Зинг с подробности и коментари от събитието. След това последва Калден надолу по три реда стълби до нещо, което приличаше на подземие.

— Ще трябва да ти се доверя — каза.

— Налага се — отговори той, запътил се към голяма синя врата. Докосна с пръсти един панел и вратата се отвори. — Ела.

Мей го последва по дълъг коридор, който сякаш свързваше една сграда с друга по тунел дълбоко под земята. Скоро пред тях се появи втора врата и Калден отново я отвори с отпечатък. Тя продължи след него, зашеметена от невероятното му право на достъп до такива места и достатъчно подпийнала, че да не мисли дали е разумно да следва този изваян човек през лабиринта. Слязоха още по-надълбоко, може би четири етажа, и се озоваха в друг дълъг коридор, след което се спуснаха по следващо стълбище. Скоро чашата започна да й пречи, затова я допи.

— Това къде мога да го оставя? — попита. Без да каже нищо, Калден взе чашата и я остави на най-долното стъпало.

Кой бе този човек? Имаше достъп до всяка врата, която се изпречеше на пътя им, но се държеше като анархист. Никой друг в Кръга не би оставил чаша така — би се сметнало за колосално замърсяване — и никой не би тръгнал на такова пътешествие по средата на официално празненство. Някакъв приглушен глас в нея й подсказваше, че Калден най-вероятно ще я вкара в проблеми и че това, което вършеха в момента, сигурно е против някои, или всички, правила.

— Още не знам какво работиш — обади се тя.

Ходеха по мрачен коридор, който леко се спускаше надолу без видим край. Калден се обърна.

— Нищо особено. Ходя на срещи. Слушам, давам обратна информация. Нищо кой знае какво — каза той, докато крачеше чевръсто пред нея.

— Познаваш ли Ани Алертън?

— Естествено. Страхотна е. Между другото, пазиш ли си още онзи лимон, който ти дадох?

— Не. Така и не узря.

— Хм — изсумтя той и очите му за момент загубиха фокус, като че ли нещо ги беше призовало другаде, дълбоко в съзнанието му, за бърза, но решаваща калкулация.

— Къде сме? — попита Мей. — Имам чувството, че сме на хиляда метра под земята.

— Не съвсем — очите му се завърнаха. — Но почти. Чувала ли си за Проект 9?

Доколкото знаеше, Проект 9 беше общото име за всички тайни проучвания на Кръга: от космическите технологии — Стентън смяташе, че в Кръга могат да проектират много по-добър космически кораб за многократна употреба — до слуховете за някакъв план да заложат и да осигурят достъп до огромни масиви от данни в човешката ДНК.

— Там ли отиваме? — попита Мей.

— Не — той отвори поредната врата.

Влязоха в стая с размерите на баскетболно игрище, която тънеше в полумрак, с изключение на десетина прожектора, насочени към гигантска червена метална кутия, голяма колкото автобус. Стените й бяха гладки, полирани и обковани със сложна плетеница от лъскави сребристи тръби.

— Прилича на скулптура на Доналд Джъд — отбеляза тя. Калден се обърна към нея с грейнало лице.

— Много се радвам, че го казваш. Този човек беше голямо вдъхновение за мен. Обожавам една негова мисъл: „Това, което съществува, съществува, и всичко е на негова страна“. Виждала ли си му произведенията на живо?

Мей беше съвсем бегло запозната с творчеството на Доналд Джъд — бяха имали няколко лекции за него в един от курсовете й по история на изкуството, — но не искаше да разочарова Калден.

— Не, но много го харесвам. Обичам тази негова тежина.

При тази реплика по лицето на Калден се появи нещо ново, някакъв нов респект или по-скоро интерес към Мей — като че ли току-що беше станала триизмерна и устойчива.

Тогава обаче Мей се издъни.

— За компанията ли я е направил?

Калден се засмя и я погледна. Интересът още беше там, но видимо по-слаб.

— Не, не, отдавна не е сред живите. Това просто беше вдъхновено от неговата естетика. Всъщност е машина. Или поне отвътре. Нещо като памет.

Калден я изчака да коментира изречението му. Но Мей не каза нищо.

— Това е Стюарт — завърши най-сетне той.

Мей не знаеше нищо за компютърната памет, но си мислеше, че съхраняването на подобна информация може да се осъществи и в по-малки размери.

— Цялото това нещо за един човек? — изуми се.

— Машината записва суровия материал, а освен това има и капацитета да обработва всякакви връзки. Всеки запис се картографира по стотици различни параметри. Всичко, което вижда Стюарт, се засича с останалия видео материал, който имаме, и по този начин картографираме целия свят и всичко в него. А и, естествено, полученото от апарата на Стюарт е в пъти по-детайлно и богато на информация от всяка друга потребителска камера.

— А защо е тук вместо в облака или в някоя пустиня?

— Е, едни хора си разпръскват пепелта, други предпочитат да останат близо до дома, нали?

Мей не беше много сигурна какво трябва да означава това, но усещаше, че не бива да си го признава.

— И тръбите са за електричество, така ли?

Калден отвори уста, спря се, след това се усмихна.

— Не. Това е вода. Един тон вода, който охлажда процесорите. Водата протича през системата и охлажда целия апарат. Милиони литри всеки месец. Искаш ли да видиш и стаята на Сантос?

Поведе я през врата, която водеше в друга, идентична стая с втора гигантска червена кутия, която се издигаше по средата.

— Отначало беше предвидена за друг, но тогава се появи Сантос и я дадоха на нея.

Мей вече беше казала твърде много глупави неща за една вечер и главата й беше замаяна, затова се въздържа от всичките въпроси, които искаше да му зададе. Как може тези неща да заемат толкова много място? И да ползват толкова много вода? И ако дори само още сто човека поискат да запишат всяка своя минута — а със сигурност щеше да има хиляди желаещи да станат прозрачни, щяха да се молят да се доредят, — как щеше да е възможно, когато всеки живот заема толкова място? Къде щяха да отидат всичките червени кутии?

— О, чакай, нещо ще се случи! — възкликна Калден, хвана я за ръка и я заведе обратно в стаята на Стюарт, където се заслушаха в жуженето на машините.

— Случи ли се? — попита Мей, развълнувана от докосването на ръката му, меката му длан, топлите му дълги пръсти.

Калден вдигна вежди, давайки й знак да изчака.

Отгоре долетя силен звук — без съмнение от течаща вода. Мей вдигна поглед и за момент си помисли как ще ги залее, но осъзна, че е просто водата в тръбите, която се е засилила към Стюарт, за да охлади всичко, което е видял.

— Красив звук, не мислиш ли? — каза Калден и я погледна така, сякаш му се искаше да се върне към мига, в който Мей е била нещо повече от преходна.

— Прекрасен — съгласи се тя. И тогава, тъй като виното я беше омаяло и тъй като току-що я беше хванал за ръка, и тъй като нещо в звука на течащата вода като че ли я беше окрилило, Мей взе лицето му в ръце и го целуна.

Ръцете му се вдигнаха и я хванаха плахо около кръста, само с връхчетата на пръстите, все едно е балон, който не искат да спукат. Но за един ужасен миг устните му останаха безжизнени, сковани. Мей помисли, че е направила грешка. Но тогава като че ли сигналите и импулсите най-сетне достигнаха до мозъка му и устните му се пробудиха и отвърнаха на целувката й.

— Чакай малко — каза той след няколко секунди и се отдръпна. Кимна в посока на червената кутия, която съхраняваше Стюарт, и я поведе за ръка извън стаята, в тесен коридор, който тя не беше забелязала. Беше тъмно и колкото по-навътре отиваха, толкова по-слабо проникваха светлините на Стюарт.

— Сега вече ме е страх — каза Мей.

— Почти стигнахме — успокои я Калден.

Тогава се чу скърцане на метална врата. Тя се отвори и разкри пред тях огромно помещение, осветено от слабо синкаво сияние. Калден я заведе до необятна пещера, висока десетина метра и с овален свод.

— Какво е това?

— Трябвало е да е част от метрото — обясни той. — Но са го изоставили. Сега си стои празно, странна комбинация между тунел, прокопан от човек, и истинска пещера. Виждаш ли сталактитите?

Той посочи нататък по безкрайния тунел, където сталагмитите и сталактитите му придаваха вид на паст, поръбена с неравномерни зъби.

— Къде води?

— Свързва се с тунела под залива. Минавал съм към километър, но нататък става твърде мокро.

От мястото, на което стояха, се виждаше черната вода на плитко езеро, събрало се на пода на тунела.

— Предполагам, че тук ще настанят последователите на Стюарт — каза той. — Хиляди, но сигурно по-малки. Вероятно скоро ще докарат контейнерите до човешки размери.

Двамата се взряха в тунела и Мей си представи безкрайна решетка от червени метални кутии, които се простират в тъмнината. Той върна погледа си върху нея.

— Не бива да казваш на никого, че съм те водил тук.

— Няма — каза тя, след което осъзна, че за да спази обещанието, трябва да излъже Ани. В момента й се стори като нищожна цена. Искаше отново да го целуне, затова придърпа лицето му надолу към своето и разтвори устни. Затвори очи и си представи дълбоката пещера, синкавата светлина отгоре, тъмната вода отдолу.

Там, в сенките, далеч от Стюарт, нещо в Калден се промени и ръцете му станаха по-уверени. Прегърна я по-здраво, ръцете му набраха сила. Устните му се откъснаха от нейните и се плъзнаха по бузата й надолу към шията, където се спряха, след това се качиха към ухото й с пламенен дъх. Мей се опита да не изостава, още държеше лицето му, изучаваше врата му, гърба му, но той беше този, който водеше, който имаше планове. Дясната му ръка беше ниско на кръста й и я притискаше все по-близо, все по-силно, и тя усети твърдината върху стомаха си.

И изведнъж се озова във въздуха. Беше я вдигнал и тя сплете крака около него, докато той я носеше целеустремено в посока зад гърба й. Отвори очи за момент, но после ги затвори — не искаше да знае къде отиват, вярваше му, макар да знаеше колко е грешно, вярваше му, толкова дълбоко под земята, вярваше на мъж, когото не можеше да открие, чиято фамилия не знаеше.

Той я спусна надолу и тя се приготви за допира на пещерния под, но вместо това усети мекотата на нещо като дюшек. Сега вече отвори очи. Бяха в някаква ниша, пещера в пещерата, на около метър над земята и издълбана в стената. Беше пълна с одеяла и възглавници, върху които той леко я положи.

— Тук ли спиш? — попита тя и в трескавото си състояние й се стори съвсем логично.

— Понякога — каза той и издиша огън в ухото й.

Спомни си за презервативите, които й дадоха в кабинета на д-р Вилялобос.

— Имам нещо — каза тя.

— Чудесно — отговори той, взе един и докато разкъсваше опаковката, тя плъзна панталона му надолу по бедрата.

С две бързи движения той свали панталона и бельото й и ги захвърли встрани. Зарови лице в корема й, ръцете му държаха външната страна на бедрата й, пръстите му се приплъзнаха бавно нагоре, навътре.

— Върни се горе — каза тя.

Той я послуша и прошепна в ухото й:

— Мей…

Тя не можеше да промълви и дума.

— Мей… — каза той отново, докато тя се разтапяше.