Дейв Егърс
Кръгът (20)

* * *

— Няма за какво да се притесняваш — каза Ани.

Бяха в Голямата зала на „Просвещението“. Днес беше един от редките случаи, в които Стентън щеше да изнесе реч за „Идеи“, като при това беше обещал специален гост.

— Как да не се притеснявам?

Мей не можеше да мисли за друго през цялата седмица след случката с Франсис. Никой друг не беше гледал записа, но след като той го държеше на телефона си, значи стоеше и в облака на Кръга, до който всеки имаше достъп. Но най-вече беше разочарована от себе си. Бе позволила на един мъж да й причини едно и също нещо два пъти.

— Не ме моли пак да го трия — каза Ани, докато махаше на няколко по-висши служители в тълпата, от Бандата на четирийсетимата.

— Моля те, изтрий го.

— Знаеш, че не мога. Тук не трием, Мей. Бейли ще се побърка. Ще му се разбие сърцето. Чувства се лично наранен, когато някой дори само си помисли да трие информация. Като да убиваш бебета, казва той. Сама го знаеш.

— Само че това бебе прави чекия. Никой не иска това бебе. Трябва да изтрием това бебе.

— Никой няма да го види. Знаеш го. Деветдесет и девет процента от нещата в облака си стоят недокоснати. Ако и един човек го гледа, пак ще говорим. Договорихме ли се? — Ани докосна Мей по ръката. — А сега гледай. Не знаеш колко рядко се случва Стентън да говори. Трябва да е много голяма работа и сигурно има общо с някакви правителствени неща. Той е по тази част.

— Не знаеш ли за какво става въпрос?

— Имам някаква идея.

Стентън се качи на сцената, без някой да го представи. Публиката заръкопляска, но по осезаемо различен начин, отколкото бяха аплодирали Бейли. Бейли беше талантливият им чичо, персонален спасител на всеки един от тях. Стентън беше шефът, пред когото трябваше да се държат професионално и да пляскат професионално. В безупречен черен костюм без вратовръзка, той застана по средата на сцената и без да се представи или да ги поздрави, направо започна:

— Както знаете, прозрачността е нещо, което проповядваме в Кръга. Вдъхновяваме се от хора като Стюарт, който склони да разкрие живота си, за да подпомогне общото ни познание. Той заснема, съхранява всяка секунда от живота си вече пет години и е безценен ресурс както за Кръга, така и, обзалагам се, за цялото човечество. Стюарт?

Стентън погледна в публиката и откри Стюарт, Прозрачния човек, който се изправи с нещо като малък телеобектив около врата си. Плешив, на около шейсет и леко прегърбен, като че ли под тежестта на устройството, което лежеше на гърдите му. Получи топли овации преди да си седне обратно.

— Съществува обаче и една друга област от обществения живот — продължи Стентън, — в която искаме и очакваме прозрачност, и това е демокрацията. Имаме късмет, че сме родени и отгледани в демокрация, при това такава, която постоянно се усъвършенства. Когато бях малък, например, за да се преборят с политическите сделки зад кулисите, гражданите настояха да се въведат Слънчевите закони. Те дадоха на хората достъп до срещи, публични изслушвания, преписи, какви ли не документи. Въпреки това обаче, толкова дълго след основаването на тази демокрация, всеки божи ден избраните от нас лидери все още се забъркват в скандали, обикновено свързани с неща, които не е трябвало да вършат. Нещо потайно, нелегално и против волята и интересите на републиката. Нищо чудно, че общественото доверие към Конгреса е 11 процента.

Из публиката се надигна ропот, който Стентън продължи да подклажда:

— Едва 11 процента! А както знаете, една определена сенаторка съвсем наскоро се оказа замесена в доста грозен скандал.

Някои хора се смееха, други пляскаха, трети се кискаха. Мей се наведе към Ани:

— Чакай, коя сенаторка?

— Уилямсън. Ти не чу ли? Арестували са я за всякакви особени работи. Разследват я за какво ли не, всякакви нарушения на етиката. Намерили са всичко в компютъра й, десетки странни търсения, сваляния — адски подозрителни неща.

Мей неволно се сети за Франсис. Насочи вниманието си обратно към Стентън.

— Ако работата ви е да сипете човешки екскременти по главите на пенсионерите, пак ще имате над 11 процента. Та, какво може да се направи? Как можем да си върнем доверието в лидерите? С радост ще ви съобщя, че има една жена, която приема всичко много сериозно и върши нещо по този въпрос. Нека ви представя Оливия Сантос, представител на окръг 14.

Набита петдесетинагодишна жена в червен костюм и жълт шал на цветя излезе иззад кулисите, като размахваше ръце над главата си. По рехавите, учтиви аплодисменти пролича, че малцина в залата знаят коя е. Стентън я прегърна сковано и тя застана до него със сплетени пред себе си ръце, а той продължи:

— За тези от вас, които имат нужда от опресняване на материала по гражданско право, членката на Конгреса Сантос представлява нашия окръг. Но няма страшно, ако не сте чували за нея преди. Вече чухте. — Той се обърна към нея. — Как сте днес, госпожо Сантос?

— Добре, Том, много добре. Радвам се да съм сред вас.

Стентън я приветства със собствената си версия на топла усмивка, след което се обърна обратно към публиката:

— Членката на Конгреса Сантос е тук, за да обяви нещо, което за мен представлява много важно развитие в историята на общественото управление. И което е стъпка към окончателната прозрачност, която всички очакваме от лидерите си от самото зараждане на представителната демокрация. Госпожо Сантос?

Стентън се изтегли назад и седна зад нея на висок стол. Сантос пристъпи към предната част на сцената с ръце зад гърба и огледа публиката.

— Точно така, Том. Също толкова загрижена съм, колкото и ти, за нуждата на гражданите да знаят какво вършат лидерите им. Това, в крайна сметка, е ваше право, нали така? Ваше право е да знаете как прекарват дните си. С кого се срещат. С кого разговарят. За какво им плащат данъкоплатците. До момента работим със система на отчетност, създавана за всеки конкретен случай. Сенатори, представители, кметове и общински съветници от време на време публикуват графиците си и позволяват на гражданите различна степен на достъп. Но ние продължаваме да се питаме, защо се срещат те с този бивш сенатор, превърнал се в лобист? И как се е сдобил онзи конгресмен със сто и петдесетте хиляди долара, които ФБР намериха скрити под хладилника? А как онзи сенатор е успял да си урежда срещи с немалко жени, докато съпругата му се е подлагала на химиотерапия? Искам да кажа, че подобни нарушения, извършени от длъжностни лица, докато вие, гражданите, сте им плащали заплати, са не само жалки, не само неприемливи, но също така и ненужни.

Последваха бурни овации. Сантос се усмихна, кимна и продължи.

— Всички винаги сме искали и очаквали прозрачност от лидерите си, но технологията, която би могла да я осъществи, не е била налице. Днес обаче не е така. Както ни демонстрира Стюарт, много лесно е да осигуриш на света неограничен достъп до ежедневието си, за да можем всички да виждаме това, което и ти виждаш, да чуваме това, което казваш. Благодарим ти за куража, Стюарт!

Публиката отново аплодира Стюарт с нова страст, като мнозина вече подозираха какво се готви да обяви Сантос.

— Затова смятам да последвам Стюарт по пътя към просветлението. И докато вървя натам, ще покажа каква може и трябва да бъде демокрацията: абсолютно открита, абсолютно прозрачна. От днес нататък ще нося същия уред, какъвто носи и Стюарт. Всяка моя среща, крачка, дума ще са достъпни за всички мои избиратели и за целия свят.

Стентън се изправи от стола и се приближи до Сантос. Обърна се към събралия се Кръг:

— Нека аплодираме госпожа членката на Конгреса Сантос!

Но публиката и бездруго вече ръкопляскаше. Чуха се подсвирвания и Сантос цялата грейна. Докато залата гърмеше, иззад кулисите излезе техник, който провеси колие на шията й — по-дребна версия на камерата на Стюарт. Сантос вдигна обектива към устните си и го целуна. Всички заликуваха. След минута Стентън вдигна ръка и публиката затихна. Обърна се към Сантос:

— Значи казвате, че всеки разговор, всяка среща, всяка минута от деня ви ще бъде излъчвана?

— Да. Ще бъде на профила ми в Кръга. Всеки миг, докато не си легна.

Публиката отново заръкопляска и Стентън изчака, след което пак призова за тишина.

— Ами ако тези, с които се срещате, не желаят дадена среща да бъде излъчвана?

— Тогава няма да се срещат с мен — отговори тя. — Или си открит, или не си. Или носиш отговорност, или не носиш. Какво е това, което някой може да каже пред мен, но не и пред обществото? Коя част от това да представлявам хората не трябва да бъде достояние на същите тези хора?

Овациите заглушаваха думите й.

— Именно — кимна Стентън.

— Благодаря ви! Благодаря ви! — Сантос се поклони с долепени една към друга длани, като за молитва. Аплодисментите продължиха няколко минути.

Най-накрая Стентън пак помоли за тишина.

— А кога да очакваме стартирането на тази нова програма? — попита той.

— Няма друго време, освен настоящето — отговори тя. Натисна копче на апарата около шията си и образът от камерата се прожектира на огромния екран зад нея. Публиката се видя с кристална яснота и отново избухна в аплодисменти. — За мен всичко започва сега, Том. И се надявам скоро да започне и за останалите лидери на тази страна, както и за тези във всяка демокрация по света.

Тя се поклони, като отново сключи длани, и тръгна да слиза от сцената. Когато приближи завесите вляво, спря.

— Няма причина да минавам оттук. Твърде тъмно е. Ще мина отсам.

Лампите в аудиторията блеснаха, когато тя стъпи долу, под ярката светлина, сред хилядите лица, които ликуваха. Тръгна направо по пътеката и всички ръце се протягаха към нея, лицата се усмихваха и й казваха благодаря, благодаря, давай напред и ни накарай да се гордеем с теб.