Дейв Егърс
Кръгът (53)

* * *

Докато се придвижваха по тъмния коридор към новия аквариум, който излъчваше ярка синя светлина, Мей видя новия гледач да се качва по стълбата. Стентън беше наел друг морски биолог заради известни разминавания във философските им виждания с Джорджия. Тя се беше противопоставила на експерименталното хранене на Стентън и беше отказала да направи това, което се канеше да направи заместникът й, висок мъж с бръсната глава — да събере всички създания от Марианската падина в един съд, за да се получи нещо по-близко до истинската среда, в която ги беше открил Стентън. Идеята беше толкова логична, че Мей даже се радваше, че са освободили Джорджия. Та кой не би искал животните да са в близка до естествената си среда? Джорджия беше твърде плаха и й липсваше далновидност, а такъв човек нямаше място около аквариумите, Стентън или изобщо в Кръга.

— Ето го и него — каза Бейли, когато наближиха. Стентън пристъпи напред, Бейли му стисна ръката, след което Стентън се обърна към Мей:

— Мей, толкова се радвам да те видя отново — каза той и взе двете й длани в своите. Беше в приповдигнато настроение, но крайчетата на устните му за миг се извиха надолу в знак на почит към загубата й. Мей се усмихна свенливо и вдигна очи. Искаше да му покаже, че е добре, че е готова. Стентън кимна, отстъпи назад и погледна аквариума. Беше поръчал да се изработи далеч по-голям съд за случая, пълен с изумително разнообразие от живи корали и водорасли, чиито цветове се сливаха хармонично под ярката светлина на аквариума. Имаше лилави актинии, зелени и жълти мехурести корали и някакви странни, бели, сферични морски гъби. Водата беше спокойна, но някакво леко течение полюшваше лилавата растителност, която се подаваше измежду каменните корали.

— Красота. Същинска красота — промълви Бейли.

Бейли, Стентън и Мей постояха пред аквариума, за да могат зрителите добре да се насладят на живописната подводна картина.

— И скоро ще е напълно завършена — добави Стентън.

В този момент Мей усети нечие присъствие наблизо, нечий дъх върху тила си, който премина от ляво надясно.

— А, ето го и него — каза Бейли. — Мей, не мисля, че до този момент си се срещала с Тай, нали?

Тя се обърна и видя Калден, който стоеше между Бейли и Стентън, усмихваше й се и й подаваше ръка. Беше с вълнена шапка и възголям анорак с качулка. Но без съмнение беше Калден. Преди да успее да се овладее, Мей ахна стъписано.

Той се усмихна още по-широко и тя веднага се досети, че за зрителите и Мъдреците тази реакция би била съвсем естествена в присъствието на Тай. Погледна надолу и видя, че вече се здрависва с него. Не можеше да си поеме дъх.

Вдигна поглед и видя ухилените изражения на Бейли и Стентън. И двамата предполагаха, че е останала безмълвна пред създателя на всичко това, тайнствения младеж зад Кръга. Погледът й се върна върху Калден в търсене на някакво обяснение, но усмивката му не се промени. Изражението му остана напълно непроницаемо.

— Приятно ми е да се запознаем, Мей — смотолеви той привидно свенливо, но Мей виждаше, че знае какво прави. Знаеше какво очаква публиката от него.

— И на мен — отговори тя.

Умът й щеше да се пръсне — какво се случваше, по дяволите? Отново се взря в лицето му и видя, че под шапката се подават няколко сребристи косъма. Само тя знаеше, че съществуват. Всъщност дали Бейли и Стентън знаеха, че така рязко се е състарил? И че се представя за друг, на име Калден? Реши, че няма как да не знаят. Разбира се, че знаеха. Затова все говореше през видеовръзка — кадри, заснети кой знае кога. Увековечаваха всичко, за да помогнат на Калден да изчезне.

Мей осъзна, че още държи ръката му и бързо я пусна.

— Трябваше да се случи по-рано — каза той. — Извинявам се. — Сега той се обърна право към камерата й и заговори на зрителите с напълно естествен тон. — Работя по разни нови проекти, много готини работи, и заради това не бях толкова общителен, колкото би трябвало.

Зрителите й незабавно се увеличиха от малко над трийсет милиона до трийсет и два и броят им не спираше да се покачва стремглаво.

— Отдавна не сме се събирали и тримата на едно място! — възкликна Бейли. Сърцето на Мей щеше да изскочи. Беше спала с Тай! Какво означава това? Наистина ли Тай, не Калден, я предупреждаваше за последиците от Завършването? Как е възможно? А това какво означава?

— Е, какво сте ни подготвили? — попита Калден и погледна водата. — Мисля, че се досещам, но нямам търпение да разбера.

— Ами… — обади се Бейли и потри ръце. Обърна се към Мей и тя насочи камерата към него. — За да не изпадне в технически подробности, приятелят ми Стентън ме помоли аз да обясня. Както всички знаете, той донесе няколко невероятни създания от неизследваните дълбини на Марианската падина. Вече сте виждали някои от тях — октопода, морското конче и потомството му и, разбира се, изумителната акула.

Беше се разчуло, че тримата Мъдреци са се събрали на едно място и пред камера и зрителите на Мей вече бяха четирийсет милиона. Тя видя на екрана си, че е успяла да ги заснеме в драматична поза, извърнали глави към аквариума, чиято синкава светлина озаряваше лицата им, а в очите им се отразяваше необичайният живот вътре. Броят на зрителите вече се беше покачил до петдесет и един милиона. Мей засече погледа на Стентън, който й направи едва забележим знак да насочи обектива обратно към аквариума. Мей го направи и се съсредоточи върху Калден, по чието лице отчаяно се опитваше да открие някаква следа от признание. Той обаче се взираше във водата и изражението му не издаваше нищо. Бейли продължи:

— До този момент трите ни звезди живееха в отделни аквариуми, докато се аклиматизират към новия си живот тук, в Кръга. Но тази раздяла, разбира се, е неестествена. Редно е да са заедно, както са били намерени. Затова предстои да видим как те отново ще бъдат събрани, за да могат да си съжителстват и да пресъздадат една по-реална картина на живота в океанските дълбини.

От другата страна на аквариума гледачът се изкачваше по червената стълба с голям найлонов плик в ръка, натежал от вода и миниатюрни пасажери. Мей се опитваше да успокои дишането си, но не можеше. Повдигаше й се. Искаше да избяга някъде много надалеч. Да избяга заедно с Ани. Къде е Ани?

Забеляза, че Стентън се взира в нея със загрижен, но същевременно строг поглед и я приканваше да се стегне. Тя се опита да диша нормално, да се съсредоточи върху случващото се. По-късно, след всичко това, каза си тя, щеше да има време да разреши тази бъркотия с Калден и Тай. Ще има време. Пулсът й се поуспокои.

— Ето го и Виктор — продължи Бейли, — който пренася най-фините ни гости, морското конче и многобройното му поколение. Както виждате, в момента се намират в найлонов плик, също както бихте носили новата си златна рибка от магазина към къщи. Оказва се, че това е най-добрият начин за пренасяне на толкова нежни създания. Няма твърди повърхности, в които да се ударят, а и найлонът е далеч по-лек от плексигласа или който и да е друг твърд материал.

Гледачът вече беше на върха на стълбата и след бързото утвърдително кимване на Стентън внимателно спусна плика до повърхността на водата. Морските кончета, както винаги пасивни, се бяха скупчили близо до дъното и не даваха признак да съзнават каквото и да е — че са в плик, че ги местят, че изобщо са живи. Едва помръдваха и по никакъв начин не се противяха.

Мей погледна брояча на гривната си — зрителите й бяха шейсет и два милиона. Бейли даде знак, че ще изчакат малко, докато температурата на водата в плика и в аквариума се изравни, и Мей се възползва от възможността отново да погледне към Калден. Опита се да засече погледа му, но очите му бяха приковани към аквариума. Взираше се във водата и се усмихваше благо на морските кончета, сякаш гледа собствените си деца.

От другата страна на аквариума Виктор отново се катереше по червената стълба.

— Колко вълнуващо! — възкликна Бейли. — В момента виждаме как пренасят октопода към аквариума. Нужен му е по-голям контейнер, макар в никакъв случай пропорционален на размерите му — може да се побере и в консервна кутия, ако иска, няма нито гръбнак, нито кости. Безкрайно мек и адаптивен е.

Скоро и двата плика, с морските кончета и октопода, се полюшваха нежно върху неоновата повърхност. Октоподът сякаш донякъде осъзнаваше, че под себе си има далеч по-голям дом и се притискаше към дъното на временното си убежище.

Мей видя как Виктор посочи морските кончета и кимна на Бейли и Стентън.

— Така — продължи Бейли, — май е време да пуснем малките ни приятели в новата им среда. Предчувствам, че ще видим нещо много красиво. Давай, когато си готов — каза той на Виктор.

И когато Виктор ги пусна, наистина беше красиво. Прозрачни, но все пак с лек жълтеникав оттенък, сякаш съвсем леко позлатени, те се заспускаха бавно към дъното като дъжд от златни въпросителни.

— Невероятно! — възкликна Бейли. — Погледнете ги само!

Последен от плика плахо се изхлузи таткото. За разлика от децата си, които се бяха пръснали без посока, той целенасочено се придвижи до дъното на аквариума и чевръсто се скри сред коралите и водораслите. След броени секунди беше невидим.

— Еха, какъв срамежливко! — каза Бейли.

Бебетата продължаваха да се носят насам-натам по средата на аквариума без особено желание да стигнат до конкретно място.

— Готови ли сме? — попита Бейли и вдигна поглед към Виктор. — Чудесно, всичко върви по план, готови сме и за октопода.

Виктор разтвори втория плик и октоподът мигновено се протегна като приветстваща ръка. Също както беше постъпил и в стария си, самостоятелен дом, той опипа нежно контурите на стъклото, опозна коралите и водораслите — искаше да знае всичко, да докосне всичко.

— Вижте го само… Пленително — каза Бейли, възхитен. — Какво превъзходно създание. Сигурно има нещо като мозък в този огромен балон, нали? — Бейли се обърна към Стентън за отговор, но Стентън предпочете да приеме въпроса за реторичен. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в едва забележима усмивка, но очите му не се откъснаха от гледката пред него.

Октоподът се разперваше все повече, отпускаше се, прелиташе от единия край на аквариума до другия и едва докосваше морските кончета и другите форми на живот наоколо — искаше да разгледа и да опознае всичко в аквариума. Докато октоподът опознаваше средата си, Мей забеляза раздвижване при стълбата.

— А сега Виктор и помощникът му носят истинската атракция — каза Бейли, вперил поглед в първия гледач, този път придружен и от втори, който също беше облечен в бяло и управляваше нещо като мотокар. Товарът беше голяма плексигласова кутия, в която акулата мяташе опашка наляво-надясно, но като че ли беше по-спокойна от миналия път, когато Мей я видя.

Виктор застана на върха на стълбата и даде знак, когато кутията беше на повърхността на водата. Мей очакваше октоподът и морските кончета да хукнат да се крият, но акулата изведнъж напълно застина.

— Я виж ти… — изуми се Бейли.

Броят на зрителите отново рязко се повиши — вече бяха седемдесет и пет милиона и нарастваха стремглаво, с по половин милион на всеки няколко секунди.

Долу във водата октоподът сякаш не забелязваше присъствието на акулата и не съзнаваше възможността тя да се присъедини към тях в аквариума. Акулата стоеше напълно неподвижна и като че ли по този начин противодействаше на способностите на останалите обитатели да я усетят. През това време Виктор беше слязъл от стълбата и вече се връщаше с голяма кофа в ръце.

— В този момент, както виждате, Виктор на първо време ще пусне във водата от любимата храна на акулата. Така ще я разсеем и ще задоволим глада й, докато останалите жители на аквариума се аклиматизират. Виктор я е хранил цял ден днес, така че би трябвало вече да е сита. Но тази риба тон, която ще получи сега, спокойно може да й бъде и за закуска, и за обяд, и за вечеря, в случай че е още гладна.

Виктор пусна шест големи риби във водата, всяка по поне пет килограма, които бързо се втурнаха да разследват обкръжението си.

— Не е нужно да чакаме тези приятели да свикват с обстановката — продължи Бейли. — Ще станат храна съвсем скоро, тъй че щастието им не е толкова важно, колкото това на акулата. Вижте ги само…

Рибите се стрелкаха във водата и внезапната им поява пропъди октопода и морските кончета в коралите и водораслите на дъното на аквариума. Скоро обаче се поуспокоиха и започнаха кротко да плуват насам-натам. Таткото морско конче все още се криеше някъде дълбоко, но безбройните му деца се виждаха тук-таме, оплели опашки около листата на водораслите и пипалцата на разнообразните анемонии. Гледката беше толкова идилична, че Мей за миг потъна в нея.

— Ето това е красота — каза Бейли, докато плакнеше очи в коралите и различните растения в лимоненожълто, лазурносиньо и виненочервено. — Погледнете тези щастливи създания. Какво мирно царство. Чак жал да му стане на човек, че ще го променим… — При тези думи Мей стрелна с очи Бейли, който също изглеждаше изненадан от това, което току-що сам беше казал, съзнавайки, че никак не е в духа на настоящото им начинание. Двамата със Стентън си размениха бързи погледи и Бейли опита да се поправи: — Но в момента се опитваме да пресъздадем реалистичен, холистичен вид на този свят. И това означава да включим всички обитатели на екосистемата. Ето го и знака на Виктор, че е време да поканим и акулата да се присъедини.

Мей погледна към Виктор, който се бореше с вратичката на дъното на контейнера. Акулата все още стоеше неподвижна, демонстрирайки невероятен самоконтрол. След малко започна бавно да се плъзга надолу към водата. Тогава Мей за момент се почувства объркана. Знаеше, че това е естественият развой на събитията — акулата да се присъедини към останалите създания, с които поделяше средата си. Знаеше, че е правилно и неизбежно. Но за момент й се стори също толкова естествено, колкото да видиш как самолет пада от небето. Ужасът идва след това.

— И така, ето го и последния член на това подводно семейство — каза Бейли. — Когато акулата е на свобода, за първи път в историята ще видим как наистина изглежда животът на дъното на падината и как си съжителстват създания като тези. Готови ли сме?

Бейли погледна Стентън, който стоеше мълчаливо до него. Стентън кимна рязко, като че ли не бе смятал за нужно Бейли да разчита на него за финалния сигнал.

Виктор пусна акулата и тя, сякаш досега наблюдавала плячката си през плексигласа в мислена подготовка за пира, знаейки къде точно се намира всяка порция, се стрелна надолу, грабна в челюстите си най-едрата риба тон и я погълна на два залъка. Докато рибата съвсем видимо се придвижваше през храносмилателния й тракт, акулата набързо изгълта още две една след друга. Четвъртата все още беше в челюстите й, когато зърнестите останки от първата започнаха да се сипят като сняг към дъното на аквариума.

Мей се вгледа във водата, но октоподът и потомството на морското конче се бяха изпокрили. Забеляза някакво помръдване през шуплите на корала и й се стори, че различава пипалце. Макар да беше сигурна, че акулата не би могла да представлява опасност за тях — Стентън все пак ги беше открил в непосредствена близост, — те се криеха, сякаш добре познават и нея, и намеренията й. Мей погледна нагоре и видя как акулата обикаля в кръг из вече опустелия аквариум. В течение на тези няколко секунди, през които се беше оглеждала за октопода и морските кончета, останалите две риби бяха преминали през акулата и вече се стелеха като прах.

Бейли се засмя нервно.

— Е, вече се чудя… — понечи да каже той, но се спря.

Мей вдигна поглед и видя присвитите, непреклонни очи на Стентън. Процесът нямаше да бъде прекратен. Тя погледна към Калден, или Тай, който не беше откъсвал очи от аквариума. Наблюдаваше случващото се съвсем спокойно, сякаш вече го беше виждал и знаеше всеки развой.

— Добре — поде отново Бейли. — Нашата акула май е страхотна гладница и бих се притеснил за останалите обитатели на малкия ни воден свят, ако не бях сигурен, че са в безопасност. Само че съм сигурен. Стоя до един от най-великите изследователи на подводния свят, който добре знае какво прави.

Мей наблюдаваше Бейли, докато говореше, а той гледаше Стентън и търсеше с очи някакъв намек, някакъв знак, че биха могли да прекратят всичко, или поне някакво обяснение, успокоение. Но Стентън просто се взираше в акулата с възхищение.

Бързо, свирепо раздвижване върна погледа на Мей към аквариума. Муцуната на акулата беше дълбоко в коралите и атакуваше с брутална сила.

— О, не! — промълви Бейли.

Съвсем скоро коралът поддаде и се разцепи, акулата се стрелна напред и след миг излезе в отвореното пространство, теглейки октопода, сякаш да покаже по-добре на всички — на Мей, зрителите й и Мъдреците — как разкъсва животното на парчета.

— О, боже… — простена тихо Бейли.

Умишлено или не, октоподът опита да се противопостави на участта си. Акулата отхапа едното му пипало, след това сякаш отгриза част от главата му, но няколко секунди по-късно жертвата все още беше жива и сякаш дори невредима. Но не задълго.

— О, не… О, не — повтаряше Бейли.

Акулата се извърна и бясно започна да къса пипалата му едно по едно, докато от октопода не остана само мъртва, млечнобяла, парцалива пихтия. Акулата налапа останките на два пъти и от октопода не остана и следа.

От Бейли се изтръгна нещо като вопъл и без да помества раменете си, Мей извърна очи към него — стоеше с гръб към аквариума, скрил лице в ръцете си. Стентън обаче се беше втренчил в акулата със смесица от възхищение и гордост, като родител, който за първи път вижда детето си да върши нещо наистина впечатляващо, на което се е надявал и е очаквал, но то, за щастие, се случваше по-скоро.

Над аквариума Виктор стоеше нерешително и се опитваше да улови погледа на Стентън. И той, също като Мей, очевидно се питаше дали не трябва някак да разделят акулата и морското конче, преди и то да бъде погубено. Но когато и тя го погледна, Стентън продължаваше да гледа с непроменено изражение.

След още няколко секунди и ред безмилостни удари акулата беше раздробила още една коралова арка и заловила морското конче, което беше беззащитно и бе погълнато на две хапки: първо фината му главица, след това извитото му, подобно на папиемаше, телце.

Тогава, като машина в действие, акулата започна да прострелва водата с паст, докато не погълна всички хиляди бебета, всички водорасли, корали и анемонии. Изяде абсолютно всичко и бързо изхвърли остатъците, застилайки дъното на пустия аквариум с тънък слой бяла пепел.