Дейв Егърс
Кръгът (24)

* * *

Този допълнителен слой на заетост разсейваше Мей от мисли за Калден, който още не се беше свързал с нея и който така и не вдигна телефона. След два дни беше спряла да звъни и реши изобщо да не го споменава пред Ани или който и да било друг. Отново беше поела по същия мисловен път, както след първата им среща при цирка. Отначало намираше тази негова неоткриваемост за вълнуваща, дори оригинална. Но след три дни това поведение започна да й се струва твърдоглаво и незряло. На четвъртия играта й омръзна. Всеки, който изчезва така, е несериозен човек. Очевидно нямаше истински намерения към нея и чувствата й. Всеки път, когато се видеха, беше изключително пламенен, но когато се разделяха, отсъствието му — което беше абсолютно, а такава категорична липса на комуникация в място като Кръга беше толкова трудно постижима — граничеше с насилие. Въпреки че Калден беше единственият мъж, към когото бе изпитвала истинска страст, нещата между тях бяха приключили. Предпочиташе да се примири с някой друг, ако е на разположение, ако споделя, ако може да го открие.

През това време Мей подобряваше резултатите си в проучването. Тъй като броят на отговорените въпроси се виждаше от всички, конкуренцията тласкаше участниците напред и ги държеше в приятно напрежение. Средното й постижение беше 1345 въпроса за един ден — второ място след един от новаците на име Себастиан, който седеше в ъгъла и никога не си взимаше обедна почивка. При положение че на четвъртия си екран все още получаваше куп въпроси от новаците, не й пречеше да е на второ място в тази категория — особено след като цял месец поддържаше ПопРанга си около 1900, докато Себастиан тепърва имаше да пребори четирите хиляди.

Един вторник следобед, когато се опитваше да мине прага на 1800-те и коментираше стотици снимки и мнения във Вътрешния кръг, случайно мерна в далечината силует, който се беше облегнал на касата на вратата в другия край на стаята. Беше мъж със същата раирана блуза, каквато носеше Калден при последната им среща. Стоеше със скръстени ръце и наклонена глава, като че ли виждаше нещо, което не може съвсем да разбере или повярва. Мей беше убедена, че е Калден и дъхът й спря. Преди да успее да измисли по-малко отчаяна реакция, тя му помаха и той й отвърна на поздрава, макар ръката му да се вдигна едва до нивото на кръста.

„Мей“, каза гласът в слушалките.

В този момент силуетът се извърна и изчезна.

„Мей“, повтори гласът.

Тя свали устройството от главата си и изтича до вратата, където го беше видяла, но там нямаше никого. Инстинктивно отиде пред тоалетните, където се бяха запознали, но не го видя и там. Когато се върна обратно на бюрото, някой й седеше на стола. Франсис.

— Все още съжалявам — каза той.

Мей го погледна. Дебелите му вежди, забележителният му нос, плахата му усмивка. Тя въздъхна и се вгледа в тази усмивка на човек, който никога не беше сигурен дали е схванал шегата. През изминалите дни си беше мислила и за него — абсолютната противоположност на Калден. Калден беше призрак, който искаше тя да го гони, а Франсис беше толкова достъпен, без капка мистерия. В един или два момента на слабост се беше чудила какво да прави, когато се видят отново. Дали да се поддаде на готовността му, на простичкия факт, че иска да е близо до нея? Въпросът се въртеше в главата й от няколко дни, но едва сега научи отговора: не. Още я отвращаваше. Това покорство. Този копнеж. Този умолителен глас. И онази кражба.

— Изтри ли записа? — попита тя.

— Не — каза той. — Знаеш, че не мога. — След това се усмихна и се завъртя на стола й. Мислеше си, че пак са приятелчета. — Имаше един въпрос във Вътрешния кръг и му отговорих вместо теб. Предполагам одобряваш Кръга да изпраща помощи в Йемен?

Мей за момент си представи как юмрукът й потъва дълбоко във физиономията му.

— Моля те, върви си.

— Мей. Никой не го е гледал. Просто си стои в архива. Едно видео сред още десет хиляди само от онзи ден, само от Кръга. Едно от милиардите по света, всеки ден.

— Е, аз обаче не искам да е едно от милиардите.

— Мей, знаеш, че технически нито един от нас вече не е собственик на записа. Не мога да го изтрия, дори и да искам. Като новините е. Не са твои, дори и да ти се е случило на теб. Историята не може да е твоя. Част е от нещо колективно.

Главата й щеше да се пръсне.

— Имам работа — каза тя през зъби и едва се въздържа да не го зашлеви. — Би ли си тръгнал?

Едва сега той като че ли осъзна, че тя наистина го ненавижда и не го желае наоколо. Лицето му се изкриви в намусена гримаса. Погледна си обувките.

— Знаеш ли, че одобриха „ДетТектор“ във Вегас?

Макар и само за момент, й стана жал за него. Франсис беше отчаян човек, който никога не е имал детство, без съмнение цял живот се е опитвал да угоди на тези около себе си, на всички приемни родители, които са нямали и намерение да го задържат.

— Това е чудесно, Франсис — каза тя.

Наченка на усмивка разведри лицето му. С надеждата, че това ще го успокои и ще я остави да си върши работата, тя продължи:

— Спасяваш много животи.

Сега вече лицето му грейна.

— Знаеш ли, за шест месеца всичко може да приключи. Може да е навсякъде. Пълно покритие. Всяко едно дете — проследимо, всяко едно дете — в безопасност, завинаги. Стентън сам ми го каза. Знаеш ли, че дойде в лабораторията? Лично се интересува.

— Това е прекрасно, Франсис — каза Мей и я обзе вълна от чувства към него, някаква смесица от емпатия, съжаление и дори възхищение. — Ще говорим по-късно.

Постижения като това на Франсис се случваха изумително често през последните седмици. Чуваха се слухове, че Кръга, в частност Стентън, ще поеме ръководството над Сан Винченцо. И в това имаше логика, при положение че повечето услуги се спонсорираха и постоянно бяха подобрявани от компанията. Говореше се и че инженерите на Проект 9 са открили начин да заменят случайния безпорядък на сънищата ни с организирана мисъл и разрешаване на проблеми от истинския живот. Друг екип на Кръга пък беше на ръба да открие начин да разсейва торнадото в мига, в който се образува. А да не забравяме и любимия на всички проект, по който се работеше от месеци: преброяването на песъчинките в Сахара. Нуждаеше ли се светът от това? Ползата от проекта не беше очевидна, но Мъдреците подхождаха към него с чувство за хумор. Стентън, който беше лансирал това начинание, го наричаше майтап, нещо, което на първо място правеха, за да разберат дали е възможно да се направи (макар че очевидно не можеше да има съмнение, като се имат предвид елементарните алгоритми), и чак тогава в името на каквато и да е полза за науката. Мей го разбираше както повечето хора от Кръга: като демонстрация на мощ и на това, че с волята, изобретателността и паричните средства на Кръга нито един въпрос на този свят няма да остане без отговор. И така, едва към края на есента, след известна театралност — бяха удължили процеса по-дълго от нужното, тъй като самото преброяване бе отнело три седмици — най-накрая разкриха броя на песъчинките в Сахара, число, което беше абсурдно огромно и на пръв поглед не значеше кой знае какво за никого, освен потвърждение, че в Кръга вършат това, което са казали, че ще свършат. Нещата се докарваха докрай, при това с невероятна скорост и ефикасност.

Главният напредък, за който самият Бейли пишеше коментари в Зинг на всеки няколко часа, беше стремително увеличаващият се брой лидери както в САЩ, така и по света, които бяха решили да станат прозрачни. Според мнозина вълната тепърва набираше сили. Когато Сантос за първи път обяви решението си, имаше медийно покритие, но далеч не толкова експлозивно, колкото се бяха надявали в Кръга. Но по-късно, когато хората бяха започнали да влизат в профила й, да гледат записите и да осъзнават, че тя съвсем не се шегува — че позволява на зрителите да виждат и чуват точно това, което се случва през деня й, без филтри и цензура, — публиката започна да се увеличава лавинообразно. Сантос обявяваше графика си всеки ден и до втората седмица, когато имаше среща с група лобисти, които искаха да сондират в тундрата на Аляска, зрителите бяха милиони. Сантос се държа открито с лобистите и нямаше нито проповеди, нито окуражаване от нейна страна. Беше съвсем пряма, зададе всички въпроси, които би задала и зад затворени врати, и така прикова вниманието на зрителите си, дори ги вдъхнови. До началото на третата седмица още двайсет и един лидери от САЩ помолиха Кръга за подкрепа да станат прозрачни. Сред тях бяха кмет от Сарасота, сенатор от Хавай и, съвсем очаквано, и двамата сенатори от Калифорния. Целият градски съвет на Сан Хосе. Кметът на Индипендънс, Канзас. И всеки път, когато някой от тях се обвържеше, Мъдреците пишеха съобщения в Зинг, набързо се организираше пресконференция и се излъчваше моментът, в който дните им ставаха прозрачни. До края на първия месец се получиха хиляди искания от цял свят. Стентън и Бейли бяха слисани, поласкани, изумени, както сами споделиха, но се бяха оказали натясно. Кръгът не можеше да отговори на търсенето. Само че не смятаха положението да е такова задълго. Производството на камерите, които все още не бяха достъпни за обществото, вървеше с пълна пара. Фабриката в китайската провинция Гуандун добави работни смени и се започна построяване на втора сграда с четирикратно по-голям капацитет. Всеки път, когато инсталираха камера и някой нов лидер станеше прозрачен, се появяваше ново известие от Стентън, организираше се ново празненство и публиката нарастваше. До края на петата седмица имаше 16 188 длъжностни лица, от Линкълн до Лахор, които бяха станали напълно прозрачни, а списъкът на чакащите се увеличаваше.

Натискът върху онези, които още не бяха направили тази крачка, премина от учтив в деспотичен. Всички, от учените до редовите избиратели, задаваха един и същи очевиден и гръмогласен въпрос: ако не си прозрачен, какво криеш? Макар някои граждани и коментатори да бяха против прозрачността от съображения за лично пространство, наблягайки на това, че правителствата на всички нива винаги са се нуждаели от него в името на сигурността и ефикасността, инерцията смаза всички подобни аргументи и прогресията продължи. Ако не действаш под слънчевата светлина, какво вършиш в сенките?

Имаше и една друга, прекрасна тенденция, нещо като поетична справедливост — всеки път, когато някой надигнеше глас срещу предполагаемия монопол на Кръга или нечестната монетизация на личните данни на потребителите, или направеше някое друго параноично и очевидно лъжовно твърдение, скоро се оказваше, че въпросният човек е престъпник или ренегат от висша класа. Един се беше свързал с терористична мрежа в Иран. Друг купуваше детска порнография. Всеки път тези индивиди се появяваха в новините, където се показваше как следователите напускат домовете им с компютри, на които са били търсени какви ли не гадости и които съхраняват нелегални, неморални материали. Беше съвсем логично. Та кой би се опитал да спъне безупречния напредък на света, ако не някой отстъпник от закона?

За броени седмици непрозрачните лидери бяха заклеймени като парии. Откритите управници не желаеха да се срещат с тях, ако не е пред камерата, затова и непрозрачните бяха отлъчени. Избирателите им се чудеха какво толкова крият и съдбата им беше предрешена. При всеки предстоящ избирателен цикъл малцина биха се осмелили да се кандидатират, преди да са обявили прозрачността си — което предполагаше мигновено и перманентно да се повиши качеството на кандидатите. Вече никога нямаше да има политик без непосредствена, абсолютна отговорност, тъй като думите и действията им щяха да са всеобщо достояние, неподлежащи на дебат. Вече нямаше да има задни стаички и мътни сделки. Щеше да има само яснота, само светлина.

Неизбежно беше прозрачността да достигне и до Кръга. Докато тя се разпространяваше сред управляващите, отвън и отвътре на Кръга започваше да се мърмори: Ами самият Кръг? Да, каза Бейли публично и пред служителите, и ние трябва да сме открити. Така започна собственият им план за прозрачност, като първата стъпка беше инсталацията на хиляда „Очи на промяната“ из кампуса. Отначало ги поставиха в общите стаи, кафетериите и външните площи. По-късно, след като Мъдреците премислиха всякакви проблеми, които биха представлявали камерите за предпазване на интелектуалната собственост, поставиха под наблюдение и коридорите, работните пространства и дори лабораториите. Покритието не беше пълно — все още имаше стотици чувствителни места без достъп, включително тоалетните и други лични помещения, но като цяло кампусът изведнъж беше станал ясен и открит пред очите на около милиард ползватели на Кръга и всички, които вече бяха лоялни към компанията и омаяни от нейната мистичност, сега се чувстваха по-близо до нея, като част от един отворен и приветлив свят.

В отдела на Мей имаше осем камери и броени часове преди пускането им на живо тя и всички останали в стаята получиха по още един екран, на който щяха да могат да си съставят собствена решетка от образи и да се фокусират върху всяка гледка от кампуса. Можеха да проверят дали любимата им маса в Стъклената столова е свободна. Дали фитнес залата е претъпкана. Дали играта на кикбол е сериозна, или играчите се лигавят. Мей се изненада колко интерес предизвиква животът в кампуса на Кръга сред външните хора. След няколко часа вече беше получила съобщения от бивши съученици в гимназията и колежа, които я бяха открили и вече можеха да наблюдават работата й. Учителят й по физкултура от прогимназията, който навремето я беше смятал за недостатъчно подготвена за президентския тест за физическо здраве, сега се оказа впечатлен: „Радвам се, че тренираш толкова усилено, Мей!“. Едно бивше краткотрайно гадже от колежа пък й писа: „Не ставаш ли от това бюро?“.

Започна да мисли повече за облеклото си на работа. За това къде се почесва, кога си духа носа и как. Но й беше приятно и полезно. Мисълта, че я гледат, че за една нощ Кръгът се е превърнал в най-наблюдаваното работно място в света, й напомни по-осезаемо от всякога колко драстично се бе променил животът й само за няколко месеца. Преди дванайсет седмици работеше в офис за комунални услуги в родния си град, за който никой не беше и чувал. Сега общуваше с клиенти по цялото земно кълбо, управляваше шест екрана, обучаваше група новаци и като цяло се чувстваше по-нужна, по-ценена и интелектуално по-стимулирана, отколкото някога беше смятала за възможно. А с инструментите, които предлагаше Кръгът, бе възможно да влияе на световни събития, дори да спасява животи на другия край на планетата.

Същата сутрин получи съобщение от една своя приятелка от колежа, Таня Шварц, която я молеше да помогне на брат й в инициативата, която той бе подел. В Гватемала имало паравоенна групировка, възродена от терористичните сили през осемдесетте, която нападала села и отвличала жени. Една от тях на име Ана Мария Херера беше успяла да избяга и разказваше за ритуални изнасилвания, за малолетни момичета, превръщани в сексробини, и за убийствата на отказалите да се подчинят. Таня не беше активист в училище, но казваше, че сега се е видяла принудена да направи нещо при вида на тези зверства и молеше всички, които познава, да се включат в инициативата, наречена „Чуваме те, Ана Мария“. „Нека знае, че има приятели по цял свят, които няма да допуснат това да продължава“, пишеше Таня.

Мей видя снимка на Ана Мария, седнала в бяла стая на разгъваем стол, вдигнала поглед, с безизразно лице и безименно бебе в скута. До снимката имаше бутон с усмихнато личице, на който пишеше „Чувам те, Ана Мария“. Когато го натисна, Мей знаеше, че името й ще се добави в списъка на всички, изразили подкрепата си.

„Също толкова важно е да изпратим съобщение до тази групировка, че осъждаме действията им“, пишеше още Таня. Под снимката на Ана Мария имаше размазано изображение на група мъже в разнородно военно облекло, които ходеха през гъстата джунгла. Встрани имаше бутон със сърдито личице, който казваше „Осъждаме Централните гватемалски охранителни сили“. Мей за миг се поколеба, съзнавайки сериозността на това, което се кани да направи — да застане срещу тези изнасилвачи и убийци, — но реши, че трябва да изкаже позицията си. Натисна бутона. Автоматичният отговор й благодари и й съобщи, че е 24 726-ият човек, подкрепил Ана Мария, и 19 282-ият, възпротивил се срещу групировката. Таня казваше, че усмивките се изпращат направо до телефона на Ана Мария, но и че брат й още търси начин да се свърже с Централните гватемалски охранителни сили.

След петицията на Таня Мей остана на стола си с усещане за пълна осъзнатост, нащрек — съзнаваше не само че вероятно си е създала врагове в лицето на гватемалската групировка, а и че хиляди зрители са видели как го прави. Това й донесе толкова богата гама от себеусещания, както ясното съзнание за авторитета, съпътстващ заеманата от нея позиция. Реши да отиде до тоалетната, да си наплиска лицето със студена вода и да се поразтъпче. Тъкмо там й звънна телефонът. Скрит номер.

— Ало?

— Аз съм. Калден.

— Къде беше?

— Трудно е за обяснение. С всички тези камери…

— Нали не си шпионин?

— Знаеш, че не съм.

— Ани така смята.

— Искам да те видя.

— В тоалетната съм.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Търсачки, камери… Не е трудно.

— А ти къде си?

— Идвам. Стой там.

— Не. Не.

— Трябва да те видя. Стой там.

— Не. Ще се видим после. Има събитие в „Новото царство“. Вечер на свободното слово. Сигурно, публично място.

— Не, не. Не мога там.

— Не може да идваш тук.

— Мога. И идвам.

И затвори.

Мей си погледна в чантата. Имаше презерватив. Остана. Избра си крайната кабинка и зачака. Знаеше, че да го чака не е мъдро решение. Че е грешка, откъдето и да го погледнеш. Нямаше да може да разкаже на Ани. Ани по принцип одобряваше всякакви плътски дейности, но не и тук, на работа, в тоалетната. Би могла да злепостави Ани, че я е поканила в Кръга, да се отрази зле на репутацията й. Погледна часа. Бяха минали вече две минути, а тя още стоеше в кабинката и чакаше мъж, когото познаваше само бегло и който може би просто искаше да се възползва от нея на все по-странни места. Защо го чакаше?

Защото искаше да се случи. Искаше той да я обладае, в тази кабинка, да знае, че се е оставила той да го направи, в тоалетната, на работа, и че това ще си остане единствено между тях двамата. Защо се нуждаеше от такова нещо? Чу вратата да се отваря и след това щракването на резе, което дори не знаеше, че съществува.

След това долови дългите крачки на Калден. Стъпките затихнаха и на тяхно място се появи злокобното скърцане от напъна на винтове и стомана. Усети сянка над себе си и изви шия нагоре, където видя силует, спускащ се надолу. Калден се беше покачил по високата стена на кабинките и беше пропълзял през преградите, за да стигне до нейната. Усети го как се плъзна зад нея. Топлината на тялото му загря гърба й, а дъхът му направо изгаряше тила й.

— Какво правиш?

Устата му се разтвори пред ухото й и езикът му се гмурна напред. Тя ахна и се отпусна към него. Ръцете му обвиха корема й, проследиха линията на талията, бързо се спуснаха към бедрата и здраво ги притиснаха. Тя ги тласна навътре и нагоре, докато умът й бушуваше, но накрая наложи правото си да върши подобно нещо — беше на двайсет и четири и ако не вършеше подобни неща сега — точно такива, точно сега, — никога нямаше да ги направи. Това беше младостта.

— Мей — прошепна той, — спри да мислиш.

— Добре.

— И си затвори очите. Представи си какво ти правя.

Устата му беше на шията й, целуваше я, ближеше я, а ръцете му бяха заети с полата и бельото й. Свали ги от бедрата й и ги остави да паднат на земята, след което я придърпа към себе си и мигновено проникна в нея.

— Мей — прошепна.

Тя се притисна към него, докато ръцете му държаха бедрата й, и го тласна толкова дълбоко в себе си, че го усети близо до сърцето си.

— Мей — повтори, докато тя подпираше стените от двете им страни, все едно иска да удържи останалия свят.

Тя свърши, запъхтяна, след нея и той, потръпвайки, но безмълвно.

И двамата веднага се разсмяха тихо, наясно, че са направили нещо безразсъдно, застрашаващо кариерата им, и че трябва да си вървят. Той я извърна към себе си и я целуна по устата с отворени очи, в които се четеше удивление и палавост.

— Чао — каза й, а тя само му помаха и усети как тялото му отново се вдига зад нея над стените на кабинките и изчезва.

И тъй като той се спря пред вратата, за да я отключи, и защото тя не знаеше дали ще го види отново, Мей извади телефона си, пресегна се над стената и снима, без да знае дали изобщо ще го хване в кадър. Когато погледна снимката, видя само дясната му ръка от лакътя до връхчетата на пръстите. Останалата част от него вече си беше отишла.