Дейв Егърс
Кръгът (22)

* * *

Събуди се в общежитията и отначало помисли, че го е сънувала, всеки един миг: подземните стаи, водата, червените кутии, ръката на кръста и после леглото, възглавниците в пещерата в пещерата — нищо не й се струваше реално. Беше като някаква безразборна маса от образи, с които сънищата си играят и които не са възможни в истинския свят. Но когато се разбуди, изкъпа и облече, осъзна, че всичко наистина се беше случило така, както го помнеше. Беше целунала този Калден, за когото знаеше толкова малко, и той я заведе не само в няколко свръхсекретни стаи, а и в тъмна ниша, където се изгубиха за часове наред, преди да се унесат.

Обади се на Ани.

— Спахме заедно.

— Кой? Ти и стареца?

— Не е старец.

— Не миришеше ли на мухъл? Не ти ли разказа за пейсмейкъра и памперсите? Не ми казвай, че е умрял върху теб.

— Няма и трийсет.

— Този път поне разбра ли как се казва?

— Не, но ми даде номер, на който мога да го намирам.

— О, колко стилно. И пробва ли го?

— Още не.

— Още не?

Стомахът я сви. Ани въздъхна тежко.

— Знаеш, че се притеснявам да не е някакъв шпионин или маниак. Увери ли се, че е редовен?

— Да. Работи в Кръга. Каза, че те познава и имаше достъп до много места. Нормален е. Е, може би малко ексцентричен.

— Достъп до места? Какво искаш да кажеш? — Тонът й стана по-суров.

В този момент Мей знаеше, че трябва да започне да я лъже. Искаше отново да бъде с Калден, искаше да се обвие около него в същия този миг, и не можеше да допусне Ани да рискува достъпа й до него, до широките му рамене, елегантния му силует.

— Искам да кажа, че просто знаеше накъде отива — каза Мей.

Дълбоко в себе си признаваше, че наистина може да е тук нелегално, да е някакъв натрапник и внезапно й просветна, че може би живее в онова странно подземно леговище. Можеше да представлява някакъв орган, който се бори срещу Кръга. Можеше да работи за сенатор Уилямсън или някой бъдещ конкурент на Кръга. Можеше да е просто безизвестен блогър, който иска да се домогне до машината в центъра на света.

— И какво, къде спахте? В стаята ти ли?

— Да — каза Мей. Така не беше толкова трудно да я лъже.

— И остана при теб?

— Не, трябваше да се прибира. — Осъзнавайки, че колкото по-дълго си говорят, толкова повече лъжи трябва да изрече, Мей си измисли причина да затвори. — Днес трябва да ме включат във Вътрешната анкета — каза тя. Което малко или много си беше истина.

— Обади ми се по-късно. И трябва да разбереш как се казва!

— Добре.

— Мей, не съм ти шеф. Не искам да те следя или нещо такова. Но компанията трябва да знае кой е този тип. Сигурността на компанията е нещо, което трябва да приемаме сериозно. Хайде днес да го дешифрираме, искаш ли? — Гласът й се беше променил. Звучеше като недоволен началник. Мей сдържа гнева си и затвори.

Обади се на номера, който й беше дал Калден, но от другата страна не вдигна никой. Нямаше опция да остави съобщение. И отново осъзна, че няма начин да се свърже с него. Докато бяха заедно, от време на време се беше замисляла дали да не го попита за фамилията му или за каквато и да е друга информация, но така и не намери подходящия момент, а и той не я попита за подробности — затова тя предположи, че на раздяла ще си обменят информация. Но в крайна сметка забравиха. Или поне тя забрави. А как всъщност се разделиха? Той я изпрати до общежитията и отново я целуна, там, на входа. Или не беше така. Мей се замисли и си спомни, че Калден се държа също като при миналата им раздяла: дръпна я встрани, извън светлината пред входа, и я целуна четири пъти — по челото, брадичката и двете бузи, все едно я прекръсти. След това се извърна и потъна в сенките край водопада, където Франсис по-рано беше открил виното.

По време на обедната почивка Мей тръгна към „Културната революция“, където по молба на Джаред, Джосая и Дениз щеше да бъде включена във Вътрешната анкета. Увериха я, че това е награда, голяма чест, при това приятна — да бъде един от представителите на Кръга, който ще сподели вкусовете си, предпочитанията си, пазарните си навици и планове, и всичко в полза на клиентите.

— Това наистина е следващата крачка за теб — беше казал Джосая.

Дениз беше кимнала:

— Мисля, че много ще ти хареса!

Пийт Рамирес беше леко сладникав, но красив мъж, с няколко години по-възрастен от Мей, в кабинета му нямаше нито бюро, нито столове, нито прави ъгли. Стаята беше кръгла и когато Мей се появи на вратата, Пийт стоеше прав и говореше по телефона с безжични слушалки, докато размахваше бейзболна бухалка и гледаше през прозореца. Покани я да влезе и приключи разговора. Още държеше бухалката в лявата си ръка, а с дясната се здрависа с нея.

— Мей Холанд, толкова се радвам, че си тук. Знам, че си в почивка, затова ще сме бързи. След седем минути ще си готова, ако нямаш против подобна безцеремонност.

— Няма проблем.

— Чудесно. Знаеш ли защо си тук?

— Мисля, че да.

— Тук си, защото мнението ти е важно. Толкова важно, че целият свят трябва го знае — мнението ти за всичко. Не се ли чувстваш поласкана?

Мей се усмихна.

— Да.

— Добре, виждаш ли тези слушалки?

Той посочи устройството на главата си. Покрай челюстта му се спускаше едва видим микрофон.

— Ще те обзаведа със същите. Харесват ли ти? — Мей се усмихна, но Пийт не чакаше отговори. Той сложи вторите слушалки на главата й и нагласи микрофона. — Ще кажеш ли нещо, за да регулирам звука?

Не държеше таблет и Мей предположи, че работи изцяло с ретинен интерфейс — първият в Кръга, когото срещаше.

— Просто кажи какво яде сутринта.

— Един банан и зърнена закуска.

— Чудесно. Хайде първо да ти изберем сигнален тон. Имаш ли предпочитания? Някое свирукане, или звънче, нещо конкретно?

— Може би нещо стандартно, някое свирукане?

— Това е свирукането — каза той и Мей го чу в слушалките.

— Така е добре.

— Трябва да е по-добре от добре. Ще го чуваш постоянно. Трябва да си сигурна. Чуй още няколко.

Той й пусна още десетина варианта и в крайна сметка Мей се спря на фина камбанка с приятно ехо, все едно звучи от някоя далечна църква.

— Страхотно — каза Пийт. — Нека сега да ти обясня за какво иде реч. Искаме да добием една обща представа чрез подбрани образци от Кръга. Задачата е много важна. Ти си една от избраните, защото мнението ти е ключово за нас, както и за клиентите. Отговорите, които даваш, ще ни помогнат да разработим услугите си според клиентските нужди. Разбираш ли?

Мей понечи да отговори, но той продължи.

— И така, всеки път, когато чуеш камбанката, трябва да кимнеш — устройството ще го отчете и ще чуеш въпрос в слушалките. Отговаряш на съвсем нормален, прост език. В много случаи въпросите ще очакват един от стандартните два отговора, да и не. Системата за гласово разпознаване е специално пригодена за тези два отговора, така че дори и да го сдъвчеш, пак ще те разбере. Не би трябвало да имаш проблеми с който и да е отговор, стига просто да го изговориш. Искаш ли да пробваме?

Мей кимна, камбанката звънна, тя кимна отново и в слушалките чу въпрос: „Обичаш ли обувки?“.

Тя се усмихна и каза „да“.

Пийт й намигна.

— Това беше лесно.

Гласът в слушалките зададе друг въпрос: „Обичаш ли шик обувки?“.

— Да.

Пийт вдигна ръка, за да покаже пауза.

— Така. Разбира се, повечето въпроси не са базирани на някой от стандартните отговори — да, не, може би, усмивка и прочие. Можеш да отговаряш на всеки въпрос и по-подробно. Ето, следващия ще иска повече.

„Колко често си купуваш нови обувки?“

— Веднъж на два месеца — отговори Мей и чу звън. — Пак имаше камбанка, това хубаво ли е?

— Да, да, извинявай — каза той. — Тъкмо я активирах. Значи, че отговорът ти е бил отчетен и записан и че следващият въпрос е готов. Тогава може да кимнеш пак и ще продължиш нататък, а може и да изчакаш за сигнал.

— Добре, но каква е разликата?

— Ами, имаш определена… как да кажа, не квота, но да речем брой въпроси, на които ще е добре и ще се очаква да отговаряш в даден работен ден. Примерно петстотин, но може да са повече, може и по-малко. Ако искаш ги минавай наведнъж или си ги разпределяй през деня. Повечето хора отговарят на петстотин за един час, така че не е особено тежко. А можеш и да чакаш сигнала, който ще чуеш, ако програмата сметне, че трябва да забързаш темпото. Минавала ли си някой от онези онлайн въпросници за правилно движение по пътищата?

Беше правила един такъв. Имаше двеста въпроса, които се очакваше да мине за два часа. Тя обаче отговори на всички за двайсет и пет минути.

— Да — каза Мей.

— Е, това е същото. Сигурен съм, че за нула време можеш да се справиш с една дневна доза. Естествено, винаги можем да я увеличим, ако постигаш добро темпо. Как ти звучи?

— Отлично.

— А ако ти изникне нещо по-спешно и не можеш да продължиш веднага, след време ще чуеш втори сигнал, който ще те подсети да се върнеш към въпросите. Сигналът трябва да е друг. Искаш ли да си го избереш?

Двамата отново прослушаха различните сигнали и Мей си избра далечна сирена.

— Или — вметна той, — има и един друг вариант, който някои хора предпочитат. Чуй. Всъщност чакай малко.

Погледът му се разфокусира и той каза в микрофона:

— Демо глас Мей, М — Е — Й. — След това я погледна отново. — Добре, ето го.

Мей чу как собственият й глас прошепва името й. Прозвуча някак интимно и през тялото й премина странна тръпка.

— Това е твоят глас, нали?

Мей се почувства замаяна, смутена — изобщо не звучеше като нея, — но все пак успя да кимне.

— Програмата има достъп до гласа ти чрез телефона и след това може да формира думи. Даже самото ти име! Значи това ще ти е вторият сигнал?

— Да — каза тя. Не беше сигурна дали иска да чува как собственият й глас изрича собственото й име, при това многократно, но същевременно знаеше, че иска да го чуе отново възможно най-скоро. Беше толкова странно, на границата с ненормалното.

— Чудесно — каза Пийт. — Значи, това беше. Когато си стигнеш обратно на бюрото, ще чуеш първата камбанка. След това мини през колкото можеш повече въпроси този следобед — поне през първите петстотин. Става ли?

— Става.

— А, и като се върнеш на бюрото, ще имаш нов екран. С въпросите понякога се появяват и изображения, ако се налага. Стараем се да е минимално, защото знаем, че ти е нужна концентрация.

Когато се върна, новият й, пети екран стоеше вдясно от този за въпроси от новаците. Беше един часът без няколко минути, затова реши да изпробва системата. Първата камбанка звънна и тя кимна. Чу женски глас с дикция на новинар, който я попита: „Когато е време за ваканция, какво предпочиташ: почивката, като например плаж или луксозен хотел, или по-скоро приключенията, като например рафтинг?“.

— Приключения — отговори Мей.

Чу тиха, благозвучна камбанка.

„Благодаря. Какъв вид приключения?“

— Рафтинг — каза Мей.

Още една камбанка. Мей кимна.

„Благодаря. За рафтинг предпочиташ пътуване за няколко дни или за един ден?“

Мей вдигна поглед и видя, че стаята се пълни с останалите от екипа, които се връщаха от обяд. Беше 12:58.

— За няколко дни.

Камбанка. Мей кимна.

„Благодаря. Как ти се струва пътуване до Гранд Каньон?“

— Усмивка.

Камбанката тихо звънна. Мей кимна.

„Благодаря. Би ли платила 1200 долара за уикенд в Гранд Каньон?“

— Не знам — каза тя и видя Джаред, който отново се беше качил на стола.

— Каналът е отворен! — провикна се той.

Почти веднага се появиха дванайсет запитвания от клиенти. Отговори на първото, получи оценка 92, изпрати анкета и я повиши на 97. Отговори на следващите две запитвания със средна оценка 96.

„Мей.“

Беше женски глас. Тя се огледа за Рената. Но наблизо нямаше никого.

„Мей.“

Тогава осъзна, че това е собственият й глас, сигналът, който сама беше избрала. Беше по-силен, отколкото очакваше, по-силен от въпросите и камбанката, но въпреки това звучеше съблазнително, вълнуващо. Намали звука на слушалките и отново го чу: „Мей“.

С по-слаб звук сигналът не звучеше толкова пленително, затова отново го увеличи.

„Мей.“

Беше нейният глас и го знаеше, но все пак не звучеше толкова като самата нея, а по-скоро като някоя по-зряла, по-мъдра нейна версия. Мей си помисли, че ако имаше по-голяма сестра, която е преживяла повече от нея, би звучала точно така.

„Мей.“

Гласът като че ли я вдигаше от стола и я завърташе в кръг. Всеки път, когато го чуеше, сърцето й се разтуптяваше.

„Мей.“

— Да? — реагира тя най-сетне.

Но не се случи нищо. Устройството не беше програмирано да отговаря на въпроси. Пийт не й беше казал как да продължи оттук. Опита с кимване.

„Благодаря ти, Мей“, каза гласът й и камбанката звънна.

„Би ли платила 1200 долара за седмица в Гранд Каньон?“

— Да.

Камбанка.