Дейв Егърс
Кръгът (5)

* * *

— Сияеш.

— Ти сияеш.

— Не сияя.

— Все едно си бременна.

— Знам какво имаше предвид. Престани.

Бащата на Мей се пресегна през масата и хвана ръката й. Беше събота и родителите й я бяха поканили на празничен обяд по случай първата й седмица в Кръга. Постоянно вършеха такива сантиментални лигавщини — или поне в последно време. Когато беше малка — единствено дете на родители, които дълго време бяха обмисляли дали изобщо да не се откажат от деца, — положението вкъщи беше по-сложно.

През седмицата баща й рядко се появяваше. Беше строителен мениджър на офис комплекс във Фрезно и работеше по четиринайсет часа на ден, а всичко у дома вършеше майка й, която от своя страна поемаше по три смени седмично в ресторанта на един хотел и в отговор на цялото напрежение постоянно си изпускаше нервите, най-често върху Мей. Но когато Мей навърши десет, родителите й съобщиха, че са купили двуетажен паркинг близо до центъра на Фрезно и в продължение на няколко години се редуваха да го обслужват. Беше доста унизително, когато родителите на приятелите й подхвърляха: „Ей, видях майка ти на паркинга“, или „Още веднъж да благодариш на татко ти за гратиса онзи ден“. Финансовото положение обаче скоро се стабилизира и родителите й наеха няколко души да се редуват на смени. А когато вече можеха да си вземат ден почивка и да планират за няколко месеца напред, омекнаха и се превърнаха в една много спокойна, влудяващо мила възрастна двойка. Като че ли в рамките на една-единствена година се бяха превърнали от млади родители, затънали до гушата, в старци — лежерни, благи и без никаква представа какво точно иска дъщеря им. Когато завърши гимназията, я заведоха в „Дисниленд“, без да съзнават, че вече е твърде голяма и посещението й в парка сама (а с двама възрастни на практика означаваше сама) анулираше всяка възможност за забавление. Само че го бяха направили с такова добро желание, че нямаше как да им откаже и в крайна сметка си прекараха толкова безгрижно и хубаво, колкото не бе предполагала, че е възможно да прекараш с родителите си. Всякакъв тлеещ гняв, който можеше да отправи към тях заради емоционалната несигурност на ранния си живот, беше потушен от неспирния хладък, свеж ручей на превалящата им средна възраст.

А сега бяха отишли до залива, за да прекарат уикенда във възможно най-евтиния хотел, който бяха успели да намерят — на около двайсет и пет километра от Кръга, почти забравено от бога място. Сега седяха в псевдолъскав ресторант, за който двамата били чули хубави неща, и ако някой сияеше, то това бяха те. Направо грееха.

— Е? Да разбирам, че е чудесно? — попита майка й.

— Така е.

— Знаех си! — Майка й се облегна назад и скръсти ръце.

— Не искам никога да работя другаде — обяви Мей.

— Какво облекчение — обади се баща й. — И ние не искаме да работиш никъде другаде.

Този път майка й се приведе напред и хвана ръката й.

— Казах на майката на Каролайна. Знаеш я каква е… — Тя сбърчи нос: най-близкото до обида, което можеше да постигне. — Физиономията й така се изопна, все едно някой я е мушнал с остра клечка отзад. Позеленя от завист!

— Мамо…

— А даже не споменах колко ти е заплатата.

— Мамо!

— Само подметнах: „Надявам се да се оправи със заплата от шейсет хиляди долара“.

— Не мога да повярвам, че си й го казала!

— Ама е истина, нали?

— Всъщност са шейсет и две.

— Майчице! Сега ще трябва да й се обаждам пак.

— Без такива!

— Добре де, няма. Но беше много забавно — каза майка й. — Просто го вмъкнах небрежно в разговора. Дъщеря ми е в най-готината компания на света и има пълна стоматологична осигуровка.

— Моля ти се… Просто извадих късмет. А и Ани…

Баща й се приведе напред.

— Да, как е Ани?

— Добре.

— Кажи й, че я обичаме.

— Ще й кажа.

— Не успя да дойде днес?…

— Не. Много е заета.

— Но ти я покани, нали?

— Да. Праща ви поздрави. Само че много работи.

— А с какво се занимава, по-точно? — попита майка й.

— С всичко, на практика. От Бандата на четирийсетимата е. Участва във вземането на всички най-големи решения. Мисля, че по-конкретно се занимава с управление на проектите в чужбина.

— Сигурна съм, че има много отговорности.

— И много акции в компанията^[1]! — каза баща й. — Не мога и да си представя колко би струвала тази Ани.

— Татко, недей да си го представяш.

— И защо изобщо работи, като има толкова много акции? Аз да бях, щях да си лежа на плажа. С личния си харем.

Майката на Мей сложи длан върху неговата.

— Вини, стига — след това се обърна към Мей: — Надявам се да й остава време да се наслади на всичко това.

— О, разбира се — увери я Мей. — Сигурно в момента е на някое парти в кампуса.

Баща й се усмихна.

— Много ми харесва, че му казвате „кампус“. Готино е. Ние навремето му викахме просто „офис“.

Майка й обаче се загрижи:

— Парти ли? На теб не ти ли се ходеше?

— Ходеше ми се, но исках да се видя с вас. А и има много партита.

— Но това ти е първата седмица! — Майка й изглеждаше огорчена. — Може би е трябвало да отидеш. Сега се чувствам гузна. Отвлякохме те.

— Спокойно, партита има през ден. В Кръга са много социални. Всичко е наред.

— Надявам се, че все още не си взимаш обедни почивки? — попита майка й. Беше повдигнала същия въпрос и когато Мей започна миналата си работа: „Не си взимай почивки през първата седмица. Прави лошо впечатление“.

— Не се притеснявай — успокои я Мей. — Дори до тоалетната не съм ходила.

Майка й завъртя очи.

— Както и да е, искам само да ти кажа, че сме много горди с теб. Обичаме те.

— И Ани също — добави баща й.

— Точно така. Обичаме ви и двете.

Наядоха се набързо, наясно, че баща й скоро ще се изтощи. Сега беше настоял да отидат на ресторант, макар че у дома рядко го правеха. Умората му беше постоянна и можеше да го сполети изведнъж и с пълна сила, а понякога изпадаше в състояние, близко до безсъзнание. Когато бяха навън, трябваше да имат готовност за бързо прибиране, както се наложи да направят и този път, още преди десерта.

Мей ги придружи до стаята им. Вътре собствениците на хотела бяха подредили десетки кукли, които ги гледаха, а тримата можеха да се отпуснат и да не се притесняват от някой неочакван пристъп. Мей още не беше свикнала с множествената склероза на баща си. Диагнозата му беше поставена едва преди две години, макар че симптомите бяха видими от години преди това. Отдавна заваляше думите, не уцелваше предметите, които искаше да хване, а накрая падна два пъти в антрето, както си вървеше към външната врата на къщата. Затова продадоха паркинга на добра цена и прекарваха времето си в управляване на финансите за лечението, което означаваше поне два часа на ден ровене из медицински сметки и разправии със застрахователната компания.

— А, видяхме Мърсър онзи ден — каза майка й, а баща й се усмихна.

Мърсър беше бивше гадже на Мей — една от общо четирите й сериозни връзки в гимназията и колежа. Но според родителите й беше единственият от някакво значение, или поне единственият, когото зачитаха и помнеха. Затова спомагаше и фактът, че още живееше в същия град.

— Чудесно — каза Мей. Би предпочела да сменят темата. — Още ли прави полилеи от рога?

— Е, недей така — баща й усети ехидния й тон. — Човекът си има собствен бизнес. И не че е искал да се хвали, но очевидно му върви.

Мей просто трябваше да смени темата:

— До момента средният ми резултат е 97. Казват, че е рекорд за новак.

По лицата на родителите й се изписа изумление. Баща й бавно примигна. Нямаха представа за какво им говори.

— Какво означава това, мила? — попита баща й.

Нямаше смисъл да задълбава. Още докато думите излизаха от устата й, вече знаеше, че това изречение ще е дълго за обяснение.

— Как е положението със застраховката? — попита тя, но мигновено съжали. Защо задаваше такива въпроси? Отговорът щеше да погуби вечерта.

— Не е розово — отговори майка й. — Не знам. С грешния план сме. Тоест, чисто и просто не искат да застраховат татко ти и като че ли правят всичко по силите си да ни изпъдят. Само че ние какво да правим? Няма къде другаде да отидем…

Баща й се облегна назад.

— Кажи й за лекарството.

— А, да. Татко ти е на копаксон от две години, за болката. Без него…

— … болката става нещо страшно — довърши той.

— И сега застрахователите твърдят, че не му трябвало. Не било в списъка им с предварително одобрени лекарства. Въпреки че го взима от две години!

— Струва ми се излишно жестоко — каза той.

— И никаква алтернатива не предлагат. Нищо за болката!

Мей не знаеше какво да каже.

— Съжалявам. Да погледна ли в интернет за някакъв заместител? Питали ли сте лекарите за нещо друго, което ще се покрие от застраховката? Може би някое генерично лекарство…

Разговорът продължи около час и беше съсипващ. Болестта, безпомощността на Мей и невъзможността й да забави процеса, това, че не можеше да върне на баща си живота, с който беше свикнал — тези неща я измъчваха, но положението със застрахователите беше съвсем друга категория ненужно престъпление, поредният пирон в ковчега. Нима от застрахователната компания не осъзнаваха, че последиците от отказите им да съдействат и всички главоболия, които причиняваха, само влошават здравословното състояние на баща й и са на път да разболеят и майка й? Какво си мислят, че постигат така? Всички тези откази да покрият лечението, споровете и опитите да ги отблъснат със сигурност костваха повече време, отколкото просто да дадат на родителите й достъп до правилното лечение.

— Стига с тази тема — отсече майка й. — Имаме изненада за теб. Къде е? У теб ли е, Вини?

Тримата седнаха на високото легло, покрито с протъркано одеялце, и баща й й поднесе малък опакован подарък. Размерът и формата на кутийката подсказваха колие, но Мей знаеше, че няма как да е това. Махна опаковката, отвори кадифената кутийка и се засмя. Писалка — от онези рядкосрещани, сребристи и необичайно тежки писалки, които трябва да поддържаш, да пълниш с мастило и които служат най-вече за показ.

— Не се притеснявай, не сме я купували — каза баща й.

— Вини! — простена майка й.

— Наистина — продължи той, — не сме. Един мой приятел ми я подари миналата година. Беше му жал, че вече не мога да работя. Не знам каква полза си е мислел, че ще имам от нея, като едвам пиша дори на компютъра. Ама той никога не е бил от най-умните…

— Решихме, че ще стои добре на бюрото ти — добави майка й.

— Не сме ли най-страхотните, а? — пошегува се той.

Майка й се засмя и, по-важно, същото направи и баща й. Онзи дълбок смях, от дълбините на корема. През втората, по-спокойна фаза на живота им като родители, баща й беше започнал да се смее постоянно и на всичко. Това беше най-често чуваният звук през тийнейджърските й години. Баща й се смееше на неща, които очевидно бяха смешни, и на неща, които биха предизвикали просто усмивка у повечето хора, както и на неща, които би трябвало да го ядосат. Когато Мей вършеше пакости, той го намираше за много забавно. Една вечер я хвана да се измъква през прозореца на спалнята си, за да се срещне с Мърсър, и направо щеше да се пръсне от смях. Всичко му се струваше комично, всичко, свързано с гимназиалните й години, го разсмиваше. „Да знаеш само каква физиономия направи, като ме видя! Безценно!“

Тогава обаче му поставиха диагнозата и нещата се промениха. Болката беше постоянна. Понякога не можеше да се изправи, не вярваше на краката си, пристъпите станаха твърде чести, твърде опасни. Всяка седмица влизаше в спешното отделение. В крайна сметка, благодарение на героичните усилия на майка й, успяха да уредят прегледи при няколко лекари, които ги беше грижа. Предписаха му правилните лекарства и състоянието му се стабилизира за известно време. Но тогава ги сполетя войната със застрахователите и потънаха в този ад на здравеопазването.

Тази вечер обаче той беше жизнерадостен и майка й се чувстваше добре, особено след като намери малко шери в общата кухничка на хотела, което подели с Мей. Баща й скоро заспа на светнати лампи, както си лежеше с дрехите върху покритото легло, и докато двете с майка й още разговаряха на висок глас. Когато забелязаха, че спи непробудно, Мей си разпъна походно легло до тяхното.

Спаха до късно и отидоха с колата да обядват. Докато баща й се хранеше обилно, Мей наблюдаваше как майка й се преструва на равнодушна, докато разговаряха за своенравния й чичо и последното му ексцентрично бизнес начинание — нещо, свързано с отглеждане на омари в оризища. Знаеше, че майка й се притеснява за баща й, тъй като бяха излизали да ядат два пъти подред, и че постоянно го наблюдава. Изглеждаше весел, но силите му бързо се изчерпаха.

— Вие си дояжте спокойно — каза той. — Аз ще отида до колата да полегна малко.

— Чакай да ти помогнем — каза Мей, но майка й я спря. Той вече се беше отправил към вратата.

— Уморява се. Но всичко е наред — успокои я тя. — Просто дневният ни режим вече е по-различен. Трябва да си почива. Върши разни неща, разхожда се, яде и за известно време е жизнен, но после си почива. Да ти кажа честно, много е ритмично и успокояващо.

Платиха сметката и излязоха на паркинга. Мей видя белите коси на баща си през прозореца на колата. По-голямата част от главата му беше под рамката на стъклото, защото беше отпуснал облегалката на предната седалка толкова надолу, че направо лежеше отзад. Когато стигнаха до колата, видяха, че не спи, а се е зазяпал нагоре в преплитащите се клони на едно дърво. Свали стъклото:

— Е, беше прекрасно — каза.