Дейв Егърс
Кръгът (55)

* * *

В тоалетната кабинка, с обектив, фокусиран върху вратата, Мей плъзна бележката на Тай близо до лицето си, извън полезрението на зрителите. Той настояваше да се видят насаме и даваше точни насоки къде да се случи това. Инструктираше я, когато е готова, да излезе от тоалетната, но после да се обърне и да каже: „Не, връщам се“. Все едно призована от някаква спешна нужда. В този момент той щеше да прекъсне предаването й и да спре образа от всички камери наоколо за трийсет минути. Това щеше да предизвика немалка врява, но се налагаше. Животът й, твърдеше той, зависел от това — както и животът на Ани, и на родителите й. „Всичко и всички висим на косъм.“

Това щеше да е последната й грешка. Знаеше, че е грешка да се среща с него, особено скришом. Но нещо в случилото се с акулата я беше разколебало и направило податлива към грешни решения. Да можеше някой друг да ги взима вместо нея — някак си да изкорени колебанието, вероятността от провал. Само че трябваше да разбере защо Тай е разиграл всичко това, нали? Може би всичко е тест? Тогава би имало някакъв смисъл. Ако я готвеха за велики дела, нямаше ли да я подложат на някакво изпитание? Знаеше, че биха.

Затова последва инструкциите. Излезе от тоалетната, съобщи на зрителите си, че се връща, и когато връзката прекъсна, тръгна по пътя, който бяха извървели заедно с Калден през онази странна вечер, когато за първи път я беше завел в помещението дълбоко под земята, където съхраняваха и охлаждаха с вода Стюарт. Когато пристигна, завари Калден — или Тай — с гръб към червената кутия. Беше свалил вълнената шапка, разкривайки побелелите си коси, но все още носеше прословутия си анорак и тази комбинация между двамата мъже в едно тяло я отврати. Когато той понечи да се приближи към нея, тя извика:

— Не!

Той спря.

— Не мърдай.

— Не съм опасен, Мей.

— Не знам нищо за теб.

— Съжалявам, че не ти казах кой съм. Но не съм те и лъгал.

— Каза ми, че се казваш Калден! Това не е ли лъжа?

— Освен това, не съм те лъгал.

— Освен това? Освен че ме излъга за самоличността си?

— Знаеш прекрасно, че нямам голям избор.

— И изобщо що за име е Калден? От някой сайт за новородени ли го изкопа?

— Да, харесва ли ти?

Той се усмихна страховито. Мей усещаше, че не бива да е тук, че трябва веднага да си тръгне.

— Мисля, че трябва да си вървя — пристъпи към стълбите тя. — Имам чувството, че всичко това е един ужасен номер.

— Мей, замисли се за момент. Ето, виж ми шофьорската книжка.

Той й подаде картата си. На снимката стоеше гладко обръснат, тъмнокос мъж с очила, приличащ по-скоро на онзи Тай, когото тя помнеше от всички видеозаписи, стари снимки и портрета пред библиотеката на Бейли. Името му гласеше Тайсън Матю Господинов.

— Погледни ме. Никаква прилика ли не откриваш?

Той за миг отиде до вътрешната пещера, която й беше показал, и се върна с чифт очила.

— Ето, виждаш ли? Сега приликата е очевидна, нали? — И сякаш в отговор на следващия й въпрос, продължи: — Винаги съм изглеждал по най-обикновен начин. После махнах очилата, разкарах анорака. Промених изцяло външния си вид, дори начина, по който се движа. Но най-драстичната промяна е, че косата ми побеля. Защо мислиш, че се случи това?

— Нямам представа — отговори Мей.

Тай разпери ръце към всичко наоколо, към обширния кампус някъде далеч над тях.

— Заради всичко това. Заради проклетата акула, която изяжда целия свят.

— Бейли и Стентън знаят ли, че се разхождаш насам-натам под друго име?

— Естествено. Дори се очаква от мен да съм тук. На практика не ми е позволено да напускам кампуса. Стига да съм тук, те са доволни.

— Ами Ани, тя знае ли?

— Не.

— Значи аз съм…

— Да, третият човек, който знае.

— Но защо ми казваш?

— Защото имаш страхотно влияние тук и защото трябва да помогнеш. Ти си единственият човек, който може да забави всичко това.

— Кое да забавя? Компанията, която ти си създал ли?

— Мей, не съм искал да се случи нищо подобно. И всичко се развива твърде бързо. Тази идея за Завършването е далеч отвъд целите ми, когато започнах всичко, и далеч отвъд редното. Трябва да възстановим някакъв баланс!

— Първо, не съм съгласна. И второ, не мога да ти помогна.

— Мей, Кръгът не бива да бъде завършен!

— Какви ги говориш? Как може да го казваш точно сега? Ако наистина си Тай, значи по-голямата част от всичко това е твоя идея.

— Не. Не. Опитвах се да направя мрежата по-цивилизована. По-елегантна. Заличих анонимността. Комбинирах хиляди парченца в една унифицирана система. Но не си представях един свят, в който профилът в Кръга е задължителен, в който цялото управление, целият живот минава през една-единствена мрежа…

— Тръгвам си — прекъсна го Мей и се обърна. — И не виждам причина да не го направиш и ти. Зарежи всичко. Ако не вярваш, просто напусни. Иди в гората.

— На Мърсър не му се получи много добре, не мислиш ли?

— Майната ти.

— Извинявай. Съжалявам. Но точно заради него те потърсих днес. Не осъзнаваш ли, че той е само едно от последствията от всичко това? Ще има и други като него. Много. Толкова много, които няма да искат да бъдат намерени, но ще бъдат. Толкова много хора, които не искат да са част от това. Точно това е новото: преди имаше възможност човек да откаже. Но вече не е така. Завършването на Кръга е краят. Затваряме го около всички — тоталитарен кошмар.

— И искаш да кажеш, че аз съм виновна, така ли?

— Не, не. Изобщо не казвам това. Ти си посланикът. Ти си лицето. Благото приятелско лице. А Завършването… ще е възможно благодарение на двама ви с твоя приятел Франсис. Твоята идея за задължителен профил и неговият чип. ДетТектор? Отвратително е, Мей. Не го ли осъзнаваш? Всички деца имат имплантиран чип още от бебета — за тяхна безопасност. Да, това спасява животи. Но после какво, махат ги като станеш на осемнайсет ли? Не. В интерес на образованието и безопасността, всичко, което постигнат, ще бъде записвано, следено, анализирано — завинаги. Когато станат на възраст да гласуват, да се включат, членството им е задължително. И тъкмо там се затваря Кръгът. Всички ще бъдат следени от люлката до гроба, без право на отказ.

— В момента наистина звучиш точно като Мърсър. Тази параноя…

— Само че знам повече от Мърсър. Не смяташ ли, че щом някой като мен, който е измислил по-голяма част от всичко това, го е страх, и теб би трябвало да те е страх?

— Не. Мисля, че си си загубил нюха.

— Мей, повечето неща, които съм създал, бяха просто на шега, ей така, от някакво перверзно любопитство дали ще проработят, или не, дали хората ще ги използват. Все едно да издигнеш гилотина на централния площад. Не очакваш да се нареди опашка от хиляда човека, които чакат да си подложат шията, нали?

— Така ли виждаш нещата наистина?

— Не, извинявай, лош пример. Но част от това, което направихме… наистина беше само за да видим дали някой реално ще го използва, дали ще се приеме. И когато това се случи, направо не можех да повярвам. Но вече беше твърде късно. И Бейли, и Стентън, и първичното публично предлагане… След това нещата започнаха да се движат толкова бързо, че имаше пари за всяка безумна идея. Мей, моля те само да си представиш как ще се развият нещата.

— Знам как ще се развият.

— Мей, затвори очи!

— Не искам.

— Мей, моля те! Затвори очи!

Тя ги затвори.

— Искам само да свържеш тези няколко точки и ще видиш това, което и аз. Представи си: Кръгът от години поглъща всичките си конкуренти, нали така? Това само прави компанията по-силна. Деветдесет процента от търсенията по целия свят вече минават през Кръга. А без конкуренция този процент може само да се покачва. Скоро ще е почти 100. И двамата отлично знаем, че ако можеш да контролираш движението на информация, можеш да контролираш всичко. Можеш да контролираш почти изцяло това, което всеки вижда и знае. Ако искаш да погребеш някаква информация завинаги, ще го направиш за не повече от две секунди. Ако искаш да съсипеш някого, това са пет минути работа. Как може който и да е да се опълчи срещу Кръга, ако тук контролират цялата информация и целия достъп до нея? Искат всеки да има профил в Кръга и почти са успели да го наложат със закон. Тогава какво следва? Какво ще стане, когато контролират всички търсения и имат неограничен достъп до всички данни на всеки един човек? Когато знаят за всяка крачка, която направиш? Ако всички парични преводи, здравни и ДНК данни, всяка частица от живота ти, хубава или лоша, всяка изречена дума минава по един-единствен канал?

— Има хиляди защитни механизми срещу подобно развитие на нещата! Просто не е възможно. Замисли се, че правителствата ще…

— Правителствата, които са прозрачни ли? Законодателите, които дължат репутацията си на Кръга ли? Които ще бъдат унищожени в мига, в който си отворят устата? Какво си мислиш, че се случи с Уилямсън? Спомняш ли си я? Заплашва монопола на Кръга и — каква изненада! — федералните откриват изобличаващи работи в компютъра й. Това съвпадение ли е, според теб? Тя беше сигурно стотният човек, на когото Стентън причинява подобно нещо. Мей, затвори ли се Кръгът, това е. И ти помагаш за Завършването. Тази история с демокрацията, Демораж или както там го нарекохте — божичко… Под претекста, че всеки глас ще бъде чут, дават властта в ръцете на тълпата. Създавате безфилтърно общество, в което тайните са престъпление. Гениално е, Мей. Ти си гениална. Ти си човекът, за когото Стентън и Бейли са си мечтали от самото начало.

— Но Бейли…

— Бейли вярва, че животът ще е по-добър, дори перфектен, когато хората имат свободен достъп до всички и всичко. Наистина вярва, че отговорите на всеки житейски въпрос се крият в другите хора. Че откритостта, пълната и непрекъсната връзка между хората по света ще помогне на този свят. Че това сме чакали — момента, когато всеки един е свързан с останалите. Това е истинският рай за него, Мей! Не осъзнаваш ли колко крайна е тази позиция? Идеята му е радикална и в друго време би се приела като нестандартно хрумване на ексцентричен професор: цялата информация, лична или не, трябва да е достъпна за всички. Знанието е собственост и никой не може да го притежава. Инфокомунизъм. Добре, има правото на такова мнение. Само че в комбинация с безскрупулна капиталистическа амбиция…

— Значи Стентън е проблемът.

— Стентън професионализира идеализма ни, монетизира утопията ни. Той е този, който видя връзката между работата ни и политиката, между политиката и контрола. Публично-частното води до частно-частно и скоро Кръгът ще осъществява повечето или дори всички държавни услуги, с невероятна ефективност в частния сектор и неутолим апетит. Всички стават жители на Кръга.

— И защо това да е толкова лошо? Ако всички имат равен достъп до услугите и информацията, тогава най-сетне ще можем да се наречем равни. Никакъв вид информация не трябва да струва нищо. Нищо не трябва да ни пречи да знаем всичко, да имаме достъп до всичко…

— Но ако всички се следят…

— Няма да има престъпност! Няма да има убийства, отвличания, изнасилвания. Нито едно дете повече няма да стане жертва. Няма да има лица в неизвестност. Не мислиш ли, че това само по себе си…

— Мей, не видя ли какво се случи с приятеля ти Мърсър? Гониха го до пределите на света и сега вече го няма.

— Но това са основите на историята. Не си ли разговарял с Бейли за това? При всеки голям обрат в човечеството има размирици. И някои хора биват изоставени, а други сами избират да бъдат изоставени.

— Значи смяташ, че всички трябва да бъдат следени, наблюдавани, така ли?

— Смятам, че всичко и всеки трябва да може да бъде видян. А за тази цел трябва да бъдем наблюдавани. Двете са неразделни.

— Но кой ще иска да бъде гледан постоянно?

— Аз искам. Искам да бъда видяна. Искам доказателство, че съм съществувала.

— Мей…

— Това се отнася и за повечето хора. Повечето биха дали всичко, което знаят, всеки, когото познават — биха го разменили, за да знаят, че са били видени, зачетени, дори може би и запомнени. Всички знаем, че един ден ще умрем. И че светът е твърде голям, за да сме от някакво значение. Затова всичко, което имаме, е надеждата да ни видят, да ни чуят, макар и само за миг.

— Но Мей… Видяхме всяко създание в онзи аквариум, нали? Видяхме как бяха погълнати от чудовище, което ги превърна в пепел. Не осъзнаваш ли, че всичко, което се случи в аквариума с онова чудовище — това чудовище, — ще се случи отново?

— Добре, какво по-точно искаш от мен?

— Когато имаш максимален брой зрители, искам да прочетеш това изявление.

Той й подаде лист хартия, на който беше изписал с разкривени главни букви списък с твърдения под заглавието „Човешките права в Дигиталната епоха“. Мей плъзна поглед по написаното и се зачете: „Всички трябва да имаме правото на анонимност.“ „Не всяка човешка дейност е измерима.“ „Непрестанното събиране на данни за количественото определяне на качеството на всяко начинание оказва катастрофално влияние върху истинското познание.“ „Границата между обществено и частно трябва да остане неприкосновена.“ В края на списъка откри едно изречение, изписано в червено: „Всички трябва да имаме правото да изчезнем“.

— Значи искаш да прочета всичко това на зрителите си?

— Да — каза Калден с нездрав поглед.

— И после какво?

— Измислил съм поредица от стъпки, които ще започнем да предприемаме заедно, за да разрушим всичко това. Знам всичко, което някога се е случвало тук, Мей, и има толкова много неща, които биха убедили всеки, независимо колко е сляп, че Кръгът трябва да бъде разтурен. Знам, че мога да го направя. Аз съм единственият, който може, но се нуждая от твоята помощ.

— И после какво?

— После аз и ти ще отидем някъде. Имам толкова много идеи. Ще изчезнем. Можем да обиколим Тибет. Да прекосим Монголската степ на велосипеди. Да обиколим света с лодка, която сме си построили сами.

Мей си представи всичко това. Представи си разпадането на Кръга, разпродаден насред назрял скандал, тринайсет хиляди души, останали без работа, кампусът — превзет, надробен, превърнат в колеж или мол, или нещо още по-ужасно. Най-накрая се опита да си представи и живота на лодка с този мъж, на околосветска обиколка, необвързани с нищо, но видя онази двойка на шлепа, която беше срещнала преди месеци в залива. Навътре в морето, сами под брезента, с виното от картонени чашки в ръка, даваха имена на тюлените и си спомняха за островни пожари.

В този миг Мей осъзна какво трябва да направи.

— Калден, сигурен ли си, че никой не ни чува?

— Разбира се.

— Добре, чудесно. Да, сега виждам всичко съвсем ясно.