Дейв Егърс
Кръгът (52)

* * *

— Днес постъпи много смело — похвали я Бейли. — Смело и правилно.

Намираха се зад кулисите на Голямата зала. Мей беше облечена с черна пола и червена копринена блуза, и двете нови. Гримьорката се суетеше около нея, пудреше й носа и челото, нанасяше вазелин по устните. Няколко минути я деляха от първата й голяма презентация.

— По принцип бих искал да поговорим защо изобщо си решила да прикриеш нещо — продължи той, — но честността ти беше истинска и знам, че вече си се поучила сама. Много сме щастливи, че си сред нас, Мей.

— Благодаря ти, Еймън.

— Готова ли си?

— Мисля, че да.

— Давай, Мей, дай ни повод за гордост!

Когато стъпи на сцената под светлината на единствения, ярък прожектор, Мей се почувства уверена, че наистина може да им даде такъв повод. Още преди да стигне до плексигласовия подиум, аплодисментите изригнаха толкова внезапно и гръмко, че Мей едва се задържа на краката си. Отправи се към мястото си, но тътенът стана още по-оглушителен. Публиката се изправи на крака — първо предните редове, а след тях и останалите. Коства й значителни усилия да заглуши шума, за да започне да говори.

— Здравейте на всички, аз съм Мей Холанд — каза тя и аплодисментите отново се надигнаха. Мей не сдържа смеха си и това предизвика по-силно ръкопляскане. Любовта на публиката се усещаше като истинска и напълно завладяваща. Честността е всичко, помисли си тя. Истината сама по себе си е награда. От това би излязло хубава плоча, реши тя и си представи думите, изсечени в камъка. Всичко това беше твърде хубаво… Мей погледна кръгаджиите, остави ги да ръкопляскат и усети как нова сила да се влива в нея. Беше силата, натрупала се след дълго даване — тя им даваше всичко от себе си, даваше им неподправената истина, пълната прозрачност, а те й даваха доверието си, бурната си любов.

— Добре, добре — каза най-сетне тя, вдигна ръце във въздуха и подкани публиката да седне обратно по местата си. — Днес ще ви демонстрираме върховния търсещ инструмент. Може би вече сте чували някой и друг слух за „Копой“, така че нека сега да го изпробваме заедно, пред целия Кръг, тук и по света. Мислите ли, че сте готови?

Публиката заликува в отговор.

— Това, което предстои да видите, ще е напълно спонтанно и нережисирано. Дори и аз не знам кого ще потърсим днес. Човекът ще бъде избран на случаен принцип измежду имена в базата данни с бегълци от цял свят.

На екрана се завъртя огромен дигитален образ на планетата.

— Както знаете, голяма част от заниманията ни тук в Кръга са да търсим различни начини как да приложим социалните медии, за да създадем един по-безопасен и здравомислещ свят. Това вече е постигнато по безброй начини, разбира се. Сензорът ни за оръжия например наскоро влезе в обращение — програмата регистрира внасянето на всякакво огнестрелно оръжие във всякакъв тип сграда и задейства сигнал, който алармира всички в нея, както и местната полиция. Вече е в бета-тест в два квартала на Кливланд от пет седмици и резултатът е 57-процентов спад в престъпленията с огнестрелно оръжие. Не е никак зле, не мислите ли?

Мей направи пауза за аплодисменти. Чувстваше се напълно комфортно и знаеше, че това, което предстои да представи, ще промени света — мигновено и завинаги.

„Дотук — отлично“, каза глас в ухото й — Стентън. Беше я предупредил, че днес ще е част от екипа на „Допълнителни насоки“. „Копой“ представляваше специален интерес за Стентън и той държеше да присъства лично и да напътства презентацията.

Мей си пое дъх.

— Но един от най-странните аспекти на света ни е това как бегълците от правосъдието изобщо могат да се скрият някъде в един така взаимосвързан свят. Отне ни десет години да открием Осама бин Ладен. Д. Б. Купър, небезизвестният крадец, който скача от самолета с куфар, пълен с пари, все още е в неизвестност, десетилетия след бягството си. Време е да сложим край на подобни неща. И вярвам, че сега това ще стане факт.

Зад нея се появи силует. Очертанията показваха горната половина на човешко тяло, зад което се виждаха линии — типична снимка на арестант.

— След броени секунди компютърът ще избере на случаен принцип някой беглец. Не знам кой. Никой не знае. Но който и да е, със сигурност си е заслужил славата на заплаха за глобалната ни общност и „Копой“ ще го открие в рамките на двайсет минути. Готови ли сте?

Залата се изпълни с шепот, последван от колебливо ръкопляскане.

— Добре тогава — каза Мей. — Да изберем беглеца.

Пиксел по пиксел силуетът бавно се превърна в истински човек и когато процесът приключи и лицето беше завършено, Мей установи с лек шок, че избраникът е жена. Изражението й беше кораво, мижеше срещу камерата. Нещо у нея, може би малките очи и правата като черта уста, напомниха на Мей за фотографиите на Доротея Ланг — за онези изнурени от слънцето и прашните бури лица. Но когато под снимката се появиха данните й, Мей видя, че жената е британка и все още е сред живите. Прегледа информацията на екрана и насочи вниманието на публиката към най-важните точки.

— Така, това е Фиона Хайбридж. На четирийсет и четири години. Родена в Манчестър, Англия. Осъдена е за тройно убийство през 2002 година. Заключила трите си деца в килера и заминала за Испания за един месец. И трите деца умрели от глад. Били са на под пет годинки. Изпратена е в затвор в Англия, но успяла да избяга с помощта на един от пазачите, когото вероятно е прелъстила. От десет години насам никой не я е виждал и от полицията на практика са загубили надежда, че някога ще я открият. Аз обаче смятам, че ще успеем, защото разполагаме с нужните инструменти и с възможностите на Кръга.

„Чудесно“, обади се Стентън в ухото й. „Сега да се концентрираме върху Великобритания.“

— Както знаете, вчера предупредихме всичките три милиарда потребители на Кръга, че днес ще направим животопроменящ анонс. В момента на живо ни гледат ето толкова хора… — Мей се обърна към екрана, където броячът се завъртя и спря на числото 1 109 001 887. — Добре, имаме над един милиард зрители. Хайде да видим колко от тях са във Великобритания. — На екрана се завъртя втори брояч, който показа 14 028 981. — Така, имаме информация, че личните й документи са невалидни от години, така че Фиона вероятно все още е някъде из страната. Смятате ли, че четиринайсет милиона британци и един милиард участници по света могат да открият Фиона Хайбридж за двайсет минути?

Публиката изрева, но Мей лично не беше сигурна дали ще се получи. Нямаше да е крайно изненадана, ако не успееха — или ако им отнемеше трийсет минути или дори час. Но все пак винаги се случваше нещо неочаквано, нещо чудотворно, когато се впрегнеше цялата сила на всички потребители на Кръга. Беше сигурна, че до края на обедната почивка щяха да са я открили.

— Така, готови ли са всички? Да видим часовника! — В ъгъла на екрана се появи огромен цифров часовник, който показваше минутите, секундите и стотните. — Ще ви покажа някои от групите, които работят заедно по този проект. Дайте Университета на Източна Англия. — Появи се видеообраз на стотици студенти в огромна аудитория. Всички заликуваха. — Сега да видим хората в Лийдс. — На екрана изплува образ на площад, преливащ от хора, сгушили се един в друг в студеното, ветровито време. — На наше разположение са десетки групи из цялата страна като допълнение към силата на мрежата като цяло. Готови ли сте? — Тълпата в Манчестър и студентите в университета на Източна Англия вдигнаха ръце и заликуваха. — Чудесно! Три, две, едно… Старт!

До снимката на Фиона Хайбридж течаха няколко колони с коментари, най-популярните от които заставаха отгоре. Най-харесваният до момента, изпратен от мъж на име Саймън Хенсли от Брайтън, гласеше: „Сигурни ли сме, че искаме да намерим тази вещица? Прилича на плашилото от «Магьосникът от Оз»!“

Из аудиторията се разнесе смях.

— Добре, време е да се заемем с нещата сериозно — каза Мей.

В друга колона на екрана потребителите изпращаха свои снимки на хора, които приличаха на Фиона — за три минути вече имаше 201 и повечето от тях доста се доближаваха до истината. Участниците в експеримента гласуваха кои от снимките най-вероятно показват търсената и след четири минути кандидатките бяха сведени до пет. Една от жените се намираше в Бенд, Орегон. Друга — в Банф, Канада. Трета — в Глазгоу. Тогава се случи нещо магическо, нещо, което беше възможно само когато целият Кръг се е устремил към една и съща цел: хората осъзнаха, че две от снимките са заснети в един и същи град — Кармартън, Уелс. И двете вероятно показваха една съща жена, която изглеждаше точно като Фиона Хайбридж.

След още деветдесет секунди някой идентифицира жената. Живеела под името Фатима Хиленски — име, което хората единодушно приеха за обещаващ индикатор. Дали някой, който се опитва да изчезне, би си сменил името напълно или би се чувствал по-добре със старите си инициали, с име като това — достатъчно различно, че да обезкуражи преследвачите си, но и достатъчно близко, за да може да използва почти същия си подпис.

Седемдесет и деветима от зрителите живееха в Кармартън или региона, а трима от тях писаха, че я виждат на практика всеки ден. Това беше доста обещаващо, но скоро един коментар от жена на име Гретчен Карапчек светкавично се изстреля на първа позиция със стотици гласове от останалите зрители. Тя пишеше от мобилния си телефон, че работи с жената от снимката в обществена пералня в покрайнините на Суонзи. Всички подканиха Гретчен да намери жената на мига и да я снима. Гретчен веднага включи камерата на телефона си и въпреки че все още имаше милиони хора, които следваха други следи, голяма част от зрителите бяха убедени, че жената, която търсят, е при Гретчен. Мей и повечето хора бяха приковали поглед в образа от камерата на Гретчен, която се движеше между огромни машини, от които излизаше пара, между колеги, които я гледаха с интерес, докато се придвижваше през огромното помещение и приближаваше — слаба, приведена напред жена, която захранваше с чаршаф два огромни въртящи се валяка.

Мей погледна часовника. Бяха изминали шест минути и трийсет и три секунди. Беше сигурна, че това е Фиона Хайбридж. Имаше нещо специфично във формата на главата й, нещо в начина, по който се движеше… и сега, когато вдигна поглед и видя камерата на Гретчен, която се плъзгаше към нея, по лицето й ясно се изписа осъзнаването, че се случва нещо много сериозно. Това не беше изражение на пълна изненада или смущение. Беше погледът на животно, което са хванали на местопрестъплението, докато рови в кофата за боклук. Дивашко изражение на гузна съвест и признание.

За миг Мей затаи дъх и й се стори, че жената ще се предаде, ще проговори пред камерата, ще признае престъпленията си и ще се примири, че са я открили.

Вместо това обаче онази побягна.

За един дълъг момент камерата стоеше неподвижно и заснемаше Фиона Хайбридж — вече нямаше съмнение, че е тя, — която бягаше стремглаво през помещението към стълбите.

— След нея! — провикна се най-после Мей и Гретчен се затича с камерата пред себе си.

Мей се разтревожи, че всичките им усилия могат да отидат на вятъра — намерена бегълка, но много бързо загубена отново заради непохватна колежка. Камерата се тресеше лудо нагоре по бетонните стълби и напред по дългия коридор, докато не стигна врата, през чието малко квадратно прозорче се виждаше бялото небе отвън.

Когато вратата се отвори, Мей с облекчение видя, че Фиона Хайбридж стои приклещена към стената от десетина души, повечето от които бяха прицелили телефоните си към нея. Нямаше никаква възможност за бягство. Изражението й беше диво, ужасено, непокорно. Сякаш търсеше пролуки в тълпата, някоя дупчица, през която да се изплъзне. „Натясно си, детеубийце!“, каза някой и Фиона Хайбридж се свлече към земята, скрила лице в дланите си.

За броени секунди повечето заснети видеокадри се излъчваха на екрана в Голямата зала и публиката виждаше мозайка с лика на Фиона Хайбридж от десет различни ъгъла, всеки един от които потвърждаваше вината й.

— Линчувайте я! — провикна се някой от тълпата.

„Трябва да остане невредима!“, просъска Стентън в ухото на Мей.

— Не я докосвайте, моля ви — обърна се тя към хората. — Някой звънял ли е в полицията?

След няколко секунди се чуха сирени и когато Мей видя двете коли, които се задаваха от паркинга, отново погледна часовника. След като четиримата полицаи стигнаха до Фиона Хайбридж и й сложиха белезници, часовникът на екрана в Голямата зала показваше 10 минути и 26 секунди.

— Ами май това беше — каза тя и спря часовника.

Публиката избухна в овации, а хората, които бяха участвали в залавянето на Фиона Хайбридж, получиха поздравления от цял свят.

„Нека спрем видеовръзката“, каза Стентън. „Да й оставим малко достойнство.“

Мей повтори нареждането на техническия отдел. Образите от ареста прекъснаха и екранът остана черен.

— Е — обърна се Мей към публиката, — оказа се доста по-лесно, отколкото дори и аз очаквах. А даже не използвахме всички инструменти, които светът ни има на разположение.

— Хайде да хванем още някого! — чу се някъде из публиката.

Мей се усмихна:

— Ами, по принцип, бихме могли… — поколеба се тя и хвърли поглед към Бейли, който стоеше зад кулисите. Той сви рамене.

— По-добре да не е беглец — обади се Стентън в ухото й. — Да пробваме с някой обикновен цивилен.

По лицето на Мей се изписа усмивка.

— Добре тогава — каза тя, бързо откри файла, който търсеше, и го препрати до екрана зад себе си. Беше снимка на Мърсър, заснета преди три години, точно след като се бяха разделили, но още бяха близки. На кадъра стояха заедно в началото на крайбрежна екопътека, която се готвеха да изминат.

До този момент не й беше хрумвало да използва Кръга, за да открие Мърсър, но сега идеята й се стори като най-логичното нещо. Как иначе да му докаже обсега и силата на мрежата и на хората в нея? Скептичното му отношение щеше да се стопи.

— Втората ни мишена днес не е беглец от закона, но може да се каже, че е беглец от приятелството.

Тя се усмихна на смеха, който предизвика.

— Това е Мърсър Медейрос. Не съм го виждала от няколко месеца и много ще се радвам, ако това се случи сега. Приликата между него и Фиона Хайбридж е в това, че и той не иска да бъде открит. Така че хайде да видим дали няма да успеем да си подобрим предишния рекорд. Готови ли са всички? Да пуснем часовника!

За деветдесет секунди се получиха стотици съобщения от хора, които го познават — от училище, от гимназията, колежа, работата. Появиха се дори няколко снимки, на които се виждаше и Мей, за огромно удоволствие на публиката. След това обаче, за неин ужас, настъпи затишие за четири минути и половина, през които никой не успя да даде смислена информация за настоящото му местонахождение. Друга негова бивша приятелка писа, че също много би искала да знае къде се намира той в момента, тъй като имал да й връща цял водолазен екип. За известно време това остана най-релевантното съобщение, докато Джаспър от Орегон не писа по Зинг и мигновено не се озова на челната позиция.

„Виждал съм го в магазина до нас. Чакайте да проверя.“

Друг зрител на име Адам Франкенталер се свърза със съседите си и бързо се достигна до заключението, че всички са виждали Мърсър — в магазина за алкохол, в бакалията, в библиотеката. След това обаче последва още една изпепеляваща пауза, която продължи почти две минути. Никой не можеше да разбере къде живее Мърсър. Хронометърът показваше 7:31.

— Добре тогава, ето къде се намесват могъщите инструменти — каза Мей. — Да проверим сайтовете за имоти и архивите им на последните наематели. Да проверим данните по кредитна карта, телефон, членска карта в библиотеката, всичко, за което може би се е абонирал. О, чакайте малко — спря се тя. На екрана се бяха появили два адреса, все в същия малък град в Орегон. — Откъде получихме тези адреси? — попита тя, но отговорът нямаше никакво значение. Нещата вече се развиваха твърде бързо.

През следващите няколко минути на двата адреса започнаха да се появяват автомобили, чиито пътници заснемаха пристигането си. Единият адрес се намираше над дрогерия за хомеопатични лекарства, зад която започваха обширни иглолистни гори. На една от камерите се видя ръка, която се пресегна и почука на вратата, след това обективът надникна през прозореца. Отначало никой не отвори, но след малко вратата се открехна и камерата се наведе надолу, където стоеше малко момченце на около пет години, което изглеждаше ужасено от тълпата пред къщата.

— Тук ли е Мърсър Медейрос? — попита глас зад кадър.

Момченцето се извърна и изчезна обратно в тъмната къща.

— Татко!

За момент Мей се паникьоса, че това момченце е на Мърсър — всичко се случваше твърде бързо, за да може да пресметне нещата правилно. Вече имаше син, така ли? Не, осъзна тя, няма как това да му е роден син. Може би се е нанесъл при някоя жена, която вече си е имала деца?

Но когато на вратата се очерта силует, тя видя, че не е Мърсър. Беше мъж с козя брадичка на около четирийсет години, облечен с тениска и анцуг. Задънена улица. Бяха изминали малко над осем минути.

Откриха втория адрес. Беше в гората, високо по планинския склон. Главният видео образ зад Мей превключи на този изглед от кола, която бързо се изкачваше по лъкатушещия път към голяма, сива дървена барака.

Този път операторът беше по-ловък. Някой снимаше усмихната млада жена, която почука на вратата, докато веждите й пакостливо подскачаха:

— Мърсър? — каза тя срещу вратата. — Мърсър, там ли си? — Свойският й глас внезапно смути Мей. — Полилеи ли си сглобяваш?

Стомахът на Мей се преобърна. Предусещаше, че Мърсър никак няма да одобри този въпрос и снизходителния му тон. Искаше й се лицето му да се появи на вратата колкото се може по-скоро, за да може да разговаря с него лично. Но никой не отваряше.

— Мърсър! — каза младата жена. — Знаем, че си вътре. Виждаме ти колата.

Камерата се обърна встрани и Мей с трепет видя, че там наистина стои паркиран пикапът на Мърсър. След това камерата се обърна назад и показа група от десетина души, голяма част от които приличаха на местни — повечето носеха спортни шапки и поне един имаше камуфлажен екип. Докато изгледът се върне към вратата, тълпата беше започнала да скандира:

— Мърсър! Мърсър! Мърсър!

Мей погледна часовника — девет минути и двайсет и четири секунди. Щяха да подобрят рекорда си с Фиона Хайбридж с поне една минута, но първо Мърсър трябваше да се появи на вратата.

— Заобиколете отзад! — каза младата жена и на екрана в залата се видя образ от друга камера, която надзърташе към верандата и през прозорците. Вътре не се виждаше никой. Имаше въдици, куп рога, книги и купчини с листове хартия, струпани около прашни дивани и столове. На полицата над камината Мей видя позната снимка на Мърсър с братята и родителите му на път към парка Йосемити. Спомняше си снимката добре и беше сигурна кои са хората на нея, защото винаги й се беше струвало и странно, и същевременно прекрасно как шестнайсетгодишният Мърсър беше облегнал глава на рамото на майка си и в очите му се четеше непринудена любов.

— Мърсър! Мърсър! Мърсър! — скандираше тълпата.

Мей си помисли, че е напълно възможно в момента Мърсър да е на поход или, като някакъв пещерен човек, да е тръгнал да си събира дърва и да не се върне с часове. Беше готова да се обърне към публиката, да обяви търсенето за успешно и да прекрати демонстрацията — в крайна сметка без капка съмнение го бяха открили, — когато се чу пронизителен глас:

— Ето го! При колата!

И двете камери се раздвижиха и разтресоха, когато операторите се втурнаха от верандата към тойотата. Една фигура се вмъкваше в пикапа и Мей позна Мърсър, върху който вече връхлитаха камерите. Но когато се приближиха достатъчно, че той да може да чуе гласа й, Мърсър вече се движеше на задна скорост по алеята.

Млад мъж тичаше до колата и успя да закачи нещо на стъклото при пътническата седалка. Мърсър излезе на главния път и се засили напред. Зад него настана хаос от тичане и смях, докато всички участници се съберат пред къщата и се качат по колите си, за да тръгнат след него.

Получи се съобщение от един от преследвачите, че е сложил камера на прозореца на колата на Мърсър, която веднага активира и на екрана в залата се появи ясният образ на Мърсър, който шофираше.

Мей знаеше, че звукопредавателят на камерата е еднопосочен и че не може да говори с Мърсър, но знаеше, че трябва да намери начин. Той все още нямаше как да знае, че тъкмо тя стои зад всичко. Трябваше да го увери, че това не е някаква зловеща ловна експедиция. Че е просто тя, приятелката му, Мей, която демонстрира нова програма и всичко, което иска от него, е да си поговорят за секунда и заедно да се посмеят на случилото се.

Но докато отвъд прозореца му се нижеха горите в мъглявина от кафяво, бяло и зелено, устата на Мърсър се беше превърнала в ужасяваща резка от гняв и страх. Постоянно поднасяше на завоите, караше безразсъдно и се носеше към планината с бясна скорост. Мей се притесняваше дали останалите ще успеят да го догонят, но знаеше, че разполагат с камерата, която предлагаше толкова ясна, едва ли не филмова картина с пленителни кадри. Приличаше на своя любим Стийв Маккуин, който караше бясно, но държеше под пълен контрол мятащия се пикап. Хрумна й, че могат да направят шоу с живо предаване, в което хората просто се снимат как шофират през живописни местности на висока скорост. „Карай, каза тя“ — така можеха да го кръстят. Фантазията й изведнъж бе прекъсната от гласа на Мърсър, изпълнен с жлъч:

— По дяволите! — извика той. — Вървете по дяволите!

Гледаше в камерата. Беше я открил. Ъгълът на гледката изведнъж започна да се снижава. Мърсър сваляше прозореца. Мей се зачуди дали камерата ще издържи, дали лепилото й ще спре автоматичния прозорец, но отговорът дойде секунди по-късно, когато камерата бе изстъргана от стъклото и обективът се завъртя лудо, докато падаше. Видя се гора, след това асфалт и накрая, когато се установи на пътя — небе.

Часовникът показваше 11:51.

В продължение на няколко дълги минути Мърсър не се виждаше на камерите на преследвачите. Мей предполагаше, че ще се появи всеки момент, че някоя от колите зад него ще успее да го догони, но и четирите очевидно изоставаха. Всяка се движеше по различен път и от аудиовръзката стана ясно, че никой няма представа къде е Мърсър.

— Добре — каза Мей, знаейки, че ще удиви публиката. — Пуснете дроновете! — изрева тя шеговито като някой злодей от филмите.

Отне болезнено дълго време, около три минути, докато всички единайсет налични частни дрона в околността се издигнат във въздуха, управлявани от собствениците си. Всички се запътиха към планината, където се предполагаше, че е и Мърсър. Благодарение на вградената им навигация нямаше опасност да се сблъскат и след като комбинираха силите си със сателитния образ, успяха открият гълъбовосиния пикап за шейсет и седем секунди. Часовникът показваше 15:04.

Камерите на дроновете се появиха на екрана в залата, където образуваха невероятна решетка от образи. Добрата подредба на дроновете създаваше калейдоскопичен изглед към колата, която се движеше стремглаво по планинския път измежду дебелите стволове на боровете. Няколко от по-малките машини успяха да се снишат за по-добър изглед, но останалите бяха твърде големи, за да маневрират между дърветата и останаха да снимат отгоре. Един от малките дронове беше доближил пикала и сякаш се закрепяше за прозореца от страната на Мърсър. Той усети натрапчивото присъствие на дрона и се обърна към него с преобразено от неподправен ужас лице. Мей никога не го беше виждала в такова състояние.

— Някой може ли да ми осигури аудиовръзка с дрона върху колата? — попита Мей. Знаеше, че ако говори през колонките на дрона, Мърсър ще може да я чуе, да разбере, че е тя. Получи сигнал, че аудиовръзката е осъществена.

— Мърсър! Аз съм, Мей! Чуваш ли ме?

По лицето му се изписа едва доловим знак, че я е разпознал. Той присви очи и отново погледна дрона невярващо.

— Мърсър, спри колата. Просто съм аз! Мей! — каза тя и след малко добави почти през смях: — Само исках да ти кажа здрасти.

Публиката избухна в смях. Реакцията им сгря душата на Мей и тя като че ли очакваше и Мърсър да се засмее, да спре, да поклати глава с възхищение пред прекрасната сила на инструментите, които бяха на нейно разположение. Искаше й се той да каже: „Добре, хванахте ме. Предавам се. Победихте“.

Но Мърсър не се усмихна и не спря. Дори вече не гледаше дрона. Като че ли имаше нов план и вниманието му беше приковано към него.

— Мърсър! — каза отново Мей с шеговит заповеднически тон. — Мърсър, веднага спри превозното средство и се предай. Заобиколен си… — тя се спря и понижи драматично глас — от приятели!

Както и очакваше, сред публиката се разнесе гръмък смях и овации.

Мърсър обаче все така не спираше. Не беше поглеждал дрона от няколко минути. Мей погледна часовника: 19 минути и 57 секунди. Не можеше да реши има ли изобщо някакво значение дали той ще спре, дали ще обърне внимание на камерите. Бяха го открили, в крайна сметка, нали? Сигурно даже си бяха подобрили рекорда от Фиона Хайбридж, когато го хванаха как тича към пикапа. В този момент вече бяха потвърдили идентичността му. За момент й мина през ума да отпратят дроновете и да спрат камерите, защото Мърсър беше в едно от онези свои настроения и нямаше да им съдейства — а и така или иначе вече бяха доказали това, което искаха.

Но нещо в неспособността му да се предаде, да признае, че е победен или поне да се съгласи колко невероятна е мощта на технологиите, с които разполагаше тя… Мей знаеше, че не може да се откаже, преди да е изтръгнала от него някаква форма на признание. Каква ли можеше да е тя? Нямаше представа, но знаеше, че ще я познае, когато я види.

Изведнъж пейзажът се промени. Вече нямаше гъста гора, стрелкаща се покрай колата. Сега всичко беше открито и синьо и се виждаха върхове на дървета и бели облаци.

Мей погледна изгледа от друга камера на някой от по-високо летящите дронове. Мърсър караше по мост, тесен мост, който свързваше планината с друга планина на стотици метри над дефилето отдолу.

— Можем ли да увеличим още звука на микрофона? — попита тя.

Появи се иконка, която показваше, че звукът досега е бил усилен едва наполовина, а сега беше на максимум.

— Мърсър! — каза тя с възможно най-зловещия глас, който можеше да докара.

Той рязко се извърна към дрона, шокиран от силата на звука. Да не би по-рано просто да не я е чувал?

— Мърсър! Аз съм, Мей! — повтори тя с надежда, че досега не е знаел за ролята й във всичко това.

Мърсър обаче не се усмихна. Само поклати глава, бавно, сякаш с дълбоко разочарование.

Сега Мей виждаше още два дрона от пътническата страна. Изведнъж от един от тях изгърмя нов, мъжки глас:

— Мърсър, нещастнико! Спри да караш, шибаняк такъв!

Мърсър се извърна към дрона и когато отново погледна пътя, по лицето му беше изписана истинска паника.

Мей забеляза, че две от камерите, разположени на моста, са се добавили към решетката на екрана зад нея. След секунди се включи и трета, която предлагаше изглед към дефилето далече под моста.

От третия дрон долетя нов глас, този път на жена, която се смееше:

— Мърсър, подчини ни се! Подчини се на волята ни! Бъди наш приятел!

Мърсър зави с пикапа към дрона, сякаш искаше да го удари, но машината автоматично пренастрои траекторията си и изимитира движението в синхрон с колата.

— Не можеш да избягаш, Мърсър! — продължи женският глас. — Никога. Всичко свърши. А сега се предай! Бъди ни приятел!

Последната подкана прозвуча с детско мрънкащо гласче и жената, която го беше изрекла през електронния говорител, се засмя на странния носов начин, по който думите й излязоха от безликия черен дрон.

Публиката ликуваше, коментарите се сипеха и мнозина зрители казваха, че това е най-великото видеоизживяване в живота им.

И докато овациите ставаха все по-гръмки, Мей видя как нещо се прокрадва по лицето на Мърсър, нещо като твърда решителност, нещо като абсолютен покой. Дясната му ръка завъртя волана и пикапът изведнъж изчезна от полезрението на дроновете, поне временно, и когато машините отново го фокусираха, Мърсър вече се движеше напреки през шосето, с пълна скорост към бетонната мантинела, която сякаш нямаше шанс да го удържи. Пикапът премина през нея и се хвърли над дефилето и за част от секундата сякаш полетя над планината, която се простираше с километри около него. След това се спусна надолу и излезе от кадър.

Погледът на Мей инстинктивно се стрелна към камерата, която снимаше дефилето, и видя съвсем ясно миниатюрния обект, който падна от моста и се приземи като тенекиена играчка върху скалите отдолу. Макар да знаеше, че този обект беше пикапът на Мърсър, и някъде много дълбоко в ума си да съзнаваше, че никой не би могъл да оцелее след такъв полет, Мей погледна другите камери на дроновете, които още се носеха горе, в очакване да види Мърсър на моста, приведен над бездната долу. Но на моста нямаше никого.

— Добре ли се чувстваш днес? — попита я Бейли.

Бяха сами в библиотеката му, ако се изключат зрителите. От смъртта на Мърсър преди точно една седмица броят им беше останал постоянен — близо 28 милиона.

— Да, благодаря — отговори Мей, като внимателно премерваше думите си. Представи си как президентът, независимо от ситуацията, винаги трябва да намери средината между суровите емоции и тихото достойнство, отиграната сдържаност. Напоследък се възприемаше точно като президент. Имаха много общо помежду си — отговорността към толкова много други хора, силата да влияят на световни събития. Към новата й позиция вървяха и нови, достойни за президентското ниво кризи. Смъртта на Мърсър. Сривът на Ани. Мей се замисли за семейство Кенеди. — Не съм сигурна, че съзнавам случилото се изцяло.

— Съвсем възможно е, трябва да мине време — каза Бейли. — Скръбта няма точно разписание, колкото и на нас да ни се иска. Но не бива да виниш себе си. Надявам се, че не го правиш.

— Ами, трудно е да не го правя — призна Мей и сбърчи лице. Тези думи не бяха думите на президент и Бейли мигновено се хвана за тях.

— Мей, опитваше се да помогнеш на един душевно разстроен, асоциален млад мъж. Ти и останалите участници му протегнахте ръка, за да се опитате да го върнете в прегръдките на човечеството, но той ви отблъсна. Смятам за очевидно, че ти, ако не друго, беше последната му надежда.

— Благодаря ти за думите.

— Все едно си лекар и идваш да помогнеш на болен пациент, но при вида на доктора пациентът скача през прозореца. Едва ли можеш да бъдеш винена.

— Благодаря.

— А родителите ти? Те как са?

— Добре са. Благодаря.

— Сигурно е било приятно да се видите на службата.

— Да — отговори Мей, въпреки че едва й бяха проговорили и оттогава не се бяха чували.

— Знам, че между вас все още има известна дистанция, но с времето ще се стопи. Дистанцията винаги се стапя.

Мей се чувстваше искрено благодарна на Бейли за силата и спокойствието му. В този момент той беше най-близкият й приятел и същевременно нещо като баща. Обичаше собствените си родители, но те не бяха така мъдри, така силни. Беше благодарна на Бейли, и на Стентън, и най-вече на Франсис, който не се отдели от нея през изминалите дни.

— Съкрушен съм от случилото се — продължи Бейли. — Но същевременно и ме е яд. Знам, че е неуместно и че съм чувствителен на тази тема, но истината си е истина: нямаше никакъв шанс нещата да се развият по този начин, ако Мърсър беше в самоуправляващо се превозно средство. Програмирането щеше да го предотврати. Средства като това, което той караше, трябва да се забранят, честно казано.

— Така е — съгласи се Мей. — Проклетият му пикап…

— И не че ми е за парите, но имаш ли представа колко ще струва да се поправи този мост? И колко вече е струвало да се почисти цялото мазало отдолу? Ако беше в самоуправляващо се превозно средство, нямаше да има възможност за самоунищожение. Колата щеше да се изключи. Но… извинявай. Не е редно да ти надувам главата с нещо такова в този момент на скръб.

— Няма нищо.

— И какво е правил сам-самичък в онази барака? Естествено е да изпадне в депресия и да се докара до състояние на лудост и параноя. Когато участниците пристигнаха, човекът вече беше отвъд спасението. Седял си е там сам, недостижим от хилядите, дори милиони други хора, които са щели да му помогнат по всякакъв възможен начин, стига само да са знаели.

Мей погледна нагоре към тавана с витражи, към всички тези ангели, и си помисли колко много щеше да се хареса на Мърсър да го смятат за мъченик.

— Толкова много хора го обичаха — промълви тя.

— Наистина, толкова много. Видя ли коментарите в негова памет? Хората са искали да помогнат. Опитали са се. И ти си опитала. И със сигурност щеше да има още хиляди желаещи, стига той да беше позволил. Ако отблъскваш човечеството, всички инструменти на твое разположение, цялата помощ, която ти се предлага, то тогава няма как последствията да не са лоши. Отблъскваш технологията, която не позволява на колите да се хвърлят от мостове, и се хвърляш от мост — физически. Отблъскваш помощта и любовта на милиардите състрадателни души по света и се хвърляш от мост — емоционално. Нали? — Бейли направи пауза, сякаш да позволи и на двама им да оценят сполучливата метафора, която беше съчинил. — Отблъскваш групите, хората, слушателите по света, които искат да общуват с теб, да ти съчувстват, да споделят проблемите ти… тогава катастрофата е неизбежна. Мей, това беше един откровено депресиран и изолиран млад мъж, който не беше способен да оцелее в свят като този, свят, който се движи напред към общността, единството. Ще ми се да го познавах. Е, чувствам, че сякаш малко го опознах след събитията през онзи ден. Но не достатъчно, разбира се.

Разстроен, Бейли издаде дълбок гърлен звук.

— Знаеш ли, преди няколко години ми дойде идеята да се опитам да опозная всеки човек на тази земя. Всеки един, дори и само мъничко. Дори просто да му стисна ръката и да кажа здравей. И когато ме осени тази идея, наистина смятах, че мога да го направя. Усещаш ли притегателната сила на подобно начинание?

— Да, напълно — каза Мей.

— Само че на този свят има около седем милиарда души! Направих бърза сметка и изводът, до който стигнах, е следният: ако отделя по три секунди на всеки човек, това ще са двайсет души в минута. Хиляда и двеста в час! Звучи добре, а? Но дори и с тази скорост след цяла една година ще съм се запознал с едва 10 512 000 души. Би ми отнело 665 години да се запозная с всеки човек! Доста депресиращо, не мислиш ли?

— Наистина — отговори Мей. И тя беше правила подобни калкулации. Достатъчно ли е, помисли си тя, да бъдеш видян от една част от тези хора? И това е нещо.

— Следователно трябва да се задоволим с хората, които вече познаваме и можем да познаваме — продължи Бейли с тежка въздишка. — И с това да знаем всъщност колко много хора има на този свят. Толкова са много, а ние трябва да избираме сред тях. В случая с Мърсър изгубихме един от многото хора на света, което ни напомня, че животът хем е ценен, хем е и в изобилие. Не съм ли прав?

— Напълно.

Мислите на Мей също бяха тръгнали в тази посока. След смъртта на Мърсър и срива на Ани, когато се беше почувствала толкова самотна, усети как пропастта у нея отново зейва, по-голяма и по-черна от всякога. Но тогава на помощ й се бяха притекли зрители от целия свят, изпратиха й подкрепата и усмивките си — получи милиони, десетки милиони — и Мей вече знаеше какво е тази цепнатина и как да я слепи обратно. Представляваше незнанието. Незнанието кой я обича и за колко дълго. Представляваше лудостта, до която водеше незнанието. Незнанието кой е Калден, какво си мисли Мърсър, какво си мисли Ани, какви са плановете й. Мърсър подлежеше на спасяване — и можеше да бъде спасен, — ако беше споделил мислите си, ако беше допуснал до себе си Мей и останалата част от света. Незнанието беше семенцето на лудостта, самотата, подозрението, страха. Само че имаше начини всичко това да бъде разрешено. Откритостта й я беше направила достъпна за света, беше я направила по-добър човек, беше я доближила — надяваше се тя — до перфектността. Сега светът щеше да я последва. Пълната прозрачност щеше да донесе пълен достъп и повече нямаше да има незнание. Мей се усмихна при мисълта колко просто беше всъщност всичко, колко чисто. Бейли също се усмихна.

— Говорейки за хора, за които ни е грижа и не искаме да изгубим — каза той, — зная, че вчера си ходила да видиш Ани. Как е тя? Има ли промяна в състоянието й?

— Не. Но знаеш що за човек е Ани. Силна е.

— Така е. И е много важна за всички ни тук. Също като теб. Винаги ще сме до теб и до Ани. Знам, че и двете го знаете, но исках отново да го кажа. Никога няма да останете без Кръга. Ясно ти е, нали?

Мей се опитваше да не се разплаче.

— Да.

— Добре тогава — усмихна се той отново. — Трябва да вървим. Стентън ни чака, а и мисля, че на всички ни — добави той, имайки предвид зрителите — ще дойде добре малко отвличане на вниманието. Готова ли си?