Дейв Егърс
Кръгът (36)

* * *

На гранитна плоча пред Протагоровия павилион имаше свободен цитат от софиста патрон: „Човек е мярка за всички неща“.

— Но по-важното за нашите цели е — отвори вратата Мей, — че днес, с помощта на всички инструменти, с които разполагаме, човек може да измерва всички неща. Нали така, Тери?

Пред нея стоеше висок американец от корейски произход на име Тери Мин.

— Здрасти, Мей, и добро утро на всички последователи и зрители!

— Някой май е с нова прическа — подхвърли тя.

Покрай завръщането на Ани Мей беше в шеговито, закачливо настроение и Тери за момент се стъписа. Не беше подготвен за импровизация.

— Ъ-ъ, да… — измънка и прокара пръсти през косата си.

— Доста вироглаво!

— Вироглаво, да… Ще влезем ли?

— Защо да не влезем?

Дизайнерите на сградата се бяха постарали да използват органични форми, за да смекчат скованото математическо ежедневие на инженерите. Стените на атриума бяха обшити в сребрист метал и извивките им създаваха илюзията, че стоиш в дъното на огромен вълнист тунел.

— Е, какво ще ни покажеш днес, Тери?

— Ами, мислех да започнем с една обиколка, а след това да ви разкажа по-подробно какво вършим за образователния сектор.

Мей последва Тери из сградата, която в сравнение с познатите й части на кампуса си беше инженерна бърлога. Печелившият подход към публиката беше да редува обикновените с по-лъскавите части на Кръга — и двете трябваше да бъдат показани на света, а и хиляди от зрителите й със сигурност се интересуваха повече от „кухнята“, отколкото от лукса, но равновесието трябваше да е прецизно.

Разминаха се с Джоузеф и широката му усмивка и пътьом поздравиха най-различни технолози и инженери, всеки от които се опита набързо да обясни по какво работи. Мей си погледна гривната, за да види колко е часът, и мерна съобщение от д-р Вилялобос. Молеше я да мине през лекарския кабинет възможно най-скоро. „Нищо спешно, но трябва да е днес.“ Докато разглеждаха сградата, Мей й отговори, че ще отиде след трийсет минути.

— Дали не е време да видим образователния проект? — предложи тя.

— Отлична идея — съгласи се Тери.

Завиха по коридор, който водеше до обширно пространство, където над сто души работеха без прегради помежду си. Малко напомняше на фондова борса от средата на века.

— Както зрителите ти може би знаят — каза Тери, — Министерството на образованието ни отпусна добра субсидия…

— Не беше ли три милиарда долара? — прекъсна го Мей.

— Има-няма толкова — каза Тери, очевидно доволен от цифрата и от това, което тя показваше — във Вашингтон знаят, че в Кръга може да се измери всичко, включително и постиженията на учениците, при това по-добре, отколкото биха могли да се надяват. — Но това, което исках да кажа, е, че ни помолиха да разработим и приложим по-ефективна система за цялостна оценка на данните, които имаме за учениците в държавата. О, дайте ми момент да ви покажа нещо готино.

Спряха пред жена и момченце на около три години. Детето си играеше с лъскав сребрист часовник, закрепен около китката.

— Здравей, Мари — поздрави жената Тери. — Това е Мей, както, предполагам, знаеш.

— Разбира се, че зная — каза Мари с едва доловим френски акцент, — и Майкъл знае. Кажи здрасти, Майкъл!

Момченцето предпочете да й помаха.

— Мей, кажи нещо на Майкъл — подсказа й Тери.

— Как си, Майкъл?

— Така, сега, Майкъл, покажи й — каза Тери и шеговито побутна момченцето по рамото.

На миниатюрния си екран часовникът на Майкъл беше регистрирал трите думи, които Мей му каза. Под числото имаше брояч, който показваше 29 266.

— Проучванията сочат, че децата трябва да чуват по най-малко 30 000 думи на ден — обясни Мари. — Часовникът просто разпознава, категоризира и, най-важното, брои тези думи. Разработваме го най-вече за децата, които все още са си вкъщи, преди да тръгнат на училище. След това предполагаме, че тези неща се следят в класната стая.

— Какъв добър преход към следващото нещо, което искам да ви покажа — каза Тери.

Благодариха на Мари и Майкъл и се отправиха надолу по коридора до голямо помещение, украсено като класна стая, но модернизирана с десетки екрани, ергономични столове и кътове за групова работа.

— Аха, ето я и Джаки — възкликна Тери.

Джаки, изискана жена на трийсет и няколко години, се приближи към тях и стисна ръката на Мей. Беше облечена с рокля без ръкави, която подчертаваше широките й рамене и фините й като на манекен ръце. Дясната й китка беше гипсирана.

— Здравей, Мей, много се радвам, че успя да ни посетиш днес — каза Джаки. Тонът й беше мек и професионален, но с лека нотка на флирт. Тя застана пред камерата със сключени пред себе си ръце.

— Е, Джаки — каза Тери, който очевидно се наслаждаваше на близостта си до нея, — можеш ли да ни разкажеш малко за това, което вършите тук?

Мей видя съобщение на китката си и се намеси:

— Дали първо да не ни разкажеш откъде идваш? Преди да оглавиш този проект. Историята е много интересна.

— Благодаря за милите думи, Мей. Не съм сигурна колко е интересно, но преди да се присъединя към Кръга, се занимавах с дялов капитал, а преди това бях част от екипа, който създаде…

— Била си плувкиня — подсказа й Мей. — В Олимпийските игри!

— А, това ли — каза Джаки и вдигна ръка към усмихнатите си устни.

— Нали не греша, че си спечелила бронзов медал през двехилядната година?

— Да…

Внезапната свенливост на Джаки беше умилителна. Мей погледна гривната си, където вече се бяха насъбрали няколко хиляди усмивки.

— И също така, че тъкмо опитът ти като плувец на световно равнище е вдъхновил и проекта ти тук?

— Точно така — съгласи се Джаки, която вече се беше досетила накъде я тласка Мей. — Има толкова много неща, за които можем да си поговорим тук, в Протагоровия павилион, но едно, което ще бъде интересно за зрителите ти, е така нареченият ДетРанг. Ела насам за малко. Да погледнем голямата дъска. — Джаки я заведе до екран на стената, голям около шест квадратни метра. — През последните няколко месеца изпробваме една система в Айова и тъй като си тук, реших, че е добра възможност да я демонстрирам. Може би някой гимназист от Айова, който ни гледа в момента, би ни изпратил името и училището си?

— Чухте Джаки! Има ли наоколо някой гимназист от Айова?

Мей си погледна китката, където вече имаше единайсет съобщения. Показа ги на Джаки и тя кимна.

— Добре, значи ти трябва само името?

— Името и от кое училище е — потвърди Джаки.

Мей прочете едно от съобщенията:

— Нека пробваме с Дженифър Батсури, която ни пише, че учи в „Ачивмънт Академи“ в Сидър Рапидс.

— Добре — каза Джаки и се обърна към екрана, — да потърсим Дженифър Батсури от „Ачивмънт Академи“.

Името се появи заедно с училищна снимка. Момичето беше с индиански произход, на около шестнайсет години, носеше брекети и беше облечено в зелено-бежова униформа. До снимката й се въртяха два брояча и числата нарастваха все повече, докато накрая не спряха на 1396 и 179 827.

— Еха! Поздравления, Дженифър — каза Джаки и се обърна към Мей. — Попаднали сме на истинска отличничка! Класира се на 1396-о място от всички 179 827 гимназисти в Айова.

Мей погледна часа. Трябваше да забърза презентацията на Джаки.

— И то се изчислява… — подкани тя Джаки.

— Рангът на Дженифър се получава, като се сравнят оценките й от всички изпити, постиженията й в класа, относителната академична сила на гимназията й и още ред други фактори.

— Как ти се струва, Дженифър? — попита Мей. Провери си гривната, но Дженифър не отговаряше.

Настъпи кратък конфузен момент, в който Мей и Джаки изчакаха Дженифър да се включи, да изкаже радостта си, но момичето така и не писа. Трябваше да продължават нататък.

— А могат ли тези данни да се съпоставят с останалите ученици от страната, дори може би целия свят?

— Това е планът — каза Джаки. — Също както в Кръга знаем какъв ни е ПопРангът, например, скоро ще може да знаем къде стоят синовете и дъщерите ни спрямо другите ученици в Америка, след това и в сравнение с всички ученици по света.

— Това звучи доста полезно и би спестило доста съмнения и стрес.

— Така е! Замисли се как би се отразило това на очакванията на един родител за шанса на детето му да влезе в колеж. Всяка година се откриват дванайсет хиляди места за прием в Айви лигата^[1]. Ако детето ти е сред топ дванайсетте хиляди в страната, тогава ще знаеш, че има отличен шанс да заеме едно от тези места.

— А колко често ще се обновяват данните в системата?

— Ами, ежедневно! Веднъж имаме ли пълно участие на всички училища и области, ще можем да поддържаме ежедневна класация според всеки един училищен тест. Всеки изпит ще се отразява мигновено. И разбира се, ще можем да разбиваме класацията на държавни и частни или пък по региони, а ранговете ще могат да се сливат, измерват и анализират с цел да открием различни тенденции според ред други фактори — социоикономически, расови, етнически и прочие.

В ухото си Мей чу: „Попитай как се застъпва с ДетТектор“.

— Джаки, разбирам, че този проект се засича по много интересен начин с ДетТектор.

Мей успя да изрече тези думи точно преди да й призлее. Не искаше да вижда Франсис. Може би нямаше да е той? И други кръгаджии работеха по проекта. Погледна си гривната и реши бързо да опита да го открие в търсачката. Но той вече крачеше към нея.

— Ето го и Франсис Гаравента — каза Джаки, без да подозира ужаса на Мей, — който може да ни разкаже за връзката между ДетРанг и ДетТектор, а тя без съмнение е както революционна, така и наложителна.

Докато Франсис се приближаваше към тях, скромно хванал ръце зад гърба си, Мей и Джаки бяха вперили поглед в него. Мей усещаше как потта започва неудържимо да блика от мишниците й, но също долавяше и че Джаки таи повече от професионални чувства към Франсис. Този Франсис беше различен. Все още срамежлив, крехък, но усмивката му излъчваше самоувереност — като че ли наскоро е бил похвален и сега очакваше още.

— Здравей, Франсис — Джаки му подаде здравата си ръка, като кокетно извърна рамо към него. Нито камерата, нито Франсис прихванаха жеста, но за Мей беше дискретен колкото бомба.

— Здравейте, Джаки, Мей — каза Франсис. — Мога ли да ви отведа в моята бърлога?

Той се усмихна и без да изчака отговор, се обърна и ги поведе към съседната стая. Мей не беше виждала кабинета му и се чувстваше раздвоена дали да го споделя със зрителите си. Оказа се мрачна стая с десетки екрани, подредени по стените в плътна решетка.

— Както публиката ни може би знае, разработваме първата по рода си програма за безопасност на децата. В щатите, в които досега сме я тествали, настъпи почти деветдесетпроцентов спад на престъпността като цяло и стопроцентов спад на отвличанията на деца. На държавно равнище, оттогава се случиха само три отвличания, които прекратихме за броени минути благодарение на това, че успяхме да проследим похитените деца.

— Беше изумително — поклати глава Джаки, а гласът й прозвуча нисък и пропит с нещо като похот.

Франсис й се усмихна, без да съзнава намека й или без да показва, че го е доловил. На китката си Мей получаваше хиляди усмивки и стотици коментари. Родители от щати без ДетТектор обмисляха да се преместят. Сравняваха Франсис с Мойсей.

— А през това време — продължи Джаки — екипът в Протагоровия павилион се опитвахме да координираме всички данни на учениците: всички домашни работи, задания за четене, присъствия и оценки трябва да се съхраняват в унифицирана база данни. И сме почти готови. На една ръка разстояние сме от момента, в който за всеки ученик, готов да кандидатства в колеж, ще разполагаме с пълни сведения за всичко, което е научил. Всяка дума, която е прочел, която е проверил в речника, всяко изречение, което си е подчертал, всяко равенство, което си е записал, всеки отговор и всяка поправка. Времената, в които гадаем колко и какво знаят учениците, са на път да останат в миналото.

Гривната на Мей беше залята от съобщения. „Къде беше всичко това преди двайсет години?“, пишеше един зрител. „Децата ми щяха да са завършили Йейл!“

Дойде ред на Франсис. Гадеше й се при самата мисъл, че двамата с Джаки са репетирали всичко това.

— По-вълнуващата и невероятно проста част е — каза той като се усмихна на Джаки с професионален респект, — че можем да съхраним цялата тази информация в на практика микроскопичния чип, който на този етап се използва единствено за безопасност. Но защо да не дава възможност както за физическо, така и за образователно проследяване? Защо всичко да не е на едно място?

— Логично е! — каза Джаки.

— Е, дано и родителите смятат така. Семействата, които участват в проекта, ще имат постоянен достъп до всичко в реално време — местоположение, оценки, присъствия, каквото ги интересува. При това не чрез някакъв апарат, който детето може да изгуби. Информацията ще е в облака и в самото дете.

— Съвършенство! — възкликна Джаки.

— Надявам се наистина да е така — каза Франсис и заби поглед в обувките си, скрит зад мъгла от фалшива скромност, както Мей много добре знаеше. — А както ви е ясно — обърна се той към зрителите, — тук в Кръга все по-често говорим за завършването му и макар че самите ние все още не сме съвсем сигурни какво ще означава това, имам чувството, че е нещо подобно. Свързването на услуги и програми, които са на сантиметри едни от други. Сега просто свързваме тези две нишки и когато го направим, най-сетне ще знаем всичко за детето. Съвсем просто и, смея да кажа, съвсем завършено.