Дейв Егърс
Кръгът (13)

* * *

В залива един час беше много. Един час беше цял ден.

Загреба навътре, но този път не видя тюлени, макар че нарочно поспря, за да се опита да ги примами на повърхността. Насочи се към стария полупотънал кей, където понякога се приличаха на слънце, но не откри нито един. Нямаше нито тюлени, нито морски лъвове. Кеят беше пуст, с изключение на самотен, мърляв пеликан, кацнал на един стълб.

Подмина малките яхти и тайнствените корабчета и излезе в открития залив. Там си почина за малко, съзерцавайки водата под себе си, спокойна и вълниста като желатин, простиращ се метри под нея. Както седеше неподвижна, две глави се показаха на двайсетина метра пред каяка. Тюлените се гледаха един друг, все едно обмисляха дали да се обърнат към нея едновременно. Така и направиха.

Тримата се наблюдаваха, без да мигват, докато единият тюлен, осъзнал колко безинтересна е непомръдващата фигура, не се гмурна обратно във водата, последван бързо и от втория.

По-нататък, някъде по средата на залива, Мей видя нещо ново — направен от човешка ръка обект, който не беше забелязвала преди — и реши това да е целта й днес, да стигне до там и да проучи какво е. Загреба нататък и установи, че са два съда — вехта рибарска лодка, вързана за малък шлеп. Върху шлепа беше издигната сложна, но грубо изработена жилищна конструкция. На сушата, особено в околността, подобна постройка би била моментално съборена. Приличаше на клошарски подслон или набързо скалъпена барака в бежански лагер. Мей седеше и гледаше творението с присвити очи, когато изпод синия брезент се показа жена.

— О, здрасти — поздрави непознатата. — Изникна отникъде.

Беше на около шейсет, с дълга прошарена коса, гъста и чуплива, вързана на опашка. Тя направи няколко крачки напред и Мей установи, че е по-млада, отколкото първоначално й се бе сторило — може би на петдесет и няколко, в косата й пробягваха русоляви кичури.

— Здравейте — поздрави Мей. — Извинявам се, ако съм дошла твърде близо. Хората от пристанището все повтарят да не ви притесняваме.

— Някои ни притесняват. Но тъй като тъкмо излизахме да си изпием следобедния коктейл — каза жената и се настани в един бял пластмасов стол, — идваш тъкмо навреме.

Изви шия назад и се провикна към синия брезент:

— Там ли ще се криеш?

— Сипвам питиетата, скъпа — отговори мъжки глас, който се стараеше да звучи любезно.

Жената се обърна към Мей. Под слабата светлина очите й изглеждаха светли, леко лукави.

— Изглеждаш ми безобидна. Искаш ли да се качиш на борда? — попита я жената с килната встрани глава.

Мей загреба напред и когато наближи, мъжкият глас се показа изпод брезента и придоби човешки облик. Притежателят му беше жилав, малко по-възрастен от жената и бавно пристъпваше от лодката към шлепа. Носеше два термоса.

— Тя ще пие ли с нас? — попита той жената, докато се настаняваше на втория пластмасов стол.

— Поканих я.

Достатъчно близо, за да ги вижда ясно, забеляза, че са чисти, спретнати — беше й минало през ум, че облеклото им ще потвърди опасенията, породени от вида на лодката — че освен морски скитници, тези хора може да са и опасни.

Известно време двамата наблюдаваха как Мей маневрира към шлепа, любопитни, но и пасивни, като че ли това беше тяхната всекидневна, а Мей — забавлението им за тази вечер.

— Е, хайде де, помогни й — сопна се жената и мъжът се изправи.

Носът на каяка се удари в стоманения ръб на шлепа, мъжът бързо пусна въже и прибра каяка плътно. Помогна й да се качи на борда, скован от дъски.

— Седни ето тук, мила — каза жената и посочи стола, от който стана той, за да й помогне.

Мей седна и с крайчеца на окото си забеляза гневния поглед, който мъжът хвърли на жената.

— Ами вземи си друг — каза му тя и той изчезна обратно под синия брезент.

— Обикновено не го командоря толкова — обясни на Мей и се пресегна към един от термосите. — Ама просто не знае как се посрещат гости. Червено или бяло?

Нямаше причина да приема което и да е от двете посред следобед, при положение че имаше да връща каяка и да шофира до вкъщи, но беше жадна, а и едно бяло вино би било прекрасно на фона на залязващото слънце, затова бързо реши, че все пак ще пийне.

— Бяло, моля.

Измежду гънките на брезента се подаде малко червено столче, последвано от мъжа, който демонстративно си даваше вид на нацупен.

— Ох, просто седни и си пий питието — сопна му се жената и наля в картонени чашки бяло вино за Мей и червено за себе си и мъжа. Той седна и всички вдигнаха чаши. Виното, което Мей знаеше, че не е от скъпите, имаше невероятен вкус.

Мъжът се обърна към нея:

— Значи си някакъв авантюрист, така да разбирам. Екстремни спортове и прочие.

Той си пресуши чашата и се пресегна към термоса. Мей очакваше жената да го изгледа неодобрително, както би направила майка й, но очите на домакинята бяха притворени срещу залязващото слънце.

Мей поклати глава.

— Не, никак даже.

— Не виждаме често каяци наоколо — каза той, докато си доливаше. — Обикновено не се отдалечават от брега.

— Мисля, че е добро момиче — обади се жената, без да отваря очи. — Виж й дрехите. Прилича на прилежна ученичка. Не е дошла да ни шпионира. Просто е едно добро момиче, което от време на време проявява любопитство.

Беше ред на мъжа да се извинява за поведението на жената:

— Две глътки вино и вече се мисли за врачка.

— Няма проблем — каза Мей, макар да не беше сигурна дали й се нрави тази диагноза. Погледна го, после погледна жената, която отвори очи и проговори:

— Утре оттук ще мине малко стадо сиви китове — каза тя и извърна поглед към протока Голдън Гейт. След това присви клепачи като че ли мислено даваше думата си на океана, че когато дойдат китовете, тя и партньорът й ще се отнасят с тях добре. После пак затвори очи.

За момента очевидно се падаше на мъжа да се занимава с Мей.

— Е, как е заливът днес? — попита той.

— Много добре — отговори Мей. — Толкова е тих.

— По-спокоен не е бил тази седмица — съгласи се той и за известно време никой не продума, все едно и тримата отдаваха чест на покоя на водата с минута тишина. И в тази тишина Мей се замисли как ли щяха да реагират Ани или родителите й, ако я видеха да пие вино толкова рано през деня на някакъв шлеп. С непознати, които живеят във водата. Знаеше, че Мърсър би го одобрил.

— Видя ли тюлени по пътя? — обади се накрая мъжът.

Мей не знаеше нищо за тези хора. Не й казаха имената си, нито попитаха за нейното. Някъде в далечината зави сирена за мъгла.

— Днес само няколко, близо до брега.

— Как изглеждаха? — попита мъжът и когато Мей ги описа, със сивите им, лъскави глави, той погледна жената:

— Стиви и Кевин.

Жената кимна.

— Мисля, че другите днес са по-навътре, на лов. Стиви и Кевин обаче най-често си стоят в тази част на залива. Постоянно минават да кажат здрасти.

Мей искаше да попита тези хора тук ли живеят и ако не, какво по-точно правят на шлепа, вързан за рибарска лодка, при положение че нито един от двата съда не изглеждаше в изправност. Завинаги ли щяха да останат тук? И как изобщо се бяха озовали тук? Само че да задава такива въпроси й се струваше невъзможно, след като дори не я бяха питали как се казва.

— Тук ли беше по време на пожара? — Мъжът посочи големия необитаем остров в средата на залива. Издигаше се зад тях, ням и черен. Мей поклати глава.

— Горя два дни. Тъкмо бяхме пристигнали. През нощта жегата се усещаше чак дотук. Плувахме посред нощ в тази забравена от бога вода, та малко да се разхладим. Мислехме, че светът свършва.

В този момент жената отвори очи и прикова поглед в Мей.

— Плувала ли си в залива?

— Няколко пъти. Доста е трудно. Но като малка плувах в езерото Тахо, а там е поне толкова студено, колкото и тук.

Мей си довърши виното и за миг цялата пламна. Примижа срещу слънцето, извърна се и видя мъж в далечината, който издигаше трикольор на сребристата си платноходка.

— На колко си години? — попита я жената. — Изглеждаш на около единайсет.

— На двайсет и четири — отговори Мей.

— Божичко. Една бръчица нямаш. Ние били ли сме някога на двайсет и четири, скъпи? — Тя се обърна към мъжа, който се чешеше с химикалка по свода на стъпалото. Сви рамене и жената реши да не задълбава в темата.

— Много е красиво — отбеляза Мей.

— Съгласни сме. Красотата тук е изобилна и денонощна. Изгревът тази сутрин беше толкова хубав. А днес луната ще е пълна. Изгрява яркооранжева и става сребриста, докато се издига. Водата ще се залее в злато, после в сребро. Остани.

— Трябва да го върна — Мей посочи каяка. Погледна си телефона. — След около осем минути.

Изправи се и мъжът също стана, взе чашата й и сложи своята вътре.

— Ще успееш ли да прекосиш залива за осем минути?

— Ще се опитам.

Жената цъкна звучно с език.

— Не мога да повярвам, че ще си ходи толкова скоро. Хареса ми.

— Не е умряла, скъпа. Още е тук — каза мъжът. Помогна на Мей да се качи в каяка и развърза въжето. — Дръж се възпитано.

Мей потопи ръка във водата и си намокри врата.

— Тръгвай, предателко — обади се жената.

Мъжът направи гримаса.

— Извинявай.

— Няма нищо. Благодаря за виното. Пак ще дойда.

— Ами чудесно — отговори жената, макар че звучеше все едно вече е прекратила отношения с нея. Като че ли за миг беше помислила Мей за един тип човек, но сега, осъзнала грешката си, вече можеше да се раздели с нея, да я върне на света.

Мей загреба към брега със замаяна глава и разкривена от виното усмивка. Чак тогава осъзна колко дълго не беше мислила за родителите си, за Мърсър, за напрежението в работата. Вятърът се надигна и задуха на запад, а тя загреба трескаво, хвърляше вода навсякъде, краката, лицето и раменете й прогизнаха. Чувстваше се толкова силна, мускулите й ставаха все по-дръзки с всеки следващ леден плисък. Всичко беше прекрасно — плаващите лодки се приближаваха все повече, вързаните яхти и изписаните им имена изникнаха пред погледа й, а накрая зърна и плажа, където я чакаше Уолт.