Дейв Егърс
Кръгът (32)

Беше фантастично създание, призрачно, леко страховито, постоянно в движение. Който и да застанеше пред него, не можеше да откъсне очи. Мей беше като хипнотизирана от изумителния му силует, перки като остриета, млечнобяла кожа и сребристосиви очи. Със сигурност беше акула, формата й не оставяше място за съмнение, нито застрашителният й поглед, но беше от непознат вид, всеядна и сляпа. Стентън я беше донесъл от пътешествието си в Марианската падина с подводницата на Кръга. Акулата не беше единствената му находка — имаше и досега невиждани медузи, морски кончета, скатове и всички бяха почти прозрачни, неземни и на показ в няколко гигантски аквариума, които Стентън беше конструирал за една нощ.

Задачата на Мей беше да показва създанията на зрителите, да им дава пояснения, когато е нужно, и чрез обектива на шията си да им служи за прозорец към този нов свят и като цяло към света на Кръга. Всяка сутрин слагаше огърлицата си, която приличаше на тази на Стюарт, но беше по-лека, по-малка и падаше до нивото на сърцето й. Там образът беше най-стабилен и обширен. Показваше всичко, което тя вижда, често пъти дори повече. Качеството на видеото позволяваше на зрителите да увеличават образа, да го движат и замразяват. Аудиовръзката беше прецизно настроена, така че да предава в реално време всички нейни разговори. Всичко се записваше, но вторичните звуци от обкръжението й оставаха на заден план. Зрителите на практика можеха да огледат всяко помещение, в което тя се намираше — а с малко повече усилие дори да изолират и нечий чужд разговор.

Всеки момент се очакваше храненето на всички морски същества, но Мей и зрителите й се интересуваха най-вече от акулата. Още не я беше виждала да се храни, но се говореше, че е ненаситна и светкавично бърза. Макар и сляпа, откриваше храната мигновено, независимо от размера, независимо дали е жива или мъртва, и я храносмилаше с ужасяваща скорост. Пуснеха ли някоя херинга или сепия в аквариума, след секунди акулата отделяше всичко, което е останало от животното — под формата на дребнозърнеста субстанция, която се стелеше към дъното на аквариума като пепел. Всичко това беше още по-впечатляващо заради прозрачната кожа на акулата, през която ясно се виждаше храносмилателният процес.

В слушалката избълбука тих като капчица звук: „Храненето се отлага за 14:02“, каза глас. Часът беше 12:51.

Мей погледна надолу по коридора към останалите три аквариума, всеки следващ една идея по-малък от предишния. Държаха помещението в пълен мрак, за да откроят електриковосините аквариуми и призрачно белите същества, които плуваха вътре.

„Хайде да отидем при октопода“, каза гласът.

Главните аудио инструкции получаваше от екипа на „Допълнителни насоки“, от който говореха в ухото й през миниатюрен предавател и от време на време й даваха идеи — например да се отбие през „Машинната епоха“, за да покаже на зрителите си новия дрон със слънчево захранване, който може да пропътува неограничени разстояния през континенти и океани, стига да получава достатъчно светлина. По-рано днес беше завела зрителите си тъкмо там. По-голямата част от деня си прекарваше в подобни разходки из различните отдели и в представяне на новите продукти, изработени или поръчани от Кръга. Така всеки неин ден беше различен и за шестте седмици, откакто бе станала прозрачна, обходи всяко кътче на кампуса — от „Ветроходната епоха“ до „Старото царство“, където, до голяма степен на шега, работеха по проект за закрепване на камера за всяка останала бяла мечка.

— Да видим октопода — каза Мей на зрителите си.

Отиде до цилиндричната стъклена конструкция, висока близо пет метра и с диаметър над три. Безгръбначното създание вътре, белезникаво като облак, но прорязано от синьо-зеленикави вени, опипваше наслуки обкръжението си и се луташе като полуслепец, който си търси очилата.

— Този индивид е роднина на октопода телескоп, но е единственият представител на рода си, някога залавян жив.

Създанието сякаш постоянно менеше формата си. В един миг изглеждаше като балон, който се раздува самоуверено и набъбва все повече, докато в следващия се смаляваше, въртеше и разтягаше, несигурно в собствения си, истински облик.

— Както виждате, много е трудно да се определи реалният му размер. Ту изглежда, все едно можеш да го побереш в шепа, ту изпълва почти целия аквариум.

Пипалата на октопода сякаш искаха да опознаят всичко: формата на стъклото, топографията на коралите по дъното, докосването на водата навсякъде около него.

— Направо е умилителен — каза Мей, когато октоподът се разпъна като мрежа през целия диаметър на стъкления цилиндър. Любопитството, което проявяваше, му придаваше някаква деликатност, чувственост, изпълнена с несигурност и желание.

— Стентън е открил първо него — обясни Мей, докато октоподът се издигаше от дъното бавно и наперено. — Появил се е иззад подводницата и се е стрелнал отпред, като че ли подканвал Стентън да го последва. Сами можете да си представите каква скорост може да развие. — Сега октоподът обикаляше аквариума, засилвайки се като чадър, който се отваря и затваря.

Мей погледна часа. 12:54. Оставаха още няколко минути. Задържа камерата върху октопода. Не се заблуждаваше, че всяка минута от всеки ден е еднакво вълнуваща за зрителите й. През трите й седмици на прозрачност вече бе имало немалко време без предаване, но в крайна сметка задачата й беше да предостави отворен прозорец към живота в Кръга — и възвишеното, и баналното. „Ето ни във фитнес клуба“, беше съобщила веднъж, когато за пръв път показа залата на зрителите. „Хората тичат и се потят и измислят начини как да огледат някого без да се издадат.“ Друг път просто отиваше да обядва, съвсем непринудено и без да коментира. Сядаше срещу другите кръгаджии, които се държаха все едно никой не ги гледа, или поне се опитваха. Повечето й колеги се радваха да са пред камерата, а скоро всички осъзнаха, че това се е превърнало в част от работата им в Кръга, в част от Кръга като цяло. Ако искаха компанията им да проповядва прозрачността и глобалните безкрайни предимства на открития достъп, трябваше сами да прегърнат този идеал, завинаги и навсякъде, но най-вече в кампуса.

За щастие имаше достатъчно събития, които да бъдат показани и отпразнувани зад стените на Кръга. С настъпването на есента и последвалата я зима, неизбежната върховна цел се приближаваше със светкавична скорост: из целия кампус прозираха знамения за почти постигнатата цялост на Кръга. Посланията бяха енигматични, предвидени да подклаждат любопитството и дискусиите. „Какво би означавала Целостта?“ Всички в Кръга имаха задача да помислят над това, да дадат отговори, да пишат идеите си по стените, пръснати из кампуса и мрежата. „Всички по земята да имат профил в Кръга!“ беше едно от най-популярните мнения. „Кръгът да сложи край на световния глад“ гласеше друго. „Кръгът да ми помогне да намеря корените си“ казваше трето. „Никога повече да не изгубим данни — човешки, цифрови, емоционални или исторически.“ Този призив беше отправен от самия Бейли. Най-любим на всички беше: „Кръгът да ми помогне да открия себе си“.

Подобен развой на събитията до голяма степен беше заложен още в планирането на Кръга, но никога досега моментът не се бе оказвал толкова подходящ, а инерцията бе твърде силна, за да й се устои. Сега, когато 90 процента от политиците във Вашингтон бяха прозрачни, а останалите 10 вехнеха под съмненията на колеги и поддръжници, вездесъщият въпрос тегнеше над тях като изпепеляващо слънце: „Какво криете?“. Предвиждаше се до една година целият Кръг да е станал прозрачен, но за момента целта бе да се изчистят техническите дефекти и всички да свикнат с мисълта. Засега прозрачни бяха единствено Мей и Стюарт, макар че Мей до голяма степен беше засенчила експеримента на предшественика си. Тя беше млада и се движеше далеч по-бързо от него, а и даряваше зрителите с гласа си, който те обожаваха — сравняваха го с музика, оприличаваха го на „напев на флейта“ или „пленителен акустичен акорд“. А и самата тя се чувстваше окрилена от непрестанната сърдечност на милионите зрители, която всеки ден струеше през нея.

Разбира се, отне й време да свикне, като се започне от самата работа с устройството. Камерата беше лека като медальон и след броени дни вече едва я усещаше върху гърдите си. Бяха изпробвали различни начини да я закрепят на място, включително с велкро върху дрехата, но нищо не се оказа така ефективно и елементарно, като просто да я провесят от шията й. Друго нововъведение, което намираше за пленяващо, но понякога и разтърсващо, беше, че на малкото екранче на дясната си китка можеше да вижда това, което показва камерата. Тъкмо когато вече едва забелязваше датчика на лявата си ръка, камерата бе придала първостепенна важност на тази втора гривна на дясната й китка. Двете бяха с еднакъв размер и от същия материал, но новата имаше по-голямо екранче, за да побере видео образа, както и най-съществените данни от настолните й екрани. С гривна на всяка китка, прилепнала плътно към кожата й с матовото си, металическо докосване, Мей се чувстваше като Жената чудо и вече съзнаваше силата си (макар тази мисъл да беше твърде нелепа, че да я сподели с някого).

На лявата китка следеше пулса си, а на дясната — какво виждат зрителите й: живо предаване от камерата, което й позволяваше да коригира образа при необходимост. Също така знаеше точния брой на зрителите в даден момент, всичките си оценки и рейтинги, както и най-скорошните и най-популярни коментари от зрителите. В този момент заедно с нея пред октопода стояха още 441 762 души — над средния й брой зрители, но все пак по-малко, отколкото й се искаше да има, когато показва дълбоководните открития на Стентън. Останалите цифри, които виждаше, не бяха неочаквани. Средно имаше по 845 029 уникални посетители всеки ден и 2,1 милиона последователи в Зинг. Вече нямаше защо да се тревожи за позицията си в Топ2K. Прозрачността й и безмерната сила на публиката й гарантираха космическа конверсия и търговска стойност, благодарение на което винаги беше в челната десетка.

— Да видим морските кончета — каза Мей и се премести пред другия аквариум. Сред пастелните коралови букети и сините листа на водораслите се виждаха стотици, ако не хиляди създания, не по-големи от пръстче на дете, които се криеха и шаваха сред растителността. — Доста са свенливи тези рибки. Чакайте малко, всъщност риби ли са изобщо? — попита тя и погледна китката си, където някой вече беше изпратил отговор. „Абсолютно! Клас лъчеперки. Също като треската и рибата тон.“ — Благодаря ти, Сузана Уин от Грийнсбъро! — каза Мей и препрати информацията на последователите си в Зинг. — А сега, хайде да видим дали ще открием и таткото на всички тези дребосъци. Както може би знаете, при морските кончета мъжкото носи малките. Стотиците бебета, които виждате, се родиха веднага щом таткото пристигна тук. Къде ли е? — Мей се разходи около аквариума и скоро го откри. Беше голям колкото дланта й и стоеше на дъното, облегнал се на стъклото. — Май си мисли, че се е скрил, но не осъзнава, че сме от другата страна на стъклото и виждаме всичко.

Погледна китката си и леко коригира камерата, за да заснеме деликатното създание от най-добрия ъгъл. Кончето беше извило гръбче към нея и изглеждаше изтощено и засрамено. Мей долепи лицето си и камерата до стъклото, така че виждаше миниатюрните облачета в интелигентните му очи и изумителните лунички по фината му муцунка. Беше изключително неправдоподобно създание — ужасен плувец, с телце като китайски фенер и напълно беззащитно. На китката й се появи съобщение с изключително висок рейтинг: „Кроасанът на животинското царство!“. Мей го повтори на глас. Но въпреки крехкостта си, кончето някак се беше размножило, беше дало живот на десетки други като него, докато октоподът и акулата си бяха изучавали аквариумите и се бяха хранили. Кончето обаче като че ли не го беше грижа. Стоеше настрана от потомците си, все едно няма представа откъде са се взели и не го интересува какво ще се случи с тях.

Мей погледна часа — 13:02. Някой от „Допълнителни насоки“ проговори в ухото й: „Храненето е готово да започне“.

— Добре — погледна гривната си Мей, — виждам, че немалко от вас искат да се върнем при акулата, а и вече минава един, така че да вървим. — Докато се отдалечаваше от морското конче, то за миг извърна глава към нея, като че ли не искаше тя да си тръгва.

Мей се върна при първия и най-голям аквариум, където плуваше акулата на Стентън. Над него, на тясна червена стълба, стоеше млада жена с къдрава тъмна коса и подгънати бели джинси.

— Здравей, аз съм Мей.

Жената сякаш за малко да отговори „Зная“, но си спомни за камерата и бързо възприе отработен сценичен тон:

— Здравей, Мей, аз съм Джорджия и тъкмо ще храня акулата на господин Стентън.

В този момент, макар да беше сляпа и в аквариума все още да нямаше храна, акулата някак усети, че я чака пир. Започна да се върти като циклон и да се издига все по-близо до повърхността. Зрителите на Мей се бяха увеличили с още 42 000.

— Някой май е гладен — обади се Мей.

Акулата, която по-рано нямаше особено заплашителен вид, сега изглеждаше страховита и нащрек — самото въплъщение на хищническия инстинкт. Джорджия се опитваше да си даде вид на уверена и опитна, но Мей долови страха и тревогата в очите й.

— Готови ли сте там долу? — попита тя, без да изпуска от поглед акулата, която се стрелкаше към нея.

— Готови сме — отговори Мей.

— Добре, днес ще нахраня акулата с нещо ново. Както знаете, досега сме й давали всякакви неща, от сьомга до херинга и медуза. Всеки път изяждаше всичко с еднакъв ентусиазъм. Вчера опитахме със скат, който не очаквахме да й хареса, но тя не се поколеба и го изяде със задоволство. Затова днес отново ще експериментираме.

Мей забеляза, че кофата, която Джорджия държи, е прозрачна и пълна с нещо кафеникавосиньо, с много крака. Чу как създанието потраква по стените на кофата: омар. Не предполагаше, че акулите ядат омари, но защо не.

— Както виждате, нося обикновен океански омар, който не знаем дали акулата може да изяде — продължи Джорджия.

Може би просто се опитваше да направи шоу за публиката, но дори Мей се притесняваше, че омарът е над водата твърде дълго. „Пусни го“, помисли си Мей. „Моля те, пусни го!“

Но Джорджия продължаваше да го държи, вероятно в името на Мей и зрителите й. През това време акулата беше усетила омара, без съмнение беше определила формата и размерите му с каквито и сензори да разполагаше, и кръжеше все по-бързо — все още послушно, но на края на търпението си.

— Някои акули могат да преработят черупките на подобни ракообразни, но други не — обясни Джорджия и размаха омара над водата, така че едната му щипка лениво докосна повърхността. „Пусни го, моля ти се! Пусни го веднага!“, помисли си Мей.

— Така че сега ще пусна този приятел в…

Но преди да успее да довърши, акулата се издигна и изтръгна омара от ръката й. От гърлото на Джорджия се изтръгна тих писък и тя сграбчи пръстите на ръката си, сякаш да се увери, че всички са там. В това време акулата вече беше отново по средата на аквариума, стиснала плячката в челюстите си. Бялото месо на омара извираше от широката й уста.

— Закачи ли те? — попита Мей.

Джорджия поклати глава, едва сдържайки сълзите си.

— Почти. — Тя потърка ръката си, все едно бе изгорена.

Омарът беше погълнат и Мей стана свидетел на нещо ужасяващо, но същевременно удивително: омарът се преработваше в тялото на акулата със светкавична скорост и невероятна яснота. Мей видя как се превръща на десетки, след това на стотици парченца в устата на акулата, после ги проследи през хранопровода, стомаха, червата. За броени минути омарът се бе превърнал в гранулесто вещество, което излезе от акулата и се посипа като сняг към дъното на аквариума.

— Май все още е гладна — каза Джорджия. Отново стоеше на стълбата, но този път с друг прозрачен съд. Докато Мей наблюдаваше храносмилането на омара, другата жена беше донесла второ ястие.

— Наистина ли държиш това, което си мисля? — попита Мей.

— Това е зелена морска костенурка — обяви Джорджия и вдигна съда с влечугото.

Костенурката беше приблизително колкото торса й, обагрена в мозайка от зелено, синьо и кафяво — красиво животно, което не можеше да помръдне в тясното пространство. Джорджия отвори вратичката в единия край на съда, сякаш канеше костенурката да излезе, ако пожелае. Тя обаче реши да остане вътре.

— Малко вероятно е нашата акула да е срещала някоя от тези, като се има предвид различната им естествена среда — обясни Джорджия. — Тази костенурка не би имала причина да се навърта по местата, които обитава акулата на Стентън, а акулата от своя страна със сигурност не е виждала слънчевите местности, където живеят костенурките.

Мей искаше да я попита дали наистина се кани да даде костенурката на акулата. Очите на жертвата бяха съзрели хищника отдолу и в момента тя се изтласкваше към затворения край на съда с цялата мудна енергия, която можеше да впрегне. Дори и в името на науката, ако миловидната костенурка станеше храна на акулата, много от зрителите на Мей щяха да възнегодуват. От китката й вече бликаха съобщения. „Моля ви, не я убивайте. Прилича на дядо ми!“ Паралелно течеше и друг низ от съобщения, където се твърдеше, че акулата, която не беше кой знае колко по-едра от костенурката, няма да може да погълне и храносмели влечугото, защитено от непробиваемата си коруба. Тъкмо когато Мей отвори уста, за да се опита да спре храненето, в ухото й се чу: „Стискай зъби, Стентън иска да види какво ще стане“.

В аквариума акулата отново кръжеше безспир, все така стройна и хищна както преди. Омарът за нея беше като нищо и никаква залъгалка. Сега се издигаше към Джорджия, знаейки, че основното ястие предстои.

— Раз, два, три — каза Джорджия и започна да накланя съда, докато костенурката не се плъзна бавно към неоновата вода, която се въртеше под нея — акулата предизвикваше водовъртеж. Когато съдът застана вертикално и главата на костенурката се подаде навън, акулата не се сдържа. Издигна се, захапа главата на жертвата и я издърпа под водата. И също като омара, костенурката беше погълната за секунди, само че този път се наложи акулата да извърши метаморфоза, която не бе нужна за ракообразното. Тя като че ли откачи челюстта си, удвоявайки отвора на устата си, и с лекота погълна на една хапка цялото влечуго. Джорджия обясни, че когато ядат костенурки, много акули повръщат корубите им, след като са храносмелили месото им. Само че акулата на Стентън имаше други методи. Черупката сякаш се стопи в устата и стомаха й като бисквитка в слюнка. След няма и минута костенурката — цялата — се превърна в пепел. Излезе от тялото на акулата също като омара — на гранулки, които бавно се понесоха към дъното на аквариума и се сляха, неразличими, с посипалите се преди тях.

Мей наблюдаваше процеса, когато изведнъж забеляза нечия фигура, почти силует, от другата страна на стъклото, отвъд далечната стена на аквариума. Тялото му беше просто сянка, лицето — невидимо, но само за миг кожата на движещата се акула отрази светлината над нея и освети лика му.

Калден.

Мей не го беше виждала от цял месец, а откакто бе станала прозрачна, от него нямаше и дума. Ани пътува до Амстердам, след това до Китай, Япония, Женева и не й беше останало време да се фокусира тъкмо върху него, но двете си бяха разменили някое и друго съобщение на тази тема. Трябваше ли да се тревожат за този непознат?

Тогава обаче той изчезна.

А сега стоеше неподвижен, вперил поглед в нея.

Прииска й се да го повика, но се поколеба. Кой е този мъж? Ако извикаше името му и го заснемеше с камерата, щеше ли това да предизвика скандал? Той щеше ли да избяга? Мей още беше в шок от изпепеляването на костенурката, от безпощадната свирепост на акулата и не откри нито глас, нито сили да изрече името на Калден. Затова просто се втренчи в него, както той в нея, и през главата й премина мисълта, че ако успее да го заснеме, ще може да го покаже на Ани и това ще доведе до някаква яснота, ще бъде разкрита самоличността му. Но когато погледна китката си, видя само тъмен, безличен силует. Може би обективът не го засичаше, ъгълът беше различен. Когато се опита да проследи фигурата на екрана си, той отстъпи назад и се стопи в сенките.

През това време Джорджия беше обяснявала за акулата и феномена, на който бяха станали свидетели току-що, но Мей не бе чула и дума. Сега Джорджия стоеше на върха на стълбата и махаше с ръка, надявайки се това да е било достатъчно, тъй като вече нямаше с какво да нахрани акулата. Представлението беше приключило.

— Ами, дами и господа, това беше — каза Мей, благодарна за възможността да се измъкне и да проследи Калден. Каза довиждане, благодари на Джорджия и бързо се отправи по тъмния коридор.

Мярна силуета му, който излизаше през една далечна врата, и забърза ход, като се стараеше да не тресе камерата и да се сдържи да извика след него. Вратата водеше до новинарското студио, което беше достатъчно логично място за посещение след изминалите събития.

— Да надникнем какво се случва при новинарите — каза тя, знаейки, че всички в стаята ще я очакват след двайсетината крачки, който я деляха от вратата. Също така знаеше, че камерите в коридора над вратата ще са заснели Калден и че рано или късно ще може да разбере дали наистина е бил той. Всеки един миг в Кръга се заснемаше от една или друга камера, обикновено от три, и проследяването на нечии движения беше въпрос на няколко минути работа.

Докато приближаваше вратата, Мей си мислеше за ръцете на Калден върху тялото си. За ръцете му, които се протягат надолу и го притискат дълбоко в нея. Чу дълбокия ек на гласа му. Усети вкуса му, като на влажен, свеж плод. Ами ако успее да го открие? Не можеше да го заведе в тоалетната. Или пък можеше? Щеше да намери начин.

Отвори вратата към студиото — широко помещение, което Бейли беше проектирал по подобие на едновремешните вестникарски редакции: със стотина ниски кабинки, пръснати навсякъде телеграфни апарати, часовници и ретро аналогови телефони на всяко бюро, с редица бели копчета под циферблата, които примигваха неравномерно. Имаше стари принтери, факсове, пишещи и печатарски машини. Разбира се, всичко беше просто декор. Нито едно от устройствата не работеше. Новинарите, които в момента гледаха Мей, усмихваха се и поздравяваха нея и всичките й зрители, събираха голяма част от материалите си чрез Очите на промяната. До този момент вече имаше над сто милиона достъпни камери по цял свят, което правеше личния репортаж излишно скъп и опасен, да не говорим за разхода на енергия.

Докато вървеше през стаята, новинарите й помахваха неуверено, в случай че визитата е официална. Мей им връщаше поздрава, докато сканираше наоколо, съзнавайки колко разсеяна изглежда. Къде се дяна Калден? Имаше само един изход и тя се запъти нататък, като кимаше и махаше, докато не стигна до вратата в далечния край. Отвори я, примижа срещу ослепителната светлина и го видя. Пресичаше обширната зелена ливада покрай новата скулптура от онзи китайски дисидент — припомни си, че скоро ще трябва да я отрази, даже може би още днес. Точно в този момент той се обърна за секунда, сякаш да провери дали Мей все още го следва. Погледите им се засякоха и по лицето му пробяга едва забележима усмивка, преди отново да се извърне и бързо да свие покрай „Периода на Петте династии“.

„Накъде си тръгнала?“, попита гласът в ухото й.

— Извинявайте. Наникъде. Просто исках… няма значение.

Мей, разбира се, имаше право да ходи където иска — повечето зрители ценяха най-много тъкмо скитанията й, — но хората от „Допълнителни насоки“ от време на време все пак искаха да имат някаква представа. Както стоеше под слънчевата светлина с безброй други кръгаджии, телефонът й звънна. Погледна си китката, но повикването беше анонимно. Знаеше, че няма кой друг да е, освен Калден.

— Ало?

— Трябва да се видим — каза той.

— Моля?

— Зрителите ти не могат да ме чуят, чуват само теб. Инженерите в момента си блъскат главите къде е входящият звук. Ще го оправят след няколко минути. — Гласът му беше напрегнат и разтреперен. — Така че слушай. Това, което се случва в момента, трябва да престане. Говоря сериозно. Кръгът е почти затворен и повярвай ми, Мей, това не са добри новини нито за теб, нито за мен, нито за човечеството. Кога можем да се видим? Ако се налага да е в тоалетната, нямам нищо против…

Мей затвори.

„Извиняваме се“, каза някой в ухото й. „По някаква причина входящият звук не работеше. Действаме по въпроса. Кой беше?“

Мей знаеше, че не може да излъже. Не беше сигурна дали наистина никой не е чул Калден.

— Някаква откачалка — импровизира и веднага се почувства горда със себе си. — Дрънкаше някакви глупости за края на света.

Погледна си китката. Хората вече се чудеха какво е станало и как. Най-популярното съобщение беше: „Технически проблеми в централата на Кръга? Какво следва, Дядо Коледа да забрави подаръците ли?“.

„Кажи им истината, както винаги.“

— Ами, нямам представа какво се случи току-що — каза Мей. — Когато разбера, веднага ще ви кажа.

Беше разтърсена. Още стоеше на същото място и от време на време махаше на кръгаджиите, които се обръщаха да я погледнат. Знаеше, че зрителите й сигурно се чудят какво ще стане сега, къде ще отиде. Не искаше да чете коментарите, защото хората щяха да са озадачени, дори притеснени. В далечината видя някаква игра, която приличаше на крокет, и озарена от идея, бързо се запъти нататък.

Когато доближи четиримата играчи и видя, че двама са от Кръга, а другите двама — посетители от Русия, Мей каза:

— Така, както знаете, в Кръга невинаги играем на игри. Понякога ни се налага и да работим, както ни демонстрира тази групичка. Не бих искала да ги притеснявам, но мога да ви уверя, че заниманието им включва сериозно разрешаване на проблеми и сложни алгоритми и че усилията им ще доведат до подобряване на продуктите и услугите, които ви предоставяме. Хайде да ги погледаме.

Така щеше да си даде няколко минути да помисли. Често фокусираше камерата върху подобни неща — игри, демонстрации, речи — и тогава можеше да остави ума си да се порее, докато зрителите гледат. Нагласи образа на камерата, увери се, че броят на зрителите (432 028) е в рамките на нормалното и че няма важни коментари, след което си отпусна три минути, преди отново да поеме контрол над живото предаване. С широка усмивка на лицето — със сигурност се виждаше на три или четири външни камери — тя си пое дълбоко въздух. Това беше новото й умение: да изглежда напълно спокойна, дори весела пред околния свят, докато в главата й цари пълен хаос. Искаше й се да звънне на Ани. Но не можеше. Желаеше Калден. Да бъде насаме с Калден. Да се озове обратно в онази тоалетна кабинка, седнала отгоре му, докато той прониква в нея. Само че този човек не беше наред. Със сигурност беше някакъв шпионин. Някакъв анархист, проповедник на апокалипсиса. Какво имаше предвид с предупрежденията си за затварянето на Кръга? Та тя дори не знаеше какво означават. Никой не знаеше, макар че Мъдреците напоследък бяха започнали да им дават подсказки. Един ден из кампуса се бяха появили нови плочи с тайнствени надписи — „Мислете за Затварянето“, „Да завършим Кръга“, „Кръгът трябва да стане цял“ — и тези лозунги бяха постигнали желания ефект. Но никой не знаеше какво означават, а Мъдреците си мълчаха.

Мей погледна часа. Бяха минали деветдесет секунди. Можеше да остане още най-много минута или две. Трябваше ли да докладва за обаждането? Беше ли чул някой разговора с Калден? Ами ако го е чул? Може би е тест дали би докладвала съмнително обаждане. Може би е част от Затварянето — изпитание за лоялността й и проверка дали ще попречи на евентуален провокатор. „Мамка му“, помисли си тя. Искаше да говори с Ани, но нямаше как. Помисли за родителите си, които щяха да й дадат добър съвет, но и тяхната къща беше прозрачна и пълна с камери — условие за лечението на баща й. Може би трябваше да отиде до там и с тях да разговаря в тоалетната? Не. Всъщност не се бяха чували от няколко дни. Бяха я предупредили, че имат някакви технически проблеми и казаха, че ще се свържат с нея скоро, че я обичат, но не бяха отговорили на съобщенията й от последните два дни. А и тя не беше проверявала картината от къщата. Трябваше да го направи. Отбеляза си наум, за да не забрави. Може би трябваше да им се обади? Да се увери, че са добре и после някак да им намекне, че иска да говорят за нещо много лично и притеснително?

Не, не. Това е лудост. Беше получила странно обаждане от човек, за когото вече със сигурност знаеше, че е луд. „По дяволите“, каза си тя с надеждата, че никой не е усетил хаоса в главата й. Доставяше й голямо удоволствие да върши това, което вършеше, да бъде прозрачна, да бъде проводник, водач на зрителите си, но тази отговорност, тази ненужна интрига я осакатяваше. И когато почувстваше тази парализа, приклещена между твърде много вероятности и неизвестни, имаше само едно място, където да намери покой.