Дейв Егърс
Кръгът (31)

* * *

Дни наред Мей се чувстваше замаяна от разговора с Бейли. Вече беше петък и мисълта, че на обяд трябва да излезе на сцената, правеше концентрацията почти невъзможна. Но знаеше, че трябва да работи усилено, да бъде пример за екипа, тъй като това най-вероятно щеше да е последният й пълен ден в О.К.

Притокът от запитвания беше постоянен, но не твърде интензивен и успя да се справи със 77 до края на сутринта. Оценката й беше 98, а общият резултат на екипа — 97. Съвсем прилични числа. ПопРангът й беше 1921 — още едно хубаво число, което спокойно можеше да отнесе в „Просвещението“.

В 11:38 часа стана от бюрото и след дванайсет минути беше пред страничната врата на аудиторията. Почука и й отвориха. Запозна се с чудатия помощник-режисьор, по-възрастен и почти призрачен мъж на име Джулс, който я заведе в семпла гримьорна с бели стени и бамбуков под. Чевръста жена на име Тереза с огромни очи, изписани с яркосин молив, я настани на един стол, набързо сложи ред в косата й, гримира я с мека четка и закачи безжичен микрофон на блузата й.

— Няма нужда да натискаш нищо, сам ще се включи, когато излезеш на сцената.

Всичко се случваше много бързо, но Мей знаеше, че така е най-добре. Иначе само щеше да се притесни още повече. Затова просто слушаше какво й обясняват Джулс и Тереза и след броени минути беше зад кулисите и чуваше как хиляда служители на Кръга влизат в залата, говорят, смеят се и се настаняват щастливо по местата. За миг се зачуди дали Калден не е някъде сред тях.

— Мей.

Обърна се и зад себе си видя Еймън Бейли, с небесносиня риза и топла усмивка.

— Готова ли си?

— Мисля, че да.

— Ще се справиш блестящо — увери я той. — Не се притеснявай. Просто се дръж естествено. Само ще пресъздадем разговора ни от миналата седмица. Окей?

— Окей.

И той излезе пред публиката, помаха им и всички заръкопляскаха бурно. На сцената един срещу друг стояха два виненочервени стола, Бейли седна на единия и каза на тъмнината пред себе си:

— Здравейте, кръгаджии!

— Здравей, Еймън! — изреваха те.

— Благодаря ви, че сте тук днес, на този много специален „Петък на мечтите“. Реших малко да поразнообразим нещата и вместо реч да проведем интервю. Както някои от вас знаят, от време на време предоставяме сцената на член на Кръга, за да сподели с нас своите мисли, надежди или, както в днешния случай, своето израстване.

Бейли се усмихна към кулисите.

— Преди няколко дни проведох разговор с една наша млада колега и ми се искаше да го споделя с всички вас. Затова днес поканих Мей Холанд, която някои от вас може би познават като едно от новите попълнения в „Обгрижване на клиенти“. Мей?

Мей пристъпи под светлината на прожекторите. Мигновено я облада някаква безтегловност, все едно се носеше в черния космос и някъде далеч срещу нея блестяха две ярки слънца. Заслепена, не различаваше никого в публиката, луташе се по пътя към столовете. Някак успя да овладее тялото си, макар да чувстваше краката си като направени от слама, но с оловни стъпала, и да се добере до Бейли. Напипа стола и с две изтръпнали като на слепец ръце се отпусна в него.

— Здравей, Мей. Как се чувстваш?

— Ужасена.

Публиката се разсмя.

— Не се притеснявай — каза Бейли и се усмихна към аудиторията, след което й хвърли едва забележим, загрижен поглед.

— Лесно е да се каже — промълви тя и сред публиката отново се разнесе смях. Това й вдъхна сили и се почувства по-спокойна. Пое дълбоко въздух и се вгледа в първия ред, където долови пет-шест потънали в сянка усмихнати лица. Тогава осъзна, че се намира сред приятели. Почувства се в безопасност. Отпи глътка вода, която разнесе прохлада до всяка частица на тялото й, и положи ръце в скута си. Беше готова.

— Мей, с една дума, как би описала пробуждането, което преживя през изминалата седмица?

Бяха изрепетирали тази част. Знаеше, че Бейли иска да започнат с идеята за пробуждане.

— Случи се тъкмо това, Еймън — бяха се разбрали да го нарича Еймън, — чисто и просто пробуждане.

— Опа, май ти откраднах репликата — каза той. Публиката се разкиска. — Трябваше да те попитам: „Какво преживя миналата седмица?“. Но кажи ни все пак, защо избра точно тази дума?

— Ами, струва ми се на място… — отговори тя, после добави: — вече.

Думата „вече“ излезе от устата й по-късно, отколкото се очакваше, и окото на Бейли потрепна.

— Нека поговорим за това пробуждане. Започна в неделя вечерта. Много от хората в залата вече имат някаква представа за развоя на събитията, благодарение на „Окото на промяната“. Но ще те помоля все пак да ни разкажеш накратко.

Мей погледна ръцете си и осъзна, че това е сценичен жест. Никога досега не беше поглеждала ръцете си като израз на срам.

— На практика, извърших престъпление. Взех назаем каяк без знанието на собственика и гребах до остров далеч в залива.

— Блу Айлънд, ако не греша?

— Да.

— А каза ли на някого за плановете си?

— Не.

— Добре, Мей, а имаше ли намерение да кажеш на някого след това?

— Не, нямах.

— А документира ли пътешествието си по някакъв начин? Снимки, видео?

— Не.

Откъм публиката се чу мърморене. Мей и Еймън очакваха подобна реакция и изчакаха зрителите да осмислят информацията.

— Осъзнаваше ли, че извършваш нещо грешно, когато взимаше каяка без знанието на собственика?

— Да, осъзнавах.

— Но въпреки това го направи. Защо?

— Защото си мислех, че никой няма да разбере.

Надигна се втора вълна от ропот.

— Ето тук стигаме до интересния момент. Самият факт, че си сметнала, че това действие може да остане в тайна, те е окуражил да извършиш престъпление. Правилно ли те разбрах?

— Абсолютно.

— А щеше ли да го извършиш, ако знаеше, че хората те наблюдават?

— Със сигурност не.

— Значи, действието в тъмнината, насаме, без да подозираш, че може да бъдеш държана под отговорност, е било предпоставка да извършиш нещо, за което сега съжаляваш?

— Да. Мислех, че съм сама и никой не ме наблюдава, и това ме подтикна към престъпление. И риск за собствения си живот. Не носех спасителна жилетка.

Публиката отново възнегодува.

— Следователно не само си извършила престъпление спрямо собственика на имуществото, а и си рискувала живота си. Само защото си се смятала за защитена от, как да кажа, някаква шапка-невидимка?

Хората в залата се разсмяха. Очите на Бейли обаче останаха върху Мей, сякаш за да й каже: „Нещата се развиват отлично“.

— Така излиза.

— Имам въпрос: по-добре или по-зле се държи човек, когато знае, че го наблюдават?

— По-добре, без съмнение.

— Когато си сама, никой не те гледа, никой не може да те държи под отговорност — какво става?

— Ами, например, крада каяци. — Сред публиката се разнесе ведър смях. — Не, сериозно. Върша неща, които не искам да върша. Лъжа.

— Онзи ден, когато си говорихме, се изрази по начин, който ми се стори много интересен и стегнат. Можеш ли да споделиш с всички какво каза?

— Казах, че тайните са лъжи.

— Тайните са лъжи. Забележително. Можеш ли да ни обясниш логиката си зад този израз, Мей?

— Когато нещо се пази в тайна, това води до две последствия. Едното е предпоставката за престъпление. В анонимност се държим по-лошо, това е ясно. Второ, тайните водят до разни догадки. Когато не знаеш какво крият от теб, започваш да гадаеш, да си измисляш отговори.

— Много интересно, нали? — Бейли се обърна към публиката. — Когато не можем да се свържем с някой любим човек, започваме да се лутаме в предположения. Паникьосваме се. Измисляме си истории къде е или какво може да му се е случило. А ако се чувстваме неблагосклонни към него или изпитваме ревност, си съчиняваме лъжи. Които понякога могат да са разрушителни. Решаваме, че човекът върши нещо непочтено. И всичко това само защото ни липсва информация.

— Също като да видиш как двама души си шушукат — продължи Мей. — Притесняваш се, чувстваш се уязвим, въобразяваш си най-ужасните неща, които биха могли да си казват. Предполагаш, че си шепнат нещо за теб и че то е катастрофално.

— А всъщност може би просто единият пита къде е тоалетната.

Бейли предизвика гръм от смях и му се наслади.

— Точно така — съгласи се Мей. Настъпи моментът да сподели с публиката няколко изречения точно така, както Бейли очакваше. Беше ги казала в библиотеката и сега просто трябваше да ги повтори. — Например, ако видя заключена врата, започвам да си съчинявам какви ли не истории за това какво може да има зад нея. Приемам, че пази някаква тайна и това ме подтиква да измислям лъжи. Но ако всички врати са отворени, физически и метафорично, тогава налице е само чистата истина.

Бейли се усмихна. Беше се справила великолепно.

— Много добре го каза, Мей. Когато всички врати са отворени, има само една истина. Нека да обобщим първата мисъл на Мей. Можем ли да я изпишем на екрана?

Зад тях се появиха думите „Тайните са лъжи“. При вида на еднометровите букви Мей изпита странно чувство — между вълнение и страх. Бейли грееше и кимаше с глава, наслаждавайки се на сентенцията.

— Значи изяснихме следното: ако си знаела, че ще бъдеш държана под отговорност за действията си, нямаше да извършиш престъпление. Когато си в сенките, макар и в случая илюзорни, това те подтиква към лоши постъпки. А когато знаеш, че те наблюдават, си по-добър човек. Нали така?

— Точно така.

— Нека сега да поговорим за второто ти прозрение след тази случка. По-рано спомена, че по никакъв начин не си документирала приключението си до Блу Айлънд. Защо?

— Ами, първо, защото знаех, че върша нещо нелегално.

— Добре, но знаем, че често караш каяк в залива и никога не го документираш. Не си член на никой от клубовете в Кръга, посветени на този спорт, и не си публикувала впечатления, снимки, видео, коментари. Да не би да ходиш на тези пътешествия с каяка… като агент на ЦРУ?

Мей се разсмя заедно с публиката.

— Не.

— Защо тогава ги държиш в тайна? Не си разказвала нищо на никого — нито преди, нито след разходките си. Няма никакви доказателства за тях, прав ли съм?

— Да.

Мей чу звучното цъкане с език, което се разнесе из залата.

— Какво видя на това свое пътешествие, Мей? Разбрах, че е било много красиво.

— Така е, Еймън. Луната беше почти пълна, водата беше много тиха и имах чувството, че греба в течно сребро.

— Звучи приказно.

— Наистина.

— Срещна ли някакви животни?

— Известно време след мен плува един тюлен. От време на време се подаваше над водата, сякаш му стана любопитно или искаше да ме окуражи да продължа напред. Никога не бях ходила на този остров. Малцина са стъпвали там. Когато стигнах, се изкачих до върха и гледката беше невероятна. Видях златните светлини на града, черните хълмове към океана, дори една падаща звезда.

— Падаща звезда! Какъв късмет!

— Наистина голям късмет.

— Но не я снима.

— Не.

— Нито я засне на видео.

— Не.

— Значи няма никаква следа от нещата, които си видяла.

— Освен в спомените ми.

Сред зрителите се разнесе стон на разочарование. Бейли се обърна към тях и заклати глава, подхранвайки недоволството им.

— Добре — въздъхна, като че ли събираше сили, за да продължи, — тук вече засягаме лична тема. Както всички знаете, синът ми Гънър по рождение страда от церебрална парализа. Макар да живее пълноценен живот и да се опитваме непрестанно да подобряваме възможностите му, все пак е прикован за количката. Не може да ходи. Не може да тича. Не може да кара каяк. Тогава какво прави, когато иска да преживее нещо подобно? Ами, гледа видео. Гледа снимки. До голяма степен впечатленията му за света зависят от преживяванията на други хора. И много от вас, в Кръга, проявявате щедростта си и го снабдявате с видео и снимки от собствените си пътешествия. Когато съпреживява гледката от Окото на някой колега по пътя му към върха на планината Кения, все едно и той се е качил. Когато гледа видео от регатата за Купата на Америка, снимано от член на самия екипаж, Гънър сякаш също се е състезавал. Тези негови преживявания са възможни благодарение на щедростта на хората, които са споделили видяното с останалата част от света, включително и с моя син. Можем само да предполагаме колко други има в положението на Гънър. Някои имат недъг, други са възрастни, трети не могат да напускат дома си. Независимо от причината, има милиони хора, които не могат да видят това, което си видяла ти, Мей. Правилно ли ти се струва да ги ощетиш от това преживяване?

Гърлото й беше пресъхнало, но се опита да не разкрие чувствата си.

— Не. Струва ми се много грешно.

Замисли се за Гънър и за собствения си баща.

— Не смяташ ли, че и те имат правото да видят нещата, които си видяла ти?

— Да, имат.

— Животът е кратък. Защо всички да не можем да видим това, което бихме искали? Защо да не можем да имаме равен достъп до гледките по света? До знанието по света? До всички безбройни преживявания по света?

— Така би било редно — каза Мей с едва доловим глас.

— Само че това твое преживяване си е останало само за теб. Което е много странно, защото по принцип споделяш онлайн. Работиш в Кръга. ПопРангът ти е в Топ2K. Защо тогава би искала да скриеш от света това свое хоби, тези невероятни пътешествия?

— Сама не мога да си дам обяснение, ако трябва да бъда честна.

Публиката засумтя. Бейли кимна.

— Добре, току-що говорихме за това, че ние, хората, крием онези неща, от които ни е срам. Извършваме нещо нелегално или неетично и го скриваме от света, защото знаем, че е погрешно. Но да скриеш нещо прекрасно, това невероятно твое пътешествие по водата, под лунната светлина и падащата звезда…

— Беше егоистично от моя страна, Еймън. Егоистично и нищо повече. Също както едно дете не иска да дели любимата си играчка. Осъзнавам, че потайността е отклонение от нормалното поведение. Че е нещо лошо, че принадлежи на сенките, не на светлината и щедростта. И когато ощетяваш приятелите си или някой като Гънър от подобни преживявания, на практика крадеш от тях. Не им предоставяш достъп до нещо, върху което имат пълни права. Познанието е основно общочовешко право. Равният достъп до всички възможни човешки преживявания е основно общочовешко право…

Мей се изненада от собственото си красноречие, което публиката аплодира гръмко. Бейли я гледаше като горд баща. Когато аплодисментите затихнаха, той проговори тихо, като че ли не искаше да прекъсва речта й.

— По-рано се изрази по един начин, който бих те помолил да повториш.

— Ами, малко ме е срам, звучи банално… но казах, че споделянето е щедрост.

Из залата се разнесоха доволни възгласи, а Бейли се усмихна нежно.

— Не мисля, че има от какво да те е срам. Много добре казано, особено в нашия случай.

— Всъщност е съвсем просто. Ако човек го е грижа за останалите, той споделя с тях това, което знае. Споделя това, което е видял. Дава всичко, което може. Ако те е грижа за положението им, за страданието им, за любопитството им, за правото им да научат всичко, което предлага този свят — споделяш. Споделяш каквото имаш, каквото виждаш, каквото знаеш. За мен логиката е неопровержима.

Публиката заръкопляска, а на екрана, под първата сентенция, се изписа нова: „Споделянето е щедрост“. Бейли кимаше, пленен.

— Впечатлен съм, Мей, имаш дар слово. Чух и още едно твое изказване, което ще се превърне в черешката на този, смятам всички ще се съгласят, прекрасен, наистина вдъхновяващ разговор. — Публиката аплодира окуражително. — Говорехме за това, което ти нарече „импулс да пазиш нещата за себе си“.

— Не се гордея с това и не смятам, че е нещо повече от най-обикновен егоизъм. Сега вече напълно го съзнавам. Разбирам, че като хора сме длъжни да споделяме видяното и преживяното. Цялото това познание трябва да е демократично достъпно за всички.

— В крайна сметка естественото състояние на информацията е да бъде свободна.

— Така е.

— Всички имаме правото да знаем всичко, което можем. Всички колективно притежаваме цялото познание за света, което сме придобили.

— Да. Следователно какво се случва, когато премълча нещо, което знам, ощетявайки по този начин един или всички? Не излиза ли, че на практика крада от останалите?

— Тъкмо така излиза — съгласи се Бейли и отново закима.

Мей погледна към публиката и видя как всички на първия ред — единствените лица, които можеше да различи — също кимат.

— И предвид таланта ти да се изразяваш така добре, Мей, би ли споделила с нас своето трето и последно прозрение?

— Казах, че мълчанието е кражба. Бейли се обърна към публиката:

— Много интересно казано, не мислите ли?

Думите се появиха на екрана зад тях с големи бели букви.

Мей се обърна да погледне трите изписани реда. Очите й се насълзиха — наистина ли беше измислила всичко това сама?

Гърлото й беше пресъхнало и знаеше, че не може да проговори, затова се надяваше Бейли да не й даде думата. Сякаш усетил, че е напълно завладяна от емоции, Бейли само й намигна и се обърна към публиката:

— Да благодарим на Мей за откровеността, проницателността и ненадминатата й хуманност! Аплодисменти!

Всички бяха на крака. Лицето на Мей пламна. Не знаеше дали да се изправи, или да остане седнала. Стана за секунда, но се почувства неловко и бързо се смъкна обратно на стола и помаха смутено с ръка от скута си.

Някъде сред грохота на ръкопляскането Бейли успя да обяви кулминацията на това интервю — че в желанието си да споделя всичко, което вижда и което може да предложи на света, от този момент нататък Мей е решила да стане прозрачна.