Дейв Егърс
Кръгът (50)

* * *

Но както можеше да се очаква, Мърсър не се смееше. Мей не беше чула и дума от него през изминалия месец, но в петък (единствения ден, в който работеха пощите) получи писмо. Не искаше да го чете, тъй като знаеше, че ще е злобно, хапливо и осъдително. Но вече й беше писал такова писмо, нали? Отвори го с увереността, че няма начин да е по-зле от предишното.

Грешка. Този път дори не беше успял да изпише „Скъпа“ пред името й.

Мей,

Знам, казах, че няма да ти пиша повече. Но сега, когато Ани е на ръба да се срине, се надявам това да ти е дало причина да поспреш. Моля те, кажи й, че трябва да прекрати участието си в този експеримент, който, уверявам и двете ви, няма да завърши добре. Не сме създадени да знаем всичко, Мей. Замисляла ли си се някога, че умовете ни може би са деликатно балансирани между познатото и непознатото? Че душите ни се нуждаят от загадките на нощта и яснотата на деня? Вие там създавате един свят на вечен ден, в който според мен ще изгорим живи. Няма да има време за размисли, за сън, за разхлада. Замисляли ли сте се някога вие там в Кръга, че хората имаме някакви граници? Та погледни ни само! Миниатюрни сме. Главите ни са миниатюрни, с размерите на пъпеши. А вие искате тези глави да поберат всичко, което някога е видял светът ни? Няма как да стане.

Гривната й щеше да се подпали.

„Защо изобщо се занимаваш?“

„Вече умрях от скука…“

„Така само храниш йетито. Не храни йетито!“

Сърцето й биеше лудо и знаеше, че не трябва да чете нататък. Но не можеше да спре.

Случайно бях на гости у родителите си, когато провеждахте онази срещичка за идеи с компютърните нацисти. И двамата настояха да ви гледаме — толкова се гордеят с теб, въпреки че събитието беше толкова ужасяващо. Все пак се радвам, че станах свидетел на подобен спектакъл (по същия начин, по който се радвам и че съм гледал „Триумф на волята“^[1].). Това ми даде последния тласък, от който се нуждаех, за да направя крачката, която така или иначе планирах.

Местя се на север, в най-дълбоката и безинтересна гора, която успея да открия. Знам, че камерите ви картографират тези зони, както направихте с Амазонка, Антарктида, Сахара и прочие. Но поне ще имам някаква преднина. И когато дойдат камерите, ще продължа да се местя на север.

Мей, трябва да призная, че ти и твоите хора победихте. Всичко кажи-речи приключи, вече го осъзнавам. Но преди онази среща все още таях някаква надежда, че тази лудост е заразила само вашата компания, само хилядите промити мозъци, които работят за вас и милионите, които боготворят Кръга като златен телец. Таях надежда, че съществуват хора, които ще се надигнат срещу вас. Или че новото поколение ще може да прозре колко абсурдно, потисническо и извън контрол е всичко това.

Мей си погледна гривната. Вече имаше четири нови анти-Мърсър онлайн клуба. Някой предложи да му заличи банковата сметка. „Само дайте знак.“

Но сега зная, че дори и някой да ви посече, дори още утре да настъпи краят на Кръга, на негово място вероятно би се появило нещо още по-ужасно. По света има още хиляда други Мъдреци, хора с коя от коя по-радикални идеи за незаконното притежание на лично пространство. Всеки път, когато реша, че няма как да стане по-лошо, виждам как идеите на някой деветнайсетгодишен придават на Кръга утопичен ореол на някакъв съюз за защита на гражданските свободи. Вие, хора, нямате страх (и вече знам, че вие сте повечето хора). Никаква степен на наблюдение не може да предизвика и капка тревога или съпротива.

Едно е да искаш да измерваш себе си, Мей — ти и твоите гривни. Приемам, че искате да си следите собствените движения, да записвате всичко, което правите, да събирате данни за себе си в името на… на каквото и да се опитвате да постигнете. Но това не ви е достатъчно, нали? Не ви стигат само вашите данни, искате и моите. Не се чувствате цели без тях. Това е болест.

Затова си тръгвам. В момента, в който четеш това, вече ще съм извън мрежата и предполагам, че и други ще се присъединят към мен. Всъщност знам, че ще има и други. Ще живеем под земята и в пустинята, и в горите. Ще сме като бежанци или отшелници, или някаква злощастна, но необходима комбинация между двете. Защото сме точно такива.

Предполагам, че се формира нещо като втора голяма схизма, че ще съществуват две човечества, разделени, но паралелни. Ще има такива, които живеят под купола на наблюдението, който ти помагаш да бъде издигнат, и такива, които живеят, или се опитват да живеят, извън него. Страх ме е до смърт за всички ни.

Мърсър

Беше прочела писмото пред камерата и знаеше, че зрителите й го смятат за също толкова налудничаво и смехотворно, колкото и самата тя. Коментарите се рояха, някои особено сполучливи: „Сега йетито ще се завърне в естествената си среда!“ и „Прав ти път, йети!“. Мей толкова се забавляваше покрай цялата история, че потърси Франсис, който докато се срещнат, вече беше видял текста, качен в пет-шест сайта. Един зрител от Мисури вече беше прочел писмото пред камера, нахлузил старовремска бяла перука и на фона на пародийно патриотична музика. Видео записът беше гледан три милиона пъти. Мей се смя и двата пъти, когато го изгледа, но все пак установи, че й е жал за Мърсър. Беше упорит, но в никакъв случай глупав. Имаше някаква надежда за него. Имаше някакъв шанс да го убедят.

На следващия ден Ани отново й беше оставила бележка и пак планираха да се срещнат в съседните тоалетни кабинки. Мей само се надяваше, че след втория залп на големи разкрития Ани е намерила начин да възприеме положението по-леко. Видя връхчето на обувката й под преградата между кабинките и изключи звука.

Ани се обади с прегракнал глас:

— Разбра, че стана още по-зле, нали?

— Чух нещо такова, да. Плакала ли си? Ани…

— Мей, не мисля, че мога да се справя с това. Едно е да знаеш какви са били предците ти от онези времена. Нещо в мен ми казваше, добре, родата ми е дошла в Северна Америка, започнали са на чисто, оставили са всичко това зад гърба си. Но мамка му, Мей, да знаеш, че са били робовладелци и тук? Това е просто безумно. От какви хора произхождам? Сигурно и аз нося същата болест.

— Ани, не може да разсъждаваш така.

— Разбира се, че мога. За нищо друго не мога да мисля…

— Добре. Хубаво. Но първо се успокой. И второ, не го приемай лично. Трябва да се разграничиш. Трябва да гледаш на нещата малко по-абстрактно.

— И постоянно ми изпращат злобарски съобщения. Само тази сутрин получих шест, в които ме наричаха „господарке“. Половината цветнокожи, които съм наемала на работа през годините, сега ме гледат с подозрение. Все едно ми е генетично заложено да държа роби! И сега просто не мога понеса, че Вики работи за мен. Утре ще я освободя.

— Ани, осъзнаваш ли колко идиотски звучи всичко това? И освен това сигурна ли си изобщо, че прадедите ти тук са имали черни роби? Че и тук не са били ирландци?

Ани въздъхна тежко.

— Не. Не. От ирландци са минали на африканци. Яко, а? Моите хора не са успели да се въздържат и да не притежават други хора. А чу ли, че също така са се били на страната на Конфедерацията в Гражданската война?

— Да, прочетох, но има милиони хора, чиито предци са се били за Юга. Страната е била във война, разцепена наполовина.

— Е, моите хора са били от онази, другата половина. Можеш ли изобщо да си представиш какъв хаос всява всичко това в семейството ми?

— Те така или иначе никога не са взимали много на сериозно цялата работа със семейното наследство, нали?

— Не и докато са смятали, че сме със синя кръв! Не и докато са смятали, че сме хора от „Мейфлауър“ с безупречно родословие! Сега обаче взимат проклетите неща адски на сериозно. Майка ми не е излизала от къщата от два дни. Не искам и да знам какво ще е следващото нещо, което ще излезе наяве.

Разкритието два дни по-късно беше още по-ужасно. Мей не знаеше предварително какво е, но знаеше, че Ани знае и че е изпратила много странно съобщение до целия свят. „Всъщност вече не съм сигурна дали трябва да знаем всичко.“ Когато се срещнаха в кабинките, Мей още не можеше да повярва, че пръстите на Ани наистина са изписали това изречение. Кръгът не можеше да го изтрие, разбира се, но някой — Мей се надяваше да е Ани — го беше поправил на: „Не трябва да знаем всичко — преди да сме подготвили достатъчно памет. Не искаме да загубим нещо, нали така?“

— Естествено, че аз съм го писала — каза Ани. — Първото поне със сигурност.

Мей се беше надявала да се окаже някаква ужасна грешка в системата.

— Как си могла да изпратиш подобно нещо?

— Това е моето мнение, Мей. Нямаш си представа…

— Знам, че нямам! А ти каква представа имаш? Знаеш ли в какво се забъркваш? Как може точно ти да прегръщаш подобни идеи? Ти си олицетворението на свободния ни достъп до миналото — и сега изведнъж казваш… Какво казваш всъщност?

— Ох, мамка му, не знам. Просто знам, че бях дотук. Трябва да го прекратя.

— Какво да прекратиш?

— Минало перфектно. И всичко от тоя род.

— Знаеш, че не можеш.

— Смятам да опитам.

— Значи вече здравата си го загазила…

— Така е. Само че Мъдреците ми дължат услуга. Просто не мога да се справя с това. Така или иначе, цитирам, ме освобождават от някои от задълженията ми. Все тая. Не ми пука. Но ако не прекратят проекта, ще изпадна в кома. Едва си стоя на краката, едва дишам.

За момент поседяха мълчаливо. Мей се зачуди дали да не си тръгне. Ани изпускаше от контрол ключова част от съществото си. Беше лабилна, способна на прибързани, безвъзвратни постъпки. Дори разговорът с нея беше риск.

Мей чу как Ани рязко си пое дъх.

— Ани, дишай.

— Току-що ти казах, че не мога. Не съм спала от два дни.

— В крайна сметка, какво се е случило? — попита Мей.

— Ох, по дяволите, всичко. И нищо. Намерили са някакви странни работи за родителите ми. Много странни работи.

— Кога ще е публично?

— Утре.

— Добре, може да не е толкова страшно, колкото си мислиш.

— Много по-лошо е, отколкото можеш да си представиш.

— Кажи ми. Обзалагам се, че всичко ще е наред.

— Няма да е наред, Мей. Нищо не е наред. Първо разбрах, че майка ми и баща ми са имали нещо като отворен брак. Още дори не съм говорила с тях за това. Само че има снимки и видеозаписи на двамата с какви ли не други хора. Нещо като серийна изневяра и от двете страни. Това наред ли ти се струва?

— А защо си сигурна, че са били връзки? Може просто да са се разхождали? Плюс това говорим за осемдесетте, все пак.

— По-скоро деветдесетте. И повярвай ми, сигурно е.

— Е какво, сексуални снимки ли има?

— Не, но има целувки. И една, на която баща ми е хванал някаква жена през кръста, а другата му ръка й е на цицата. И други такива перверзни. И майка ми с някакъв брадат тип в цяла поредица голи снимки. Очевидно онзи е умрял, пазил си е колекцията от снимки, някой ги е купил на гаражна разпродажба, сканирал ги е и ги е качил в облака. И когато са правили глобалното лицево разпознаване — хопала! — ето я мама, гола, с някакъв моторист. И на някои снимки просто си стоят, ей така, голи, все едно позират за абитуриентската снимка.

— Съжалявам…

— И кой изобщо е снимал, за бога? Трети човек ли е имало в стаята? Кой? Услужливият съсед?

— Не си ли ги питала?

— Не. Защото това дотук е по-хубавата част от историята. Точно се канех да ги приклещя, когато изникна следващото нещо. И то е толкова по-гадно, че дори не ми пука за изневерите. Снимките са нищо в сравнение с видеото, което са намерили.

— Какво видео?

— Ами, това е един от малкото случаи, в които двамата са заедно — или поне нощно време. И записът е от някакъв кей. Имало е охранителна камера, предполагам, защото са държали разни стоки в складовете край водата. И затова има запис как родителите ми се мотаят по кея посред нощ.

— Секс запис ли искаш да кажеш?

— Не, къде-къде по-лошо. Ох, мамка му, толкова по-лошо. Мей, адски извратено е. Родителите ми си организират такива излизания от време на време — излизат с други двойки и пиянстват. Разказвали са ми. Пушат марихуана, пият, танцуват, посрещат изгрева. И така на всяка годишнина. Понякога в града, понякога отиват някъде, в Мексико например. Като дива нощ, която да ги държи млади, да им освежава брака и такива разни.

— Така?…

— Значи, знам, че е станало на годишнината им. Аз съм била на шест годинки.

— И?

— Едно е да не съм била родена… Ох, по дяволите! Както и да е. Не знам какво са правили преди това, но изведнъж се появяват пред охранителната камера в един часа сутринта. Пият вино от бутилката, провесват си краката над водата и за известно време всичко изглежда съвсем невинно и скучно. Но по-късно в кадър влиза и някакъв мъж. Нещо като бездомник, който се лашка напред-назад. Двамата го гледат как се разхожда наоколо. Мисля, че им казва нещо, те като че ли се засмиват и се връщат обратно към виното. После известно време не се случва нищо и бездомникът излиза от кадър. И после, след около десет минути, пак се връща и пада от кея във водата.

Мей ахна, после усети, че така само влошава нещата.

— А те виждат ли го как пада?

Ани хлипаше.

— Точно там е проблемът. Съвсем ясно го виждат. Става на един метър от тях. На записа се вижда как се изправят, навеждат се напред, викат към водата. Личи си, че са уплашени. После се оглеждат наоколо, все едно търсят телефон или нещо подобно.

— И намират ли?

— Не знам. Май не. Така и не излизат от кадър. И точно това е шибаният проблем. Виждат човека да пада във водата и просто си стоят. Не тичат да повикат помощ, не се обаждат в полицията, нищо. Не скачат във водата да го спасят. След няколко минути шашкане просто си сядат обратно и майка ми си обляга главата на рамото на баща ми, и така остават още десетина минути, след което стават и си тръгват.

— Може би са били в шок.

— Мей, казвам ти, че просто стават и си тръгват. Така и не са се обадили в полицията. Няма подобен запис. Не са съобщили и толкова. Само че откриват тялото на другия ден и се оказва, че човекът дори не е бил бездомник. Може би малко му е хлопала дъската, но е живеел с родителите си и е работел в някакъв ресторант, миел чинии. А родителите ми просто са стояли и са го гледали как се дави.

Ани вече се давеше в сълзи.

— Казала ли си им, че знаеш?

— Не. Не мога да говоря с тях. В момента съм адски отвратена от тях.

— Но още не е разкрито, така ли?

Ани си погледна часовника.

— Скоро ще бъде. След по-малко от дванайсет часа.

— А Бейли какво каза?

— Че нищо не може да направи. Знаеш го какъв е.

— Може би аз мога да направя нещо — каза Мей без никаква представа какво би било то. Ани не даде признак да вярва, че е Мей е способна да забави или да спре надвисналата буря.

— Толкова е извратено. Олеле, мамичката му стара… — изруга Ани, сякаш току-що осъзнала нещо. — Сега нямам родители!