Дейв Егърс
Кръгът (35)

* * *

— Добре, мили зрители — започна Мей. Беше ведро утро и тя се чувстваше в достатъчно добро настроение да изпробва един израз, който се надяваше да бъде прихванат не само в Кръга, а и навън. — Днес е ден като всички останали, защото е като никой друг ден!

След като го каза, си погледна гривната, но изглежда не беше направила кой знае какво впечатление. Въодушевлението й мигновено стихна, но мисълта за самия ден и неизброимите възможности, които той криеше, я окрили. Беше 9:34 часа, слънцето грееше ярко и благо, а кампусът жужеше. Ако хората в Кръга изобщо се нуждаеха от някакво потвърждение, че се намират в центъра на всичко, което има някакво значение, то този ден вече им го беше предоставил. Още в 8:31 часа група хеликоптери бяха разтърсили кампуса, докато превозваха лидери от всички водещи здравни застрахователни компании, световни здравни агенции, Центрове за контрол на заболяванията и всяка значима фармацевтична компания. Говореше се, че всички тези досега разединени, дори враждуващи звена най-сетне изцяло ще споделят информация и когато се координират, а всички събрани от тях здравни данни бъдат обменени благодарение почти изцяло на Кръга и ТиСи, вирусите ще бъдат спрени още в зародиш, заболяванията — проследени до корените. Цяла сутрин Мей наблюдава как изпълнителни директори и лекари крачат бодро из кампуса, на път към новопостроения „Хипокамп“^[1]. Там щяха да прекарат целия ден в срещи — този път насаме, но обещаваха бъдещи публични форуми, — а по-късно щеше да има концерт на някакъв застаряващ изпълнител, за когото го беше грижа единствено Бейли. Беше пристигнал още предишната вечер, за да вечеря с Мъдреците.

Но дори по-важно за Мей беше, че един от всички хеликоптери превозваше Ани, която най-сетне си идваше у дома. Вече почти цял месец беше обикаляла из Европа, Китай и Япония да разплита някой и друг възел на държавно равнище и да се среща с различни лидери, приели прозрачността. Резултатите изглежда бяха добри, съдейки по броя усмивки, които Ани беше публикувала в Зинг след края на командировката. Опитите за по-съдържателни разговори с Мей обаче не бяха особено успешни. Ани я поздрави за прозрачността, или „възнесението“, както се изрази, но след това задачите я погълнаха. Беше твърде заета да пише съществени съобщения или да води телефонни разговори, с които може да се гордее, както сама каза. Бяха си разменяли по една-две думи всеки ден, но графикът й беше „бесен“, а и заради часовата разлика рядко можеха да се улучат в достатъчно адекватно състояние, че да си кажат нещо значимо.

Ани я беше уверила, че ще пристигне сутринта, направо от Пекин, и докато я чакаше, Мей трудно можеше да се концентрира върху друго. Проследи всички хеликоптери, които кацнаха, взирайки се в далечните покриви на сградите в търсене на русата й глава, но уви. И сега трябваше да прекара цял час в Протагоровия павилион — задача, която оценяваше като важна и на която по принцип би се отдала с голямо вълнение, но точно днес приемаше като непреодолим зид между себе си и най-добрата си приятелка.