Дейв Егърс
Кръгът (44)

* * *

Нощта беше студена, а вятърът — разкъсващ, но Мей дори не забеляза. Всичко й се струваше хубаво, чисто и както трябва да бъде. След като беше получила одобрението на Мъдреците, след като може би беше пренасочила цялата компания в нова посока, след като може би евентуално беше задала началото на ново равнище на пряка демокрация — дали благодарение на нейната идея Кръгът наистина щеше да усъвършенства демокрацията? Дали не беше формулирала решението на проблем, съществуващ от хиляда години?

След срещата се споделиха известни притеснения за това, че частна фирма иска да завземе обществена дейност като гласуването. Само че логиката зад предложението и потенциалните спестени суми взимаха превес. Ами ако тези двеста милиарда отидеха в училищата? Или в здравеопазването? С подобна сума можеха да бъдат облекчени или дори разрешени не един или два от проблемите на страната — сума, която щеше да се спестява не само на всеки четири години, а част от нея и ежегодно. Защо да не заменят всички свръхскъпи избори с мигновения им, на практика безплатен вариант?

Такова беше обещанието на Кръга. Такава беше уникалната позиция на Кръга. Такава беше темата на коментарите в Зинг. Мей ги четеше, докато се возеше във влака под залива заедно с Франсис, и двамата ухилени до уши и извън кожата си от щастие. Хората ги разпознаваха. Заставаха пред камерата на Мей, само и само да станат част от видеоканала й. Тя нямаше нищо против, дори едва ги забелязваше, тъй като новините, които четеше на дясната си гривна, бяха твърде хубави, че да откъсва поглед.

За миг провери лявата си гривна, която показваше ускорен пулс и сърдечен ритъм 130. Въпреки това се чувстваше страхотно. Когато стигнаха до центъра, взеха стълбите по три стъпала наведнъж, за да излязат от подлеза. Навън внезапно ги озари златистата светлина, обливаща „Маркет Стрийт“ и моста над залива, който проблясваше в далечината.

— Уау, виж, това е Мей!

Кой го каза? Мей се огледа и видя двама тийнейджъри с качулки и слушалки на главите.

— Само така, Мей! — поздрави я и вторият.

В очите им се четеше одобрение, възхищение. Не искаха да изглеждат като някакви досадници, затова бързо се оттеглиха надолу по стълбите.

— Това беше забавно! — каза Франсис, загледан след двамата.

Мей закрачи към водата. Сети се за Мърсър и го видя като сянка, която бързо се стапя в съзнанието й. Не беше говорила нито с него, нито с Ани, откакто направи изказването си на срещата, и изобщо не я беше грижа. Родителите й също не бяха обелили дума и може би изобщо не бяха гледали предаването, но и това не я засягаше. Интересуваше я единствено този момент, тази вечер с чистото, беззвездно небе.

— Не мога да повярвам колко беше спокойна — каза Франсис и я целуна — суха, професионална целувка по устните.

— Добре ли се справих? — попита го тя и макар да съзнаваше колко абсурдно звучи подобна несигурност след този безспорен успех, просто искаше да чуе още веднъж, че е свършила добра работа.

— Беше перфектна — увери я той. — Пълно сто.

Докато се приближаваха към водата, тя прегледа набързо последните най-популярни коментари в Зинг. Имаше едно, около което се вдигаше известна пара — как всичко това можело или щяло да доведе до тоталитаризъм. Стомахът й се сви.

— Е, хайде пък ти. Не можеш да се връзваш на всеки ненормалник — утеши я Франсис. — Тя пък какво разбира? Просто някаква си параноичка, дето я тресе страх да не й изпържат мозъка.

Мей се усмихна. Не беше сигурна точно какво иска да каже Франсис, но беше чувала и баща си да използва подобен израз и само като си го представи как го казва, й стана смешно.

— Хайде да се почерпим по едно — предложи Франсис и се отправиха към блещукащо заведение над водата с просторна открита тераса. Докато крачеха нататък, Мей забеляза, че доста млади, хубави момичета и момчета, излезли да пият навън, я разпознаха.

— Вижте Мей! — каза някой.

Един младеж, който дори не изглеждаше на достатъчно години, за да пие алкохол, обърна лице към обектива:

— Здрасти, мамо! Да знаеш, че съм си вкъщи и уча!

Една жена на около трийсет, която може би беше с него, а може и да не беше, се провикна към камерата:

— Ехо, скъпи, на литературния клуб съм с момичетата. Поздрави на децата!

Вечерта беше луда и ярка, и минаваше твърде бързо. Мей почти не помръдна от мястото си в крайбрежния бар — около нея гъмжеше от хора, които й подаваха питиета, потупваха я по гърба, по рамото. Цяла вечер просто се въртя с по няколко градуса около оста си, колкото да поздрави следващия фен. Всички искаха да се снимат с нея, да я попитат кога смята, че ще се случи всичко това. Кога ще разбием всички тези ненужни бариери, питаха хората. Сега, когато решението изглеждаше ясно и достатъчно лесно за изпълнение, никой не искаше да чака. Една жена, малко по-възрастна от Мей, леко заваляйки думите и с коктейл в ръка, го облече в думи най-добре, макар и несъзнателно:

— Как… — започна тя, като неволно лисна част от коктейла си на земята, макар погледът й да беше бистър, — как може да получим неизбежното по-скоро?

Мей и Франсис откриха по-спокойно местенце надолу по булевард „Ембаркадеро“, където тъкмо си поръчаха по още едно питие, когато към тях се присъедини мъж на петдесет и няколко години. Макар и неканен, той седна при тях с голямо питие, което беше обхванал с двете си ръце. За броени минути вече им беше разказал, че някога е бил студент по теология, живеел в Охайо и се канел да стане свещеник, когато открил компютрите. Зарязал всичко и се преместил в Пало Алто, но там, цели двайсет години, се чувствал далеч от духовното. До днес.

— Гледах речта ти днес — каза той. — Ти успя да свържеш всичко. Ти успя да намериш начин да спасиш всички души. Това правехме и в църквата — опитвахме се да достигнем до всички. Как да спасим всички? Това целят проповедниците от векове насам. — Човекът вече заваляше думите, но въпреки това отпи дълга глътка от питието. — Ти и твоите хора от Кръга… — при тези думи той нарисува хоризонтален кръг във въздуха и Мей си помисли за ореол, — вие ще спасите всичките души. Ще съберете всички на едно място, ще ги научите на едни и същи неща. Може да има само един морал, само едни правила! Представете си само! — Мъжът блъсна с разтворена длан по металната маса и си разклати чашата. — Сега всички смъртници ще прогледнат с очите на Господа! Знаете ли този откъс, „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, на Когото има да отговаряме“, май така беше. Чели ли сте си Библията? — При вида на безизразните физиономии на Мей и Франсис мъжът се засмя ехидно и отново отпи напоително от чашата. — Сега всички сме Господ. Всеки един от нас скоро ще може да вижда и да съди всекиго. Ще виждаме това, което и Той. Ще изговаряме Неговата присъда. Ще сме проводници на гнева Му и на прошката Му. Постоянно, глобално. Цялата ни религия чакаше тъкмо това, когато всеки човек е пряк и незабавен вестоносец на волята Господна. Разбирате ли какво ви казвам?

Мей погледна Франсис, който едва успяваше да сдържи смеха си. Не успя и избухна, след него и Мей, и докато се кискаха неудържимо, се опитваха да се извинят на човека с вдигнати ръце, в търсене на прошката му. Мъжът не се трогна. Отдръпна се от масата, после се извърна обратно, за да си вземе питието, и когато отново беше цял, закриволичи надолу край брега.