Дейв Егърс
Кръгът (15)

* * *

— Защо не си ми казала? — попита Ани по-късно същата вечер. Седяха в нейния кабинет — просторна бяла стая с прозорци от пода до тавана и две ниски кресла. — Не знаех, че вашите са се вкарали в такъв кошмар с осигуровките.

Мей се беше втренчила в стената, покрита с рамкирани снимки на дървета и храсти, израснали в порнографски форми.

— Последния път май бяха само шест-седем?

— Да. Но се разчу, че съм страстен колекционер и сега всеки ден получавам нови. И стават все по-мръснишки. Тази най-горе виждаш ли я?

Ани посочи снимката на огромен кактус с формата на фалос.

Иззад вратата надникна женско лице с медена кожа. Тялото остана скрито.

— Имаш ли нужда от мен?

— Разбира се, че имам нужда от теб, Вики. Не ме оставяй!

— Мислех да отида на стартовата среща за Сахара.

— Вики. Не ме оставяй — повтори Ани с каменно лице. — Обичам те и не искам нищо да ни разделя.

Вики се усмихна, но като че ли се чудеше кога Ани ще излезе от ролята и ще я пусне.

— Хубаво — заяви най-сетне Ани. — И аз трябваше да отида… Но не мога. Така че върви.

Лицето на Вики изчезна.

— Познавам ли я? — попита Мей.

— От моя екип е. Вече сме десетима, но тя ми е опората. Чу ли за онази история със Сахара?

— Май да…

Мей беше прочела нещо за инициативата сред съобщенията от Вътрешния кръг — да се преброят песъчинките в Сахара.

— Извинявай, говорехме за баща ти. Не разбирам защо не си ми казала.

Мей каза истината — никога не й беше хрумвало, че здравето на баща й може да има нещо общо с Кръга. Нямаше компания в страната, чиято здравна политика да включва и роднините на служителите.

— Добре де, но знаеш какво казваме тук — отговори Ани: — Ако си в Кръга, всичко, което прави живота ти по-хубав… — Ани я изчака да довърши изречението. Мей обаче нямаше представа как. — … веднага става осъществимо. Не може да не го знаеш!

— Извинявай.

— Това би трябвало да го знаеш още от първия инструктаж, Мей! Както и да е, ще се погрижа. — Ани пишеше нещо на телефона си. — Може би по-късно днес. Сега обаче трябва да бягам на една среща.

— Шест часът е. — Мей си погледна китката. — Даже шест и половина.

— Рано е, значи! Тук съм до дванайсет. А може и цяла нощ. Много забавни неща се случват в момента. — Лицето й грейна при мисълта за всички невероятни възможности. — Занимаваме се с едни пикантни руски данъчни работи. Тези пичове не си поплюват.

— В общежитията ли ще спиш?

— Не, сигурно просто ще си събера тези кресла. Ох, мамка му. Трябва да вървя. Обичам те.

Ани я стисна в прегръдка и излезе.

Мей остана сама в стаята, зашеметена. Възможно ли беше баща й скоро да има пълна осигуровка? И жестокият парадокс в живота на родителите й — безкрайните им битки със застрахователните компании, които допълнително му съсипваха здравето и не позволяваха на майка й да работи, за да изкарва пари за лечението му — да приключи?

Телефонът й избръмча. Ани.

— И не се притеснявай. Знаеш, че съм нинджа, когато става въпрос за такива работи. Ще стане — каза тя и затвори.

Мей погледна през прозореца към Сан Винченцо, който до голяма степен беше построен или реновиран през последните години — ресторанти, които обслужваха Кръга, хотели, които обслужваха посетителите на Кръга, магазини, които се надяваха да съблазнят служителите и посетителите на Кръга, училища, които работеха за децата на Кръга. Компанията беше заела над петдесет сгради в околността, преобразявайки запустели складове в спортни зали, училища и сървърни централи, като всяка постройка беше дръзка, безпрецедентна, отвъд най-високите стандарти за зелено строителство.

Телефонът й пак звънна и отново беше Ани.

— Имам добри новини по-скоро от очакваното. Проучих нещата и се оказа, че не е толкова сложно. Имаме още десетина други родители към плана, даже и няколко братя и сестри. Извих някоя и друга ръка и обещаха да включат и татко ти.

Мей погледна часа. Бяха минали четири минути, откакто спомена за проблема пред Ани.

— Майчице… Ти сериозно ли?

— Искаш ли да включиш и майка си? Естествено, че искаш. Тя е в по-добро здраве, така че ще е лесно. Включваме и двамата.

— Кога?

— Ами веднага.

— Не мога да повярвам…

— Е, ти съмняваше ли се? — Ани звучеше запъхтяна. Вървеше бързо. — Фасулска работа.

— Да кажа ли на нашите?

— Е кой, аз ли да им кажа?

— Не, не. Просто исках да съм сигурна, че е уредено.

— Уредено е. Не е кой знае какво. Имаме единайсет хиляди души в плана. Така че ние диктуваме правилата.

— Благодаря ти, Ани.

— Някой от „Човешки ресурси“ ще ти звънне утре. Ще уговорите подробностите с тях. Това беше от мен. Много закъснявам — каза тя и затвори.

Мей се обади на родителите си и първо каза на майка си, след това на баща си. Имаше ликуване, сълзи, още възхвали за Ани, спасителката на семейството, и доста смущаващи приказки за това как Мей е станала отговорен възрастен човек, как и двамата са засрамени и смутени, че толкова разчитат на нея, че висят на врата на малката си дъщеричка заради ужасната здравна система, която засмуква всички. Но й бяха толкова благодарни и така се гордееха с нея.

— Мей, ти спаси живота не само на татко ти, но и моя, наистина, миличката ми Мейбълин — проплака майка й, когато останаха насаме по телефона.