Дейв Егърс
Кръгът (14)

* * *

Когато в понеделник си отвори профила, вторият екран избълва стотина съобщения.

От Ани: „Липсваше ни в петък вечерта!“

Джаред: „Изпусна голямо разбиване.“

Дан: „Жалко, че не дойде на неделния купон!“

Мей си провери календара и осъзна, че в петък е имало парти за всички от „Ренесанса“. В неделя е било барбекюто за всички новаци — тези, дошли през двете седмици, откакто тя беше в Кръга.

„Натоварен ден“, писа й Дан. „Ела при мен възможно най-скоро.“

Дан стоеше в ъгъла на офиса си с лице към стената. Мей почука тихо, а той, без да се обръща, вдигна пръст в знак да изчака. Мей предположи, че е на телефона и търпеливо и тихо зачака, докато не осъзна, че Дан всъщност си е включил ретинния интерфейс и затова му трябва празен фон. От време на време виждаше това из Кръга — хората стояха обърнати към стената, за да виждат образите по-ясно. Когато приключи, Дан рязко се завъртя към нея и й се усмихна приятелски.

— Не успя да дойдеш вчера?

— Извинявай. Бях у нашите. Татко ми…

— Страхотна сбирка. Мисля, че от новобранците само теб те нямаше. Но ще говорим за това по-късно. Сега искам да те помоля за услуга. Налага се да наберем много хора, които да се включат в обучаването, защото се разширяваме твърде бързо, и се чудех дали би могла да ми помогнеш с някои от новодошлите.

— Разбира се.

— Ще ти се стори фасулска работа. Ела да ти покажа. Хайде да отидем на бюрото ти. Рената?

Рената ги последва с малък монитор, колкото тефтер. Инсталира го на бюрото на Мей и си тръгна.

— Така. В най-добрия случай ще играеш ролята на Джаред, когато ти се учеше, помниш ли? Ако се появи нещо по-сложно, което трябва да се прехвърли към по-вещ служител, ти ще си насреща. Сега ти си ветеранът. Дотук е ясно, нали?

— Да.

— Добре, другото е, че искам новаците да могат да ти задават въпроси, докато работят. Най-лесният начин ще е това да се случва на този екран.

Той посочи новото устройство, което стоеше под главния й монитор.

— Ако нещо се появи тук, ще знаеш, че е от тях.

Дан включи устройството и изписа „Мей, помощ!“ на таблета си. Думите се появиха на новия, четвърти екран.

— Ясно, нали?

— Да.

— Чудесно. Ще дойдат, след като Джаред ги инструктира. В момента е с всички новаци. Около единайсет часа ще пристигнат дванайсет души.

Дан й благодари и излезе.

Потокът от запитвания беше тежък до около единайсет, но рейтингът й беше 98. Имаше няколко оценки на малко под 100 и две на 90 и нещо, за които изпрати допълнителна анкета и повечето клиенти коригираха на 100.

В единайсет часа Мей вдигна поглед и видя Джаред, който въведе група в стаята — всички изглеждаха много млади и пристъпваха така внимателно, все едно не искат да събудят някое невидимо бебе. Джаред настани всички по бюрата, които със седмици бяха стояли абсолютно празни, но сега се запълниха за броени минути.

Джаред се качи на един стол.

— Добре, хора! — провикна се. — Това определено беше най-скоростното настаняване. И най-бързата обучителна сесия. И ще е най-трескавият първи ден. Но знам, че всички ще се справите. Със сигурност, защото ще съм тук да помагам, също както и Мей. Мей, би ли станала?

Мей се изправи. Много малко от новаците можеха да я видят.

— Може би да се качиш на стола?… — предложи Джаред.

Мей се качи и си приглади полата. Чувстваше се много глупаво така, на показ пред всички, и се надяваше да не падне.

— И двамата ще сме тук цял ден, да отговаряме на въпроси и да поемаме по-трудните запитвания. Ако получите такова, просто го препратете, ще отиде при който е най-малко натоварен. Ако имате въпрос, пак така: пуснете го по канала, който ви показах на обучението, и той ще стигне до някой от нас. С Мей и мен сте в сигурни ръце. Всички ли се чувстват добре?

Никой не помръдна и не обели дума.

— Хубаво тогава. Ще пусна потока и днес ще действаме до дванайсет и половина. Обедната почивка ще е по-кратка, за да наваксаме за обучението, но ще ви се реваншираме в петък. Готови ли са всички? — Никой не изглеждаше готов. — Старт!

Джаред скочи от стола, а Мей слезе и се настани зад бюрото. Мигновено се оказа с трийсет запитвания назад. Започна с първото и след по-малко от минута на четвъртия й екран се появи въпрос: „Клиентът иска целия си регистър с плащания от миналата година. Имаме ли го? И къде?“. Мей препрати новака към правилната папка и се върна към своя клиент. Работата продължи така до дванайсет и половина — на всеки няколко минути я отвличаха от собствените й задачи с въпроси, докато накрая Джаред не се появи отново и не се качи на стола.

— Иии… стоп! Време за обяд. Тежко е. Доста тежко. Нали? Но се справихме. Общата ни средна оценка е 93, което по принцип не е много хубаво, но е добре, предвид новите системи и засиления поток. Поздравления! Вземете си нещо за хапване, презаредете и ще се видим пак в един. Мей, ела да поговорим, когато можеш.

Джаред скочи на земята и се появи до бюрото й, преди тя да успее да стигне до неговото. По лицето му беше изписана приятелска загриженост.

— Не си ходила до клиниката.

— Аз ли?

— Така ли е?

— Ами, да.

— Трябваше да отидеш още първата седмица.

— О…

— Чакат те. Можеш ли да отидеш днес?

— Разбира се. Сега ли?

— Не, не. Сега сме твърде затрупани, както сама виждаш. Какво ще кажеш за четири часа? Аз ще поема последната смяна. А до следобеда всичките новаци ще са влезли в крачка. Е, дотук забавляваш ли се?

— Да…

— Напрегнато ли ти е?

— Ами, придава допълнителна тръпка на работата.

— Така е, така е. Ще има и нови тръпки, бъди сигурна. Знам, че човек като теб ще се отегчи от обичайното обслужване на клиенти, затова следващата седмица ще те запознаем с нов аспект на работата. Мисля, че много ще ти допадне. — Той погледна гривната си и видя часа. — Ох, по дяволите. Върви да ядеш. Буквално ти вадя залъка от устата. Тръгвай. Имаш двайсет и две минути.

Мей намери готов сандвич в най-близката кухня и си го изяде на бюрото. Претърси социалната мрежа на третия екран за нещо, което не търпи отлагане или чака отговор. Откри и отговори на трийсет и едно съобщения и се почувства доволна, че е обърнала внимание на всички, които се нуждаят от нея.

Следобедът беше напрегнат, с постоянен поток от въпроси на новаците, въпреки уверенията на Джаред, който непрестанно влизаше и излизаше от стаята и говореше трескаво по телефона. Мей се бори с двойното натоварване и до 3:48 личният й резултат беше 94. Не е зле, помисли си предвид дванайсетимата нови служители и помощта, от която се нуждаеха, а тя им осигуряваше сам-сама в продължение на близо три часа. Когато стана четири, знаеше, че я чакат в клиниката и се надяваше Джаред да не е забравил. Когато тя се изправи, той я погледна и вдигна два палеца. Мей потегли.

Фоайето на клиниката приличаше по-скоро на кафене. Хората седяха по двойки и си бъбреха, а зад тях имаше витрина с красиво подредени здравословни ястия, напитки и салатен бар със зеленчуци, отглеждани в кампуса, както и плакат с рецепта за палео-супа^[1].

Мей не знаеше към кого да се обърне. В помещението имаше петима души, четирима от които работеха на таблети, а петият беше на ретинен режим в ъгъла. Липсваше обичайното гише, от което да я поздрави някое административно медицинско лице.

— Мей?

Тя се обърна към гласа и видя лице на жена с къса черна коса, трапчинки на бузите и широка усмивка.

— Готова ли си?

Жената я отведе по син коридор до стая, която изглеждаше по-скоро като дизайнерска кухня, не като лекарски кабинет. Покани я да се настани в мекия стол и си тръгна. Мей седна, но скоро се изправи, привлечена от шкафовете по стените. Виждаше линийки, тънки като конец, които обозначаваха края на един шкаф и началото на съседния, но нямаше никакви дръжки. Мей прокара ръка по повърхността и едва усети миниатюрните процепи. Над шкафовете имаше стоманена лента, на която бяха гравирани думите: „За да лекуваме, трябва да знаем. За да знаем, трябва да споделяме“.

Вратата се отвори и тя се стресна.

— Здравей, Мей — каза едно лице, което се понесе към нея, прелестно и усмихнато. — Аз съм д-р Вилялобос.

Мей стисна ръката на лекарката със зяпнала уста. Жената беше твърде бляскава за това място, за тази стая, за Мей. Беше под четирийсетгодишна, с черна конска опашка и сияйна кожа. От шията й висяха елегантни очила, които за кратко следваха линията на кремавото сако и падаха върху налятата гръд. Носеше обувки на шестсантиметрови токчета.

— Много се радвам да те видя днес, Мей.

Мей не знаеше какво да каже. Накрая продума:

— Благодаря, че ме приехте — моментално се почувства като идиот.

— Не, аз ти благодаря, че дойде. Обикновено всички идват още първата седмица, затова се бяхме притеснили за теб. Има ли някаква причина да го отложиш толкова?

— Не, не. Просто бях заета.

Мей огледа лекарката за физически недостатъци и най-накрая на врата й откри бенка, от която излизаше едничък фин косъм.

— Твърде заета за здравето си? Не говори така. — Тя се обърна с гръб към Мей, за да приготви някаква напитка. След това се завъртя обратно, усмихната. — Това е просто контролен преглед, през който минават всички новодошли в Кръга. На първо място сме клиника по превенция и профилактика. За да може всички от Кръга да са здрави както духом, така и тялом, предлагаме услуги за добра цялостна кондиция. Предполагам, че не са ти казали нещо по-различно?

— Не. Имам приятелка, която работи тук вече от няколко години. Казвала ми е, че медицинските грижи тук са невероятни.

— Много се радвам да го чуя. А коя е приятелката ти?

— Ани Алертън.

— А, да. Помня, че го пишеше в досието ти. Та кой не харесва Ани? Предай й много поздрави. Макар че мога и сама да го направя. От моите пациенти е и се виждаме през седмица. Казала ли ти е, че прегледите са на всеки две седмици?

— Значи…

Лекарката се усмихна.

— Два пъти в месеца. Затова говорим за добра цялостна кондиция. Ако идваш само когато има проблем, никога няма да си с една крачка напред. Двуседмичните прегледи включват диетоложка консултация и наблюдение на всякакви промени в общото ти здравословно състояние. Това е ключово за ранното откриване на проблеми, за точното дозиране на медикаментите, ако приемаш такива, за да забележим, ако нещо не е наред, от километри, а не чак когато вече те е прегазило. Как ти звучи?

Мей се замисли за баща си и колко късно са осъзнали, че симптомите му са на множествена склероза.

— Отлично — отговори.

— И всички данни, които генерираме, винаги са ти под ръка онлайн. Всичко, което вършим и всичко, за което си говорим, и, разбира се, всичките ти стари показатели. Когато си започнала работа тук, си подписала документ, с който ни позволяваш достъп до информация от досегашните ти лекари, за да съберем всичко на едно място. Така е удобно и за теб, и за нас — можем да взимаме решения, да забелязваме тенденции и потенциални проблеми, защото имаме достъп до пълната картинка. Искаш ли да я видиш? — Тя активира екран на стената.

Пред очите на Мей се появи цялата й медицинска история под формата на списъци, изображения и иконки. С няколко докосвания на екрана д-р Вилялобос отвори папки и изображения, които показваха резултатите от всяко медицинско изследване, което някога си е правила — чак до първия й преглед преди да започне детска градина.

— Как е коляното? — попита лекарката. Беше открила снимката от ядрено-магнитния резонанс, който Мей си беше направила преди няколко години. Тогава реши да не се подлага на операция на кръстната връзка, защото предишната й осигуровка не го покриваше.

— Работи — каза Мей.

— Е, ако искаш да се погрижиш за него, само кажи. Извършваме подобни процедури тук, в клиниката. Ще отнеме един следобед и, разбира се, ще е безплатно. В Кръга обичаме служителите да имат функциониращи колене. — Лекарката откъсна поглед от екрана и погледна Мей с добре отработена, но убедителна усмивка. — Не беше лесно да навържа някои от нещата от детските ти години, но от тук нататък информацията ни ще е почти напълно цялостна. На всеки две седмици ще правим кръвни изследвания, когнитивни тестове, рефлекси, бърз очен преглед и ротация на няколко по-екзотични изследвания, като ядрено-магнитен резонанс и други такива.

Мей не можеше да разбере как е възможно.

— Но как успявате да си го позволите? Само един резонанс струва…

— Ами, превенцията е евтина. Особено в сравнение с това да открием някоя бучка четвърта степен, когато сме можели да я хванем в първа. Разликата в цената е огромна. Тъй като хората в Кръга обикновено са млади и здрави, разходите ни за медицински грижи са значително по-ниски от тези на други фирми с такъв брой служители — и без такава предвидливост.

Мей имаше чувството (с което вече започваше да свиква в Кръга), че единствено тук мислят за подобни реформи — или имат възможността да ги осъществят, — а от тях безспорно имаше спешна нужда.

— Та, кога последно си била на контролен преглед?

— В колежа, май…

— Еха… Добре, нека да започнем с жизнените ти показатели, всичко най-основно. Тези виждала ли си ги? — попита лекарката и й показа сребриста гривна, широка седем-осем сантиметра. Мей беше забелязвала такива датчици на ръцете на Джаред и Дан, но техните бяха гумени и не стояха плътно около китката. Тази беше по-тънка и по-лека.

— Мисля, че да. Това за измерване на пулса ли е?

— Може да се каже. Повечето от по-старшите в Кръга имат някаква версия на гривната, но се оплакват, че е твърде широка. Затова я модифицирахме, за да не ги притеснява. Искаш ли да я пробваш?

Мей кимна и лекарката сложи гривната на лявата й китка и я щракна. Беше доста удобна.

— На усещане е топла — коментира Мей.

— Ще ти е топла няколко дни, след което ще привикнете една с друга. Но трябва да има допир с кожата, разбира се, за да можем да измерваме каквото ни трябва — т.е. всичко. Искаш пълната програма, ако помня правилно?

— Мисля, че да.

— В документа си посочила, че желаеш измерване на всички препоръчителни показатели. Все още ли си на това мнение?

— Да.

— Чудесно. Би ли изпила това? — Лекарката й подаде гъстата зелена течност, която беше приготвила по-рано. — Просто шейк…

Мей го изпи. Беше лепкав и студен.

— И… току-що погълна сензора, който ще се свърже с датчика на ръката ти. Беше в шейка. — Лекарката игриво закачи Мей по рамото. — Това ми е любимият номер.

— Вече съм го глътнала?

— Това е най-добрият начин. Ако ти го бях дала в ръката, щеше да му се кумиш. А сензорът е миниатюрен и, разбира се, органичен, затова просто го изпиваш, дори и не разбираш, и се приключва.

— Значи вече е в мен?

— Да. И сега — тя почука с пръст по гривната — вече е активен. Ще събира данни за сърдечния ти пулс, кръвното налягане, холестерола, промени в телесната температура, приема на калории, продължителността и качеството на съня, храносмилателната ефикасност и прочие, и прочие. Хубава джаджа за всички в Кръга — особено за такива като теб, за които работата от време на време ще е по-стресова, — защото измерва и галваничната реакция на кожата, чрез което ще знаеш кога си притеснена или под напрежение. Когато забележим наднормени стойности на стрес при някой служител или отдел, можем да регулираме работното натоварване, например. Гривната измерва и pH нивото на потта ти и така ще знаеш кога трябва да се хидратираш с алкална вода. Следи стойката ти, за да знаеш кога трябва да смениш позата си. Да не забравяме и процента на кислород в кръвта и тъканите, броя на червените кръвни телца, а и функцията на крачкомер. Както знаеш, лекарите препоръчват по около десет хиляди крачки дневно, и сега ще можеш да следиш дали се движиш достатъчно. Всъщност защо не се разходиш из стаята още сега?

Мей видя как числото 10 000 на китката й започна да спада с всяка крачка — 9999, 9998, 9997.

— Даваме на всички новодошли моделите от втора генерация, а до няколко месеца ще сме координирали всички в Кръга. Идеята е, че когато разполагаме с пълната информация, можем да предлагаме по-добра грижа. Непълната информация означава пропуски в познанията ни, а медицински погледнато, пропуските означават грешки.

— Така е — съгласи се Мей. — Точно това беше проблемът, когато бях в колежа. Трябваше да докладваме сами за показателите си и всичко беше пълна бъркотия. Трима умряха от менингит, преди някой да разбере как се разпространява.

Лицето на д-р Вилялобос помръкна.

— Е, това е абсолютно излишно! Първо, не можеш да очакваш от хлапета да събират данни за здравето си сами. Тяхната работа е да се концентрират върху ученето. Ако вземем само болестите, предавани по полов път, и хепатит C — представи си, че данните са вече налице. Тогава могат да се предприемат съответните мерки. А не да се действа на сляпо. Чувала ли си за онзи експеримент в Исландия?

— Мисля, че да — каза Мей, но не беше съвсем сигурна.

— Населението на Исландия е хомогенно, повечето исландци имат корени на острова от векове. Всеки може лесно да си проследи родословното дърво до хиляда години назад. Затова там са започнали да картографират геномите на всеки исландец и така могат да проследят всякакви заболявания до първоизточника им. Събрали са огромен обем безценна информация само от тези хора. Няма нищо по-удобно от фиксирана и сравнително хомогенна група, изложена на същите фактори, която може да се проучва с течение на времето. Фактът, че групата е фиксирана и информацията — пълна, играе ключова роля в извличането на максимално полезни заключения. Същото се надяваме да постигнем и ние. Ако следим всички вас, новаците, а в един момент и всичките хиляди души в Кръга, ще можем не само да виждаме проблемите далеч преди да са станали сериозни, а също и да събираме информация за населението като цяло. Повечето тук сте на приблизително еднаква възраст и, общо взето, в добро здраве, дори и инженерите — каза тя и се подсмихна на шегата си, която очевидно си правеше често. — Така че, когато има отклонения, искаме да знаем за тях и за всички тенденции, от които можем да се учим. Разбираш, нали?

Мей се беше заплеснала по гривната си.

— Мей?

— Да. Звучи прекрасно.

Гривната беше красива — пулсираща лента от светлинки, диаграми и числа. Сърдечният й ритъм беше изобразен като фина роза, която се разтваря и затваря. Имаше електрокардиограма, която се стрелкаше надясно като синя светкавица и после пак, и пак. Температурата й, измерена по Фаренхайт, беше изписана с голямо зелено 96,8, което й напомни за общата й оценка за деня, 98, и че трябваше да я повиши.

— А тези за какво са? — посочи редица бутончета и знаци, подредени под данните.

— По принцип гривната може да измерва още десетки показатели. Ако се затичаш, ще измери изминатото разстояние. Може да засече пулса ти в покой спрямо този в движение. Да измери индекса на телесната ти маса, калорийния прием… Ето, схващаш!

Мей беше започнала да експериментира. Гривната се нареждаше сред най-елегантните предмети, които някога бе виждала. Имаше достъп до десетки слоеве информация и всеки измерен параметър й позволяваше да пита още, да стига още по-дълбоко. Можеше да види температурата си от последните двайсет и четири часа — най-високата, най-ниската, средната стойност.

— А, разбира се — добави д-р Вилялобос, — всички данни се съхраняват в облака, и на таблета ти, и навсякъде, където би могла да ги потърсиш. Имаш достъп по всяко време и всичко се актуализира. Така че, ако паднеш, удариш си главата и те качат в линейка, медицинският екип може да получи данните ти за броени секунди.

— И всичко това е безплатно?

— Естествено, че е безплатно. Влиза в здравния ти план.

— Толкова е красива — не откъсваше поглед от гривната Мей.

— Да, всички много я харесват. Сега трябва да се върнем към анкетата. Кога ти беше последният цикъл?

Мей се опита да си спомни.

— Преди десетина дни.

— Сексуално активна ли си?

— В момента не.

— А по принцип?

— По принцип да.

— Взимаш ли противозачатъчни?

— Да.

— Добре. Можеш да пренасочиш рецептата към нас. Говори с Таня на излизане, тя ще ти даде и презервативи за нещата, от които хапчетата не предпазват. Взимаш ли други лекарства?

— Не.

— Антидепресанти?

— Не.

— Би ли казала, че като цяло си щастлива?

— Да.

— Някакви алергии?

— Да.

— А, да, излизат ми тук. Коне, колко жалко. Някакви болести в семейството?

— На моята възраст, или?…

— На всякаква възраст. Как са родителите ти? В добро здраве?

Лекарката зададе въпроса така, като че ли не очакваше друго, освен положителен отговор, с електронен писец над таблета — и това вцепени Мей, която не можеше да обели дума.

— О, миличка — усети се д-р Вилялобос и я придърпа през рамо към себе си. Леко ухаеше на цветя. — Всичко е наред — продължи и Мей се разплака, риданията я разтресоха, от носа и очите й потекоха реки. Осъзна, че памучното сако на жената подгизва под лицето й, но чувството на облекчение, на прошка беше по-силно от нея и преди да се усети, разказваше за симптомите на баща си, за отпадналостта му, за случката от почивните дни.

— О, Мей… — въздъхна лекарката и я погали по косата. — Мей. Мей.

Мей не можеше да се успокои. Разказа за трагичното положение със застрахователите, за това как майка й се е примирила, че до края на дните си ще се грижи за баща й, ще се бори със зъби и нокти за всяко лекарство, ще прекарва часове наред на телефона с тези хора, всеки божи ден…

— Мей — прекъсна я д-р Вилялобос, — говорила ли си с „Човешки ресурси“ да включат родителите ти към здравния план на компанията?

Мей я погледна:

— Моля?

— Има няколко служители, които са включили родители с подобни проблеми към плана на Кръга. Смятам, че е възможно в твоето положение.

Мей никога не беше чувала подобно нещо.

— Трябва да попиташ в „Човешки ресурси“ — продължи лекарката. — Или говори с Ани.