Дейв Егърс
Кръгът (33)

* * *

В 13:44 часа Мей влезе в „Ренесанса“, усети над себе си поздрава на бавно въртящата се Калдерова скулптура и взе асансьора до четвъртия етаж. Дори само издигането през сградата я утешаваше. Разходката надолу по коридора, откъдето се виждаше атриума далеч под нея, й носеше душевен покой. Тук, в О.К., се чувстваше у дома. Тук нямаше неизвестни.

Отначало се беше изненадала, когато я помолиха да продължи да работи поне по няколко часа в седмицата. Да, в О.К. й беше много приятно, но както предполагаше, прозрачността щеше да остави голяма част от досегашните й задачи в миналото.

— Е, тъкмо там е въпросът — обясни й Бейли. — Първо, така няма да загубиш връзка с базисната работа, която вършеше там. И второ, смятам, че зрителите и последователите ти ще го оценят, ако продължиш да вършиш тази съществена работа. Ще бъде трогателен акт на скромност, не мислиш ли?

Мей веднага усети властта в ръцете си — мигновено се бе превърнала в един от тримата най-гледани служители на Кръга, — но бе решена да не си позволява да се самозабрави. Затова всяка седмица намираше време да се върне в старата си стая, на старото си бюро, което не бяха дали на друг. Оттогава бяха настъпили някои промени — екраните вече бяха девет и служителите се насърчаваха да градят все по-дълбока, здрава връзка с клиентите си, — но на практика всичко си беше същото и Мей откри, че ритъмът на работата, която познаваше до мозъка на костите си, й действа като медитативна терапия и я спасява в моменти на стрес и нещастие.

И така, през една слънчева сряда от третата си седмица на прозрачност Мей реши да прекара час и половина в О.К., преди остатъкът от деня да я е завъртял във вихъра си. В три часа трябваше да направи обиколка на „Епохата на Наполеон“, където работеха по премахването на физическите пари — лесната проследимост на интернет валутата можеше да заличи огромен процент от престъпността за една нощ. След това, в четири, трябваше да запознае публиката си с новите общежития за музиканти — двайсет и два изцяло оборудвани апартамента, в които някои музиканти, особено тези, които не успяваха да се издържат от продажби на записи, можеха да живеят безплатно и редовно да свирят за Кръга. С това следобедът щеше да приключи. В пет трябваше да присъства на анонсирането на последния политик, избрал да стане прозрачен. Както за нея, така и за много от зрителите й беше мистерия защо продължават да превръщат тези анонси в церемония (вече даже си имаха име — „просветления“). Вече имаше десетки хиляди прозрачни държавници из цялата страна и по света и това движение беше не толкова новост, колкото неизбежност. Мнозина предричаха пълна парламентарна прозрачност до осемнайсет месеца — поне при демократичното управление, но с Очите на промяната скоро нямаше да има друго. След „просветлението“ в кампуса имаше импровизирано театрално надиграване, събитие за набиране на средства за пакистанско училище, след това дегустация на вино и накрая барбекю за целия кампус под звуците на перуански транс хор.

Мей влезе в старата си стая, където собствените й думи — „Тайните са лъжи“, „Споделянето е щедрост“, „Мълчанието е кражба“ — заемаха цяла една стена, изписани с големи стоманени букви. Беше пълно с новаци и всички вдигнаха очи, леко притеснени, но щастливи, че тя е сред тях. Мей им помаха и шеговито направи реверанс, после забеляза Джаред, облегнал се на вратата на кабинета си, и също му помаха. След това, решена да си свърши работата без повече фанфари, Мей седна, влезе си в профила и пусна запитванията. Отговори на три със светкавична скорост и средна оценка 99. Четвъртата клиентка забеляза първа, че я обслужва Мей, Прозрачната Мей. „Следя те!“, написа Джанис, медиен купувач за вносител на спортни стоки от Ню Джърси. Изпадна в екстаз, когато видя на собствения си екран в реално време как Мей пише отговора на запитването, който получи точно до прозореца, където гледаше видеото. „Като огледало в огледало!!!“, добави Джанис.

След нея Мей се зае с редица клиенти, които не знаеха кой отговаря на запитванията им, и установи, че това не й се нрави. Една от тях, дистрибутор на тениски от Орландо на име Нанси, я покани да се присъедини към професионалната й мрежа и Мей прие. Джаред й беше обяснил за новата политика в О.К. — ако изпратиш анкета, бъди готов да получиш такава и отсреща. След като се присъедини към мрежата на Нанси, жената я помоли да отговори на кратък въпросник за предпочитанията си относно ежедневното облекло и Мей се съгласи. Отвори и се оказа, че не е съвсем кратък — съдържаше 120 въпроса. Но Мей участва с удоволствие, защото знаеше, че мнението й има значение, цени се и подобно взаимодействие с клиента ще породи лоялност у Нанси и всички, с които тя комуникира. След като приключи с въпросника, Нанси й изпрати безкрайните си благодарности и я покани да си избере някоя тениска от потребителската й страница. Мей каза, че ще си избере по-късно, но Нанси отговори, че няма търпение да види какъв ще е изборът й. Мей погледна часа. Обслужваше тази клиентка вече осем минути, което значително надхвърляше новото допустимо време на запитване — 2,5 минути.

Знаеше, че ще трябва да прехвърчи през следващите десетина, за да си върне добрия резултат. Влезе на страницата на Нанси, избра си тениска с анимирано куче в костюм на супергерой и получи отговор, че това е страхотен избор. След това се зае със следващото запитване и тъкмо започна лек разговор по сценария, когато получи още едно съобщение от Нанси. „Извинявай, ако проявявам прекалена чувствителност, но след като те поканих в професионалната си мрежа, не получих покана от теб и дори да съм най-обикновено момиче от Орландо, реших да споделя, че това ме накара да се почувствам малоценна.“ Мей й писа, че не е имала подобно намерение, че нещата в Кръга просто са доста натоварени и й се е изплъзнало от ума. Веднага й изпрати покана. Завърши следващото запитване с 98 и тръгна да изпраща допълнителната анкета, когато отново получи съобщение от Нанси. „Видя ли какво ти писах в професионалната мрежа?“ Мей прегледа последните съобщения по екраните си, но не видя нищо от Нанси. „На стената в професионалната ти мрежа е!“ Мей си отвори страницата, която не посещаваше особено, и видя какво е писала Нанси: „Здравей, непозната Мей!“. Мей й написа: „Ти си здравей! И вече не сме непознати!“. За момент си помисли, че това ще е краят на разговора им, но имаше усещането, че Нанси не е приключила, затова остана за кратко на страницата. Оказа се права. „Толкова се радвам, че отговори! Чудех се дали няма да се засегнеш, че те наричам «непозната». Не се сърдиш, нали?“ Мей я увери, че не се сърди, прати й целувка, прегръдка и десет усмивки една след друга и се върна към работата с надеждата, че Нанси вече ще е щастлива и доволна. Отметна още три запитвания, изпрати анкети и видя, че резултатът й е 99. Това предизвика порой от поздравителни съобщения в Зинг от зрителите, които се радваха, че Мей е все така отдадена на ежедневните задачи в Кръга и все още играе важната си роля на този свят. Много от тях също работеха на бюро, както й припомниха, и фактът, че тя доброволно и с очевидно удоволствие продължава да го прави, им даваше пример за подражание, носеше им вдъхновение. Чувството беше прекрасно и безценно. Зрителите й даваха сили. А това да ги обслужва, докато е прозрачна, беше най-хубавото от всичко. Както и очакваше. Стюарт беше споделил с нея, че когато те гледат хиляди, дори милиони хора, си най-добрата версия на себе си. Ставаш по-ведър, по-позитивен, по-учтив, по-щедър, по-любознателен. Но беше пропуснал да й каже, че и сама ще направи някои дребни, но важни промени в поведението си към по-добро.

Първия път, когато камерата повлия на действията й, беше, когато отиде до кухнята да си вземе нещо за ядене. Картината на китката й показа продуктите в хладилника, докато Мей си търсеше нещо за хапване. По принцип би грабнала охладеното брауни, но когато видя образа на ръката си, протягаща се към сладкиша — образа, който щяха да видят и всички останали, — се отказа. Затвори хладилника и вместо това си взе пакетче бадеми от купата на плота и излезе от кухнята. По-късно същия ден я заболя главата (предположи, че е от недостига на шоколад). Бръкна си в чантата, където винаги имаше няколко таблетки аспирин, но отново видя на екрана това, което виждат всички — ръката й, която претърсва чантата, дращи, — и мигновено се почувства отчаяна и жалка като някой зажаднял за хапчетата си наркоман.

Мина без хапчето. Всеки ден минаваше без неща, които не искаше да иска. Неща, от които нямаше нужда. Беше се отказала от газираните безалкохолни, от енергийните напитки и полуфабрикатите. На всички събития на Кръга вече се задоволяваше с едно-единствено питие и дори се опитваше да не го изпива докрай. Всичко извън рамките на умереното предизвикваше потоп от притеснени съобщения в Зинг и затова се стремеше да не прекрачва границата. В крайна сметка откри, че това я окрилява. Беше се отърсила от оковите на лошото поведение, на нещата, които не иска да върши, на храните и напитките, които не иска да приема, защото й вредят. Откакто беше прозрачна, бе станала по-благородна. Хората я смятаха за модел за подражание. Майките казваха, че дъщерите им й се възхищават и това я караше да се чувства по-отговорна — към другите в Кръга, техните клиенти и партньори, към младежите, които вдъхновяваше, — което я приземяваше и задаваше смисъл на дните й.

Спомни си за въпросника на Кръга и си сложи слушалките. Да, непрекъснато споделяше мнението си със зрителите и се чувстваше далеч по-влиятелна от преди, само че нещо в чистия ритъм на въпросите и отговорите в анкетата й липсваше. Отметна още едно клиентско запитване, след което кимна. Чу далечната камбанка. Кимна отново.

„Благодаря. Доволна ли си от нивото на сигурност по летищата?“

— Да — каза Мей.

„Благодаря. Би ли приветствала промени в процедурите за сигурност по летищата?“

— Да.

„Благодаря. Настоящите процедури за сигурност по летищата спират ли те да летиш по-често?“

— Да.

„Благодаря.“

Въпросите продължиха и Мей успя да отговори на деветдесет и четири, преди да си позволи пауза. Скоро долетя гласът, непроменен.

„Мей.“

Преднамерено не му обърна внимание.

„Мей.“

Името й, изречено от собствения й глас, имаше все същата власт над нея. Още не беше открила защо.

„Мей.“

Този път прозвуча като някоя по-чиста версия на самата нея.

„Мей.“

Мей си погледна гривната и видя ред съобщения, които питаха дали е добре. Знаеше, че трябва да отговори, за да не си помислят зрителите, че си е загубила ума. Това беше една от многото дребни промени, към които се беше наложило да привикне — сега имаше хиляди други, които виждаха това, което и тя, които имаха достъп до здравните й параметри, чуваха гласа й, виждаха лицето й (винаги имаше една или друга камера из кампуса, която я заснемаше, освен тази на шията й) — и когато нещо я изкараше от обичайната й жизнерадост, хората забелязваха.

„Мей.“

Искаше да го чуе отново, затова не каза нищо.

„Мей.“

Беше гласът на млада жена, който звучеше ведър, неудържим, способен на всичко.

„Мей.“

Беше една по-добра, несломима версия на самата нея.

„Мей.“

Чувстваше се все по-силна всеки път, когато го чуеше.