Дейв Егърс
Кръгът (46)

* * *

Блокираният номер обаче не спря да звъни цялата сутрин. Мей знаеше, че е Калден и не искаше да има нищо общо с него. Един разговор, камо ли среща, щеше да бъде огромна крачка назад. До обяд Шарма и екипът й обявиха, че са готови за първата истинска проба на Демораж в рамките на кампуса. В 12:45 всички щяха да получат по пет въпроса и резултатите не само щяха да бъдат изчислени на мига, а и Мъдреците обещаваха, че волята на хората ще бъде изпълнена до края на деня.

Мей стоеше по средата на кампуса сред няколкостотин души, които си ядяха обяда и развълнувано говореха за предстоящата демонстрация. Това я наведе на мисълта за онази картина на Конституционния конвент — всички онези сковани мъже с напудрени перуки и сетрета, все богати бели мъже, които представляваха сънародниците си с осезаема неохота. Просто чиновници на една поначало грешна демокрация, в която се избират само богатите и техните гласове се чуват най-силно; където позициите в Конгреса се предават на когото сметнат за не по-малко заслужил от себе си.

Оттогава е имало ред подобрения в системата, кое от кое по-фундаментално, но Демораж щеше да засенчи всичко. Тя беше по-чиста, тя беше единственият шанс за пряка демокрация, който светът някога е имал.

Беше 12:30 и тъй като се чувстваше силна и уверена, Мей най-сетне се поддаде и вдигна телефона, знаейки, че е Калден.

— Ало?

— Мей — каза той с делови тон, — Калден е. Не ми казвай името на глас. Нагласил съм връзката така, че входящият звук да не се чува.

— Не!

— Мей, моля те. Въпрос на живот и смърт е.

Калден имаше някакво влияние върху нея, от което я беше срам. Караше я да се чувства слаба и податлива. Всеки друг аспект на живота й беше под неин контрол, но чуеше ли гласа му, се размекваше и отваряше към всякакви лоши решения. След една минута вече беше в тоалетната с изключен звук и телефонът й отново звънеше.

— Сигурна съм, че някой следи сигнала — каза тя.

— Никой не го следи. Осигурил съм ни време.

— Калден, какво искаш?

— Не го прави. Всичко това със задължителния профил и фактът, че хората го приемат добре — това е последната крачка към завършването на Кръга, а това не трябва да се случва!

— Какви ги говориш?! Точно това е цялата идея! Ако работиш тук от толкова отдавна, най-добре от всички трябва да знаеш, че това е била целта на Кръга от самото начало. Нали е кръг, за бога, трябва да се затвори. Трябва да е цял.

— Мей, през цялото това време лично за мен подобно нещо беше страх, а не цел. Веднъж стане ли задължително да имаш профил, веднъж започнат ли всички правителствени услуги да минават през Кръга, ще си помогнала за създаването на първия по рода си тираничен монопол. Добра идея ли ти се струва една частна компания да контролира притока на цялата информация? И когато на тях им е удобно, да изискват активно участие, което е задължително?

— Знаеш какво е казал Тай, нали?

Мей чу дълбока въздишка.

— Може би. Какво е казал?

— Че душата на Кръга е демокрацията. Че докато всички не разполагат с еднакъв достъп и този достъп не е безплатен, никой няма да е свободен. Пише го на няколко плочи из кампуса.

— Добре, Мей, Кръгът е хубаво нещо. И който е измислил ТиСи, е някакъв гений. Но сега трябва да се поставят граници. Или системата да бъде пречупена.

— Защо те е грижа толкова? Ако не ти харесва, защо просто не напуснеш? Знам, че си шпионин за друга компания. Или за Уилямсън. Или за някакъв побъркан политик анархист.

— Мей, това е краят. Знаеш, че ще повлияе на всички. Кога за последно си успяла пълноценно да разговаряш с родителите си? Нещата очевидно не са наред, а ти се намираш в уникална позиция, от която можеш да влияеш на исторически събития, които се случват тук. Това е краят. Това е моментът, в който историята се преобръща. Представи си, че си можела да направиш нещо, преди Хитлер да стане канцлер. Преди Сталин да окупира Източна Европа. На път сме да създадем още една гладна, много зла империя, Мей. Разбираш ли?

— А ти осъзнаваш ли, че звучиш като побъркан?

— Мей, знам, че след няколко дни има голяма среща с планктона — на която младежите ще си изложат идеите и ще се надяват Кръгът да ги погълне.

— Е?

— Трябва да достигнем до младите и точно на тази среща публиката ти ще е голяма и най-вече от младежи. Перфектно е. И мъдреците ще са там. Трябва да се възползваш от тази възможност и да предупредиш всички. Трябва да кажеш: „Нека се замислим какво означава затварянето на Кръга“.

— Завършването ли имаш предвид?

— Едно и също е. Какво ще означава то за личната воля, за свободата да се движиш, да правиш това, което искаш, да си свободен.

— Ти си луд. Направо не мога да повярвам, че… — Мей искаше да каже „спах с теб“, но само мисълта за това й се струваше безумна.

— Мей, не може една единица да притежава властта, с която разполагат тези хора.

— Затварям.

— Мей, премисли го. Ще се пишат песни за теб.

Мей затвори.

Докато стигне до Голямата зала, там вече гъмжеше от няколко хиляди кръгаджии. Останалата част от служителите трябваше да останат по работните си места за демонстрацията на Демораж в рамките на цялата компания — щеше да се гласува от компютри, таблети и дори ретинен интерфейс. На екрана в Голямата зала се виждаше огромна решетка от камери, които показваха кръгаджиите в готовност на всеки ъгъл от всяка сграда. В едно от съобщенията си в Зинг Шарма беше пояснила, че след като получат въпросите, кръгаджиите няма да могат да правят нищо, докато не отговорят. „Тук демокрацията е задължителна!“, писа тя и за радост на Мей добави: „Споделянето е щедрост“. Мей щеше да гласува през гривната си и беше обещала на зрителите си да вземе предвид и тяхното мнение, ако са достатъчно бързи. Шарма сподели, че гласуването не би трябвало да отнеме повече от шейсет секунди.

На екрана се появи логото на Демораж и първият въпрос излезе под него:

1. Смятате ли, че Кръгът трябва да предлага по-голямо разнообразие от вегетариански ястия?

Тълпата в Голямата зала се разсмя. Екипът на Шарма беше решил да започне с тестовия въпрос. Мей си провери гривната и видя, че няколкостотин зрители са изпратили усмивки, затова също избра тази опция и натисна бутона „изпрати“. Вдигна поглед към екрана, на който се виждаше как всички кръгаджии гласуват. В рамките на единайсет секунди целият кампус беше отговорил на въпроса и резултатът беше изчислен. Осемдесет и осем процента от хората искаха по-голям избор от вегетариански ястия.

Получи се съобщение от Бейли: „Речено — сторено!“.

Голямата зала се разтресе от аплодисменти.

Появи се следващият въпрос:

2. Смятате ли, че инициативата „Доведи дъщеря си на работа“ трябва да се провежда два пъти в годината, вместо само веднъж?

Резултатът беше наяве след 12 секунди. Четирийсет и пет процента бяха отговорили с „ДА“. Бейли написа: „Май засега веднъж е достатъчно“.

Дотук демонстрацията беше абсолютен успех и Мей се радваше на поздравленията, които получаваше от всички наоколо и от зрителите си по цял свят. Появи се и третият въпрос и залата избухна в смях:

3. Джон, Пол или… Ринго?

Отговорът, който отне 16 секунди, предизвика експлозия от изненадани възгласи: победител беше Ринго с 64 процента. Джон и Пол бяха почти наравно с 20 и 16 процента.

Четвъртият въпрос започна със сериозна инструкция:

Представете си, че от Белия дом искат да чуят нефилтрираното мнение на избирателите си. И че имате пряката и непосредствена възможност да повлияете на външната политика на САЩ. Този път помислете добре. Може да дойде ден — трябва да дойде ден, — когато от всички американци ще се очаква да изразяват мнението си по подобни въпроси.

Инструкцията изчезна и на нейно място се появи въпросът:

4. Разузнавателните служби са локализирали опасния терорист Мохамед Халил Ал Хамад в гъсто населен провинциален район на Пакистан. Да изпратим ли дрон да го убие, имайки предвид голямата вероятност от известен брой цивилни жертви?

Мей затаи дъх. Знаеше, че това е само демонстрация, но чувството за власт беше съвсем истинско. И съвсем на място. Защо мъдростта на триста милиона американци да няма тежест, когато взимането на подобно решение ще се отрази и на тях? Мей се замисли за плюсовете и минусите. Останалите в залата очевидно също приемаха въпроса със същата сериозност като нея. Колко живота щяха да бъдат спасени чрез убийството на Ал Хамад? Може би хиляди, а и светът щеше да се отърве от един зъл човек. Рискът си струваше. Гласува „за“. Крайният резултат излезе след минута и единайсет секунди: 71 процента от всички в Кръга одобряваха дронната атака. Над стаята слегна тишина.

Тогава се появи и последният въпрос:

5. Не е ли Мей Холанд просто страхотна?

Мей се засмя, всички в залата се разсмяха и тя се изчерви, мислейки си, че това е малко прекалено. Реши, че не може да гласува на този въпрос, защото би било абсурдно да посочи който и да е от двата отговора, затова просто се загледа в гривната си, но осъзна, че от известно време образът е замръзнал. Съвсем скоро въпросът на екранчето започна да примигва настоятелно. „Всички в Кръга трябва да гласуват“, изписа се на екрана, и Мей си спомни, че анкетата не може да завърши, преди всички в Кръга да дадат мнението си. Тъй като й се стори глупаво сама да се нарече страхотна, натисна нацупеното личице, предполагайки, че ще е единственото и ще си спечели един смях от хората.

Но когато след няколко секунди резултатите бяха изчислени, се оказа, че не е била единствената. Процентите бяха 97 към 3, което показваше, че огромната част от кръгаджиите я смятаха за страхотна. Когато числата се появиха на екрана, събралите се в залата избухнаха във възгласи и подсвирквания и докато се изнизваха от залата, хората я тупаха по гърба, щастливи, че експериментът е бил така поразително успешен. Мей също смяташе така. Знаеше, че Демораж работи и че потенциалът му е безграничен. И също така, че би трябвало да е щастлива за деветдесет и седемте процента от хората, които я намираха за страхотна. Но когато излезе навън и тръгна през кампуса, не можеше да си избие от ума мислите за онези три процента, които не я смятаха за страхотна. Направи бърза сметка. В момента имаше 12 318 служители на Кръга — тъкмо бяха погълнали един стартъп от Филаделфия, който специализираше в геймификация^[1] на бизнеса с евтини жилища — и всеки един от тях беше гласувал, което означаваше, че 369 души са натиснали нацупеното личице, че 369 души я смятат за нещо различно от страхотна. Не, всъщност 368. И тя беше дала този отговор, мислейки си, че ще е единствената.

Почувства се вцепенена. Почувства се гола. Мина през фитнес залата, загледа телата, които се потяха, качваха се и слизаха от уредите, и се зачуди кой ли сред тях не я харесва. Триста шейсет и осем души я ненавиждаха. Беше съкрушена. Излезе от залата и потърси някое спокойно местенце, където да си събере мислите. Запъти се към покрива близо до стария си отдел, където Дан за първи път й беше разказал колко важна е общността за Кръга. Терасата беше на около осемстотин метра от мястото, на което се намираше в момента, но не беше сигурна дали ще успее да стигне до там. Нещо я пронизваше. Бяха я проболи. Кои са тези хора? Какво им е направила? Та те дори не я познаваха. А дали? Но що за членове на общността ще изпратят нацупено личице на човек като Мей, която работеше неуморно с тях, за тях, пред очите на всички?

Положи усилия да се овладее. Усмихваше се, когато се разминаваше с други кръгаджии. Приемаше поздравленията и благодарностите им, но всеки път се чудеше кои ли сред тях са двуличниците, кои ли са натиснали нацупеното личице и с всяко натискане са дърпали спусъка. Това е, осъзна тя. Чувстваше се покрита с дупки, сякаш всеки един от тях я беше прострелял. В гръб. Страхливци, които я бяха направили на решето. Едва си стоеше на краката.

И тогава, малко преди да стигне старата си сграда, видя Ани. От месеци не бяха провеждали нормален, непринуден разговор, но нещо в изражението й в този момент излъчваше ведрина, щастие.

— Ехо! — изстреля се напред тя и обви Мей в силна прегръдка.

Очите на Мей внезапно се насълзиха и тя ги подсуши. Почувства се много глупава, и въодушевена, и объркана. За един кратък миг всичките й войнствени чувства спрямо Ани се изпариха.

— Добре ли си? — попита Мей.

— Да. Да. Случват се толкова хубави неща. Чу ли за Минало перфектно?

В този момент Мей усети нещо в гласа й, което издаде, че говори най-вече на публиката. Реши да се включи в играта.

— Е, по-рано ми разказа за общата идея. Какво е новото около Минало перфектно, Ани?

Докато я гледаше в очите и се преструваше на силно заинтересувана от това, което Ани й разказва, мислите на Мей бяха другаде. Дали и Ани беше натиснала нацупеното личице? Просто за да й направи мръсно? И какъв ли резултат би получила Ани на подобна анкета? Можеше ли да получи над 97 процента? Някой изобщо може ли?

— О, майчице, толкова е много, Мей. Както знаеш, от години се работи по Минало перфектно. Може да се каже, че е любимият проект на Еймън Бейли. Какво ли ще стане, помислил си той, ако впрегнем мощта на интернет, заедно с тази на Кръга и милиардите му членове, и се опитаме да запълним дупките в личните си истории и историята като цяло?

Мей видя колко се старае приятелката й и не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да отвърне на бляскавия й ентусиазъм.

— Еха, звучи наистина невероятно! Когато говорихме последно, още се търсеше доброволец, който първи да научи цялата истина за предците си. Откриха ли го?

— Ами, да, Мей, откриха го! Радвам се, че попита. Откриха доброволеца — мен!

— Аха. Значи, наистина още не са избрали, така ли?

— Не, сериозно — каза тя с понижен глас и изведнъж прозвуча като истинската Ани. Но след това отново грейна и качи една октава. — Това съм аз!

Мей беше свикнала да не говори, преди да помисли — прозрачността я научи да премерва всяка дума — и сега, вместо да каже: „Очаквах да е някой от новаците, някой без толкова опит. Или поне с големи амбиции да се изкачи в ПопРанга, или пък да спечели някоя и друга червена точка от Мъдреците“, Мей осъзна нещо: Ани беше, или смяташе, че е в положение, в което се нуждае от някакъв тласък, от предимство. И затова беше предложила помощта си.

— Предложила си се за доброволец?

— Да, да — каза Ани и я погледна в очите, но този поглед като че ли премина през нея. — Колкото повече слушах за проекта, толкова повече исках да съм първата. Както знаеш, но зрителите ти може би не, семейството ми е дошло на континента още с „Мейфлауър“ — при споменаването на кораба Ани завъртя драматично очи — и макар да има с какво да се гордеем в семейната история, все пак остават толкова много неща, които не знаем.

Мей зяпна. Ани съвсем се беше побъркала.

— И всички са съгласни? Родителите ти, да речем?

— Толкова се вълнуват! Винаги са се гордеели с предците си, а това, да могат да споделят подобно наследство с останалия свят, пък и пътьом да научат малко повече за историята на тази държава, много им допадна. Като заговорихме за родители, как са твоите?

Божичко, колко е странно всичко това, помисли си Мей. В този разговор имаше толкова много слоеве и докато умът й ги броеше, подреждаше и именуваше, лицето и устата й трябваше да поддържат огъня.

— Добре са — отговори тя, въпреки че и двете много добре знаеха, че Мей не се е чувала с тях от седмици. Бяха й пратили вест по един братовчед, че здравето им е добро и че са напуснали къщата. „Бягаме“, казваха те с една дума в краткото си съобщение, в което я молеха да не се притеснява за нищо.

Мей завърши разговора с Ани и бавно продължи пътя си през кампуса, замаяна. Знаеше, че Ани е доволна от начина, по който успя да съобщи голямата си новина, да покаже, че тя е господарят на положението и напълно да обърка Мей в рамките на една кратка среща. Ани е била избрана за централната фигура в Минало перфектно, а Мей дори не знаеше и следователно излезе кръгъл идиот. Със сигурност това й е била целта. И защо точно Ани? Нямаше никаква логика да изберат нея, при положение че щеше да е много по-лесно, ако бяха помолили Мей — тя вече беше прозрачна, така или иначе.

Мей осъзна, че Ани е помолила за това. Че се е молила на Мъдреците. И високото й положение е помогнало да я изберат. Значи Мей не беше толкова близо до тях, колкото си мислеше, Ани все още поддържаше определен статус. И отново произходът на Ани, надмощието, дадено й по рождение, разнообразните прастари предимства, на които тя се радваше, поставяха Мей на второ място. Все на второ място, все едно е малката сестричка, която никога не успява да блесне над по-голямата, завинаги по-голямата сестра. Мей се опитваше да запази самообладание, но съобщенията, които получаваше на гривната си, говореха, че зрителите усещат раздразнението й, липсата на фокус.

Трябваше да диша. Трябваше да помисли. Само че имаше твърде много в ума си. Нелепата стратегия на Ани. Абсурдната ситуация с Минало перфектно, за което трябваше да изберат Мей. Възможно ли беше да й нямат доверие, защото родителите й са кривнали от правия път? Да, и най-важното, те къде са? И защо саботират всичко, което Мей градеше? А тя пък защо градеше каквото и да е било, при положение че 368 кръгаджии не я харесваха? Триста шейсет и осем души, които очевидно съвсем активно я мразеха — дотолкова, че да натиснат копчето, да изпратят омразата си директно към нея, съзнавайки, че тя мигновено ще научи какви са чувствата им. Ами клетъчното изменение, за което се притесняваше онзи учен от Шотландия… раковото образувание, което може би растеше в нея заради грешка в диетата? Това наистина ли се случваше? По дяволите, помисли си Мей и гърлото й се стегна, наистина ли беше изпратила намръщено личице на тежковъоръжена, паравоенна групировка в Гватемала? Ами ако имаха свои хора и тук? Със сигурност имаше много гватемалци в Калифорния, които определено щяха да са повече от щастливи да се сдобият с трофей като Мей, да я накажат за оскърблението. Мамка му. Мамка му! Дълбоко в себе си усещаше болка, болка, която разтваряше черните си криле. И тази болка беше причинена най-вече от триста шейсет и осем души, които очевидно я мразеха толкова много, че им се искаше тя изобщо да не съществува. Едно е да изпратиш намръщено личице до Централна Америка, друго е до отсрещния край на кампуса. Кой би направил подобно нещо? Защо имаше толкова много ненавист на този свят? В този момент изведнъж я осени кратко, светотатствено просветление: не искаше да знае какво мислят те. Просветлението се разгърна в нещо по-голямо, в още по-светотатственото заключение, че мозъкът й съхранява твърде много неща. Че обемът информация, данни, мнения и параметри е твърде голям, че има твърде много хора, твърде много желания и възгледи, и болка на твърде много хора, и че когато постоянно се съпоставят, събират, добавят, трупат и накрая й се представят, сякаш така са по-подредени и по-лесни за овладяване… й идваше твърде много. Но не. Не, не, не е твърде много, поправи я разумът. Не. Просто си наранена от онези 368 души. Това беше истината. Беше наранена от триста шейсет и осемте гласа за смъртта й. Всеки един от тези хора предпочиташе тя да е мъртва. Само да можеше изобщо да не знае… Да се върне към живота си преди тези три процента, когато можеше да се разхожда из кампуса, да помахва, да се усмихва, да бъбри безгрижно, да яде, да споделя контакта с хората наоколо, без да знае какво се крие дълбоко в сърцата на три процента от тях. Да й се мръщят, да ръгат с пръсти онзи бутон, да я прострелят по такъв начин — това си беше един вид убийство. Гривната й примигваше от десетките загрижени съобщения. Благодарение на камерите из кампуса, зрителите можеха да видят как е застинала на едно място и лицето й се е разкривило в ужасена, гневна гримаса.

Трябваше да направи нещо. Върна се в О.К., помаха на Джаред и останалите в помещението и си влезе в профила.

След броени минути беше помогнала на бижутер от Прага, като разгледа уебсайта му, установи, че произведенията му са интересни и много красиви и изрази мнението си както на глас, така и в Зинг, което доведе до космическа конверсия и търговска стойност — 52 098 евро за десет минути. Помогна на екофирма за мебели на едро от Северна Каролина, наречена „Дизайн за живота“: след като отговори на анкетата им, я помолиха да попълни и клиентски въпросник, който бил изключително важен в нейния случай, предвид възрастта и приходите й — имали нужда от повече информация за предпочитанията на клиенти с нейните демографски данни. Мей го попълни и също така коментира няколко снимки, които й изпрати Шерили Фронто, жената от фирмата, с която контактуваше. Снимките бяха на сина й и първата му тренировка по тибол^[2]. Когато изпрати коментарите си, Мей получи съобщение от Шерили, която й благодари и я покани някой път да отиде до Чапъл Хил, лично да се запознае с Тайлър и да хапне истинско барбекю. Мей прие поканата с радост, че си има приятел на отсрещния бряг, и премина към следващото запитване на Джери Улрич от Гранд Рапидс, Мичиган, който имаше компания за хладилни камиони. Той искаше Мей да предаде рекламно съобщение за услугите на компанията до всичките си контакти, защото се опитваше да стъпи на пазара в Калифорния и нейната помощ щеше да е безценна. Мей му писа, че ще разкаже на всички, които познава, започвайки със своите 14 611 002 последователи. Джери отговори, че е трогнат от това представяне и че приема всякакви бизнес предложения и коментари от всички тези 14 611 002 души — 1556 от които веднага го поздравиха и казаха, че също ще разпространят мълвата. Докато се радваше на потопа от съобщения, Джери я попита как би могла племенницата му, която тази пролет завършваше Източния мичигански университет, да получи работа в Кръга. Отдавна мечтаела да работи там — дали според Мей би било добре да се премести по-близо, на запад, или може да се надява на покана за интервю само на база биографията си? Мей го препрати към „Човешки ресурси“ и му даде няколко съвета от личен опит. Добави племенницата в списъка си с контакти и си написа бележка да следи напредъка й, ако наистина кандидатстваше за работа. Друг клиент, Хектор Кастила от Орландо, Флорида, й спомена за влечението си към наблюдението на птици и й изпрати някои от снимките си, които Мей похвали и добави в личния си фото облак. Хектор я помоли да ги оцени, защото така може би някой от фото групата, към която се опитваше да се присъедини, щеше да го забележи. Тя изпълни молбата му и Хектор изпадна в екстаз — броени минути след намесата на Мей някой от фото групата му писал, че е останал дълбоко впечатлен как истински служител в Кръга познава работата му. Хектор й благодари от сърце и я покани на груповата изложба, в която щял да участва идната зима в Маями Бийч и Мей отговори, че ако през януари се озове някъде наблизо, със сигурност ще я посети. Хектор може би не прецени добре нивото й на проявен интерес и я свърза с братовчедка си Наталия, която държеше къща за гости на едва четирийсет минути от Маями и със сигурност щеше да предложи на Мей нещо изгодно, ако се стигнеше дотам — приятелите й, разбира се, също бяха добре дошли. Наталия дори й изпрати ценоразпис и наблегна, че ще е по-евтино, ако реши да отседне през седмицата. Няколко минути по-късно изпрати второ, дълго съобщение с линкове, статии и снимки на Маями и околностите, като подчерта и разнообразието от възможни занимания през зимата — спортен риболов, джет ски, танци. Мей продължи със запитванията под писъците от добре познатата цепнатина — нарастващата черна пропаст, но чрез работата сякаш я заглушаваше, убиваше… докато не забеляза, че часът е станал 10:32.

Беше прекарала над четири часа в О.К. Запъти се към общежитията — чувстваше се далеч по-добре и по-спокойна — и откри Франсис в леглото, където работеше на таблета си и монтираше собствения си лик в любимите си филми.

— Виж! — той й показа сцена от екшън, в който вместо Брус Уилис, главният герой се играеше от Франсис Гаравента. Софтуерът е почти безупречен, сподели Франсис, и може да се използва и от дете. Кръгът тъкмо го бил закупил от тримата му създатели от Копенхаген.

— Предполагам, че ще видиш повече утре — каза той и Мей си спомни за срещата с планктона. — Ще е забавно. Понякога идеите дори са добри! А като говорим за добри идеи…

Франсис я придърпа към себе си и я целуна, прихвана я през ханша и за миг Мей си помисли, че този път сексуалното преживяване ще е истинско, но точно когато си сваляше блузата, тя видя, че Франсис рязко стисна очи и потрепна, следователно нещата вече бяха приключили. След като се преоблече и си изми зъбите, той я помоли да го оцени и тя му даде сто.