Дейв Егърс
Кръгът (40)

* * *

Когато се прибра вкъщи, за пръв път след като бе станала прозрачна, Мей сякаш получи просветление и вярата й в човечеството се засили. Прекара спокойна вечер с родителите си — сготвиха, вечеряха и обсъдиха разликите в лечението на баща й преди и след подкрепата на Кръга. Зрителите видяха две от победите на лечението — баща й изглеждаше бодър и се придвижваше из къщата с лекота, — но наред с това щетите, които болестта му беше нанесла. Падна, когато тръгна да се качва по стълбите, и се почувства доста засрамен, но зрителите на Мей ги заляха със загрижени съобщения и хиляди усмивки от цял свят. Хората предлагаха нови комбинации лекарства, нови физиотерапевтични програми, нови лекари, експериментални лечения, източна медицина, Исус Христос. Представители на стотици църкви казаха, че ще го споменат в седмичната си молитва. Родителите й се чувстваха сигурни в ръцете на настоящите лекари и повечето зрители виждаха, че грижите, които получава баща й, са изключителни, затова ценни бяха не толкова медицинските съвети, а безбройните коментари, които имаха за цел просто да окуражат болния и семейството му. Мей се разплака, докато ги четеше — заля ги поток от чиста любов. Хората споделяха собствените си съдби — много от тях самите живееха със същото заболяване. Други страдаха от остеопороза, парализа на Бел, болест на Крон. Отначало Мей препращаше съобщенията до родителите си, но след няколко дни реши да сподели с обществото пощенския адрес и имейла им, за да могат майка й и баща й сами да черпят всеки ден от куража и вдъхновението на останалите.

Сега се прибираше за втори път и очакваше преживяването да бъде дори още по-окриляващо. След като изгладеше проблема с камерите (който беше сигурна, че ще се окаже просто недоразумение), смяташе да даде шанс на всички, които им бяха протегнали ръка, да видят родителите й отново, а на родителите си — възможността да благодарят на тези хора, изпратили хиляди усмивки и предложили помощта си.

Завари двамата, седнали в кухнята, да режат зеленчуци.

— Ехо, как сте? — поздрави тя и ги пришпори да се надигнат за тристранна прегръдка. Миришеха на лук.

— Някой е доста любвеобилен днес! — възкликна баща й.

— Ха-ха — Мей се облещи в опит да им подскаже да не намекват, че това не е обичайно за нея.

Двамата сякаш изведнъж си припомниха, че са пред камера и че дъщеря им вече е прозрачна, важна фигура, и моментално коригираха поведението си. Сготвиха лазаня — Мей добави няколко съставки, които екипът на „Допълнителни насоки“ я помоли да донесе, за да покаже на зрителите си. Когато вечерята стана готова и Мей реши, че е предоставила достатъчно ефирно време на продуктите, тримата седнаха на масата.

— Знаете ли, лекарите при нас са леко притеснени, че някои от камерите ви май не работят — подхвърли Мей небрежно.

— Вярно ли? — усмихна се баща й. — Може би трябва да сменим батериите — добави той и смигна шеговито на майка й.

— Ама и вие сте едни… — Мей знаеше, че трябва да постави въпроса много ясно, тъй като това беше от съществена важност както за здравето им, така и за системата за набиране на данни, която Кръгът се опитваше да въведе. — Как искате някой да ви осигури добри здравни грижи, като не им давате да следят как вървят нещата? Все едно да отидеш на лекар и да не му позволиш да ти измери пулса!

— Много добре казано — съгласи се баща й. — Хайде да ядем.

— Ще оправим камерите веднага — обади се майка й и така започна една много странна вечер, през която и двамата безусловно се съгласяваха с всички аргументи на Мей за прозрачността, кимаха енергично, докато тя им обясняваше колко е важно всички да се включат в инициативата и за естествените резултати от ваксините, които могат да помогнат само при пълно съдействие. Приеха всичко с охота, дори похвалиха дарбата й за убедителност и логическа мисъл. Благосклонното им съгласие й се стори твърде необичайно.

Започнаха да се хранят и Мей направи нещо, което не беше правила никога досега и което се надяваше родителите й да не опорочат, ако реагират, все едно е неестествено: вдигна тост.

— Вдигам тост във ваша чест! — каза тя. — А също така и в чест на хилядите хора, които ви подадоха ръка, откакто бях тук миналия път.

Родителите й се усмихнаха насила и си вдигнаха чашите. През следващите няколко минути тримата ядоха мълчаливо. Когато майка й внимателно сдъвка и преглътна първата си хапка, се усмихна и погледна право в обектива — въпреки че Мей няколко пъти й беше казвала да не го прави.

— Наистина получихме много съобщения — каза тя.

— Майка ти се зае да ги чете и успяваме да отметнем по малко всеки ден — обади се баща й. — Доста работа е, честно да ти кажа.

Майка й сложи длан върху ръката на Мей.

— Не че не го оценяваме, напротив. Трогнати сме. Но просто исках публично да помоля хората да ни извинят, че ни трябва толкова време да отговорим на всички.

— Хиляди са! — добави баща й, докато си побутваше салатата с вилицата.

Майка й отново се усмихна сковано.

— Пак да кажа, много ценим тази загриженост. Но дори да отделяме по една минутка на всеки отговор, това са хиляда минути. Замисли се: шестнайсет часа само за един прост отговор на съобщенията! О, божичко, прозвуча като неблагодарност…

Мей се зарадва, че майка й сама го каза, защото наистина беше така. Оплакваха се, че хората ги е грижа за тях. И тъкмо реши, че майка й ще се поправи и ще прикани зрителите да изпращат още добри пожелания, когато баща й се намеси и още повече влоши положението. Също като майка й, и той се взря право в обектива.

— Но наистина ви молим, отсега нататък просто пращайте пожеланията си по въздуха. Или ако се молите, просто се помолете за нас. Няма нужда да е в съобщение. Просто… — той затвори очи и силно стисна клепачи, — просто изпращайте положителната си енергия към нас в мислите си. Не са нужни имейли, Зинг съобщения и каквото и да е. Само хубави мисли. Пращайте ги по въздуха. Това ни е напълно достатъчно.

— Мисля, че по-скоро искаш да кажеш, че просто ще ви отнеме известно време да отговорите на всички пожелания — каза Мей в опит да удържи гнева си. — Но рано или късно ще успеете.

Баща й обаче не се поколеба:

— Ами, не, не исках да кажа това, Мей. Не мога да обещая такова нещо. Доста е натоварващо. А вече доста хора са ни ядосани, защото не сме им писали в определен срок. Пращат едно съобщение, после още десет същия ден. „Нещо лошо ли казах?“, „Извинявам се“, „Просто се опитвах да помогна“, „Майната ви“… Сами си водят ей такива невротични разговори. Затова не искам и да намеквам за някакъв мигновен кръговрат на съобщения, какъвто приятелите ти очевидно очакват.

— Татко. Спри. Звучиш отвратително.

Майка й се приведе напред:

— Мей, татко ти се опитва да каже, че животът ни така или иначе е достатъчно тежък и не можем да се обърнем от работа и оправяне на сметки, и уреждане на всичките здравни неща. Ако имаме по още шестнайсет часа задължения, тогава изпадаме в неспасяемо положение. Нали разбираш? Да повторя, казвам всичко това с цялото си уважение и благодарност към всички, които ни пратиха добрите си пожелания.

След вечеря родителите й искаха да гледат филм, което и направиха — „Първичен инстинкт“, по настояване на баща й. Беше го гледал повече пъти от който и да е друг филм и никога не пропускаше да отбележи къде най-много прозират хичкоковите препратки — макар и никога да не беше изказвал открито любовта си към Хичкок. Мей открай време подозираше, че постоянните и разнообразни сексуални сцени му доставят удоволствие.

Докато родителите й гледаха филма, Мей се опита да поддържа интереса на зрителите с редица съобщения в Зинг, с които проследи и коментира немалкото обидни за гей обществото сцени във филма. Получаваше отлични отзиви, но видя, че е станало 9:30 часа и прецени, че би било добре да потегля обратно към Кръга.

— Ами аз най-добре да тръгвам — обяви.

Стори й се, че долови нещо в очите на баща си — може би начинът, по който стрелна с поглед майка й, сякаш й казваше „най-сетне“, — но беше възможно и да си го въобразяваше. Облече си палтото и майка й дойде до вратата да я изпрати. Държеше пощенски плик.

— Мърсър помоли да ти дадем това.

Мей го взе — съвсем обикновен плик за бизнес кореспонденция, който дори не беше надписан. Целуна майка си по бузата и излезе навън, където въздухът още беше топъл. Запали колата и потегли към магистралата. Но писмото лежеше в скута й и любопитството у нея надделя. Отби от пътя и отвори плика.

Скъпа Мей,

Да, можеш и трябва да прочетеш това пред камерата. Очаквах да го направиш, затова се обръщам не само към теб, а и към „зрителите“ ти. Здравейте, зрители.

Мей почти го чу как си поема онзи дъх, който предвещаваше някоя от важните му речи.

Вече не мога да се виждам с теб, Мей. Не че приятелството ни някога е било стабилно или дори добро, но вече не мога да съм твой приятел, нито искам да съм част от експериментите ти. Ще ми е тъжно, че те губя, тъй като беше важна част от живота ми. Само че поехме по много различни еволюционни пътища и съвсем скоро ще сме твърде далеч един от друг, за да можем да комуникираме.

Ако си се видяла с вашите и майка ти ти е дала това писмо, значи също си видяла и ефекта на всичките си действия върху тях. Написах това, след като наминах през тях — и двамата бяха напълно изтощени, съсипани от потопа, който спусна върху главите им. Твърде много им идва, Мей. И не е правилно. Помогнах им да покрият някои от камерите. Дори купих плата. При това с удоволствие. Те не искат да им се пращат усмихнати личица, нацупени личица и съобщения в Зинг. Искат да са сами. И да не ги наблюдават. Наблюдението не би трябвало да е цената, която се налага да плащаме за каквато и да е проклета услуга.

Ако нещата продължат по този начин, ще има две общества — или поне така се надявам: това, което ти помагаш да бъде създадено, и неговата алтернатива. Ти и твоят вид ще си живеете, доброволно и щастливо, под постоянно наблюдение, вечно ще се следите един друг, ще се коментирате, ще гласувате за и против, ще харесвате и няма да харесвате, ще си пращате личица и в общи линии няма да правите нищо друго.

Гривната й вече беше пламнала от съобщения. „Мей, наистина ли някога си била толкова млада и глупава? Как си се намерила с такъв пропаднал тип?“ Този беше най-популярният коментар, но скоро го задмина друг: „Току-що му потърсих снимката. Случайно да има йети в рода си?“.

Мей продължи да чете.

Винаги ще си мисля за теб с добро, Мей. Също така се надявам — макар и да съзнавам колко малка е вероятността, — че някой ден, когато триумфализмът на вашия вид — неудържимото ви чувство за предопределеност — прекипи и се срине, ти ще се осъзнаеш, ще прогледнеш и ще възвърнеш човешкото у себе си. Но, за бога, какви ги говоря? Нещата вече са извън контрол. Това, което наистина трябва да кажа, е, че чакам деня, в който някое гласовито малцинство най-сетне ще се надигне и ще изрече на всеослушание, че границата е прекрачена и че този инструмент, който е далеч по-коварен от което и да е друго човешко изобретение досега, трябва да бъде обуздан, контролиран, възпрян, но най-вече: че имаме нужда от правото на избор да не сме част от него. В момента живеем в тиранична държава, където не ни е позволено…

Мей провери колко страници остават. Имаше още четири листа, изписани от двете страни с, най-вероятно, все същия несвързан брътвеж. Хвърли купчината хартия на седалката до себе си. Горкият Мърсър. Винаги е бил самохвалко и никога не си е знаел публиката. Макар да знаеше, че просто използва родителите й за оръжие срещу нея, нещо в тази ситуация я притесняваше. Наистина ли им беше чак толкова неприятно? Беше на едва няколко преки, затова излезе от колата и тръгна обратно пеша. Ако наистина бяха толкова разстроени, можеше и щеше да поговори с тях открито.

Когато влезе в къщата, не ги видя на нито едно от двете най-обичайни места — кухнята или всекидневната — и надникна в трапезарията. Нямаше никого. Единственият знак за присъствието им беше чайникът с вряща вода на котлона. Опита да не се паникьосва, но образът на този чайник на фона на иначе зловещо тихата къща някак се изкриви в съзнанието й и предизвика мисли за грабежи, самоубийства, отвличания.

Затича се нагоре по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж, и когато стигна на втория етаж и бързо сви вляво към спалнята им, ги видя — гледаха я с опулени, ужасени очи. Баща й седеше на леглото, а майка й беше коленичила на пода пред него, с пениса му в ръка. Подпряна на крака му стоеше малка туба с лубрикант. На мига и тримата осъзнаха какви ще са последиците.

Мей се извърна и насочи камерата към един скрин. Никой не каза и дума. Единственото, което й хрумна да направи, беше да се оттегли в банята, където фокусира обектива върху стената и изключи звука. Върна записа назад, за да види какво е заснела. Надяваше се камерата да се е залюляла около шията й и някак да е пропуснала срамната сцена.

Но не беше. Дори напротив — ъгълът на камерата разкриваше гледката дори по-ясно, отколкото я беше видяла самата тя. Спря записа. Обади се на ДН.

— Можем ли да направим нещо? — попита ги.

След броени минути говореше по телефона със самия Бейли. Радваше се да разговаря тъкмо с него, тъй като знаеше, че ако има човек, който би се съгласил с нея, то това ще е Бейли — мъж с безпогрешен морален компас. Нямаше как да позволи подобна секс сцена да се излъчи по целия свят, нали? Е, това вече се беше случило, но със сигурност можеха да изтрият няколко секунди, така че образът да не може да се засече от търсачката, да не остане завинаги в историята, нали?

— Мей, хайде, моля ти се — каза той. — Отлично знаеш, че не можем да го направим. Каква прозрачност би било това, ако триехме всяко нещо, което сметнем за срамно? Знаеш, че не трием. — Тонът му беше състрадателен, бащински и Мей знаеше, че ще се подчини на всичко, което Бейли каже. Той имаше най-добрата преценка, беше по-прозорлив от нея и от когото и да било и това личеше по свръхестественото му спокойствие. — За да можем да наречем този експеримент, а и целия Кръг, успешен, той трябва да е съвършен. Трябва да е неопетнен и цял. Знам, че тази случка ще е болезнена за няколко дни, но повярвай ми, съвсем скоро вече няма да представлява никакъв интерес за никого. Когато всичко е наяве, всяко приемливо нещо ще бъде прието. Затова просто трябва да сме силни. Трябва да бъдеш модел за подражание. Трябва да държиш фронта.