Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (9)

III.

Индианецът Педро загаси фенера и се взря в залива. Стотици жълти светлинки все още блестяха по брега. В ранния час малки рибарски лодки напускаха пристанището. Сергиите на пазара се пълнеха със свежи плодове и топъл хляб. Прозина се. В кухнята на имението запалиха огъня. Седна да чака да изпекат кафето.

Ако бе разбрал правилно, шефът го бе помолил да наглежда отблизо чужденката. Да се грижи за нея, да. Да я закриля, също, но най-вече му се струваше, че неговият господар му бе заповядал да я следва, да я дебне, да я наблюдава, сякаш изобщо й нямаше доверие. От какво се страхуваше шефът му? Ако със сигурност знаеше, щеше да му бъде много по-лесно да изпълни желанието му. Може би подозираше, че в негово отсъствие Грета Солидех ще му измени с друг мъж; или че ще открадне някоя ценна вещ от тези, които красяха къщата? Или може би — кой знае? — единственият му страх да бе, че Грета, както Глория и както всички жени, които го бяха обичали, изненадващо ще изчезне завинаги, без да се сбогува и без да му обясни защо проклетата смърт е по-силна от любовта й към него. Сега, когато шефът го бе назначил за страж, куче пазач, Педро беше благодарен за пистолета и мачетето и за тази своя способност да се движи безшумно и без да оставя следи, посмъртно наследство от дядо му тараумара^[1] и обитателите на враждебните планини. Между прозевките, докато прислужницата е черната плитка приготвяше закуската, денят се разтвори като завеса, а чайките отново дойдоха да просят картофени обелки.

Когато отвори прозореца онази сутрин, Грета Солидех усети един различен студ. Като че ли бризът бе пропуснал подслона на рифовете, бе се издигнал директно от морето и духаше срещу лицето й. „Сама съм — разбра, ужасена. — Сама и гола в тази празна къща!“

Знаеше, че на металната масичка на балкона ще има само една чаша за кафе, и тревогата я накара да слезе долу. Обясненията на младия индианец, който се приближи, покашляйки, за да й каже, че господинът е заминал по работа, не й помогнаха.

— Къде отиде?

— Не знам.

— Кога ще се върне?

— Не знам.

— Как да се свържа с него?

— Не знам.

Струваше й се, че ще полудее. Че отново ще изгуби разсъдъка си. Върна се в стаята си, плачейки от гняв, и се хвърли върху белите чаршафи.

Томас бе заминал, оставяйки отворени вратите за заплахата, която я преследваше като сянка от горите на Бавария до кокосовите палми на Акапулко; която я дебнеше зад прозорците, плъзгайки се по пода, облизвайки солта от морския бриз във всеки ъгъл на имението в очакване на подобна възможност — да я завари сама, за да я удуши от страх.

Не се държеше като нормален човек, а като болник, който се страхува да се изправи срещу огледалата, в които зърва образа си. Всеки разумен човек би изчакал малко, поне ден-два, преди да констатира, че е изоставен, но на Грета й липсваше увереността на другите. Когато се видя безпомощна между трептящите завеси, веднага заключи, че най-лошите й опасения са се сбъднали. Че Томас Бувиер е свалил крилете на ангел закрилник и че стените на къщата са се превърнали във фино стъкло, прозрачно и чупливо, неспособно да я предпазва повече от дългите пръсти на кошмарите й.

Изгубила почва под краката си, затърси в главата си някакво разумно обяснение за присъствието си тук, в тази бяла къща, издигната на високите скали. И не го откри. Беше като да се събуди в чуждо легло и да не знае нито кой ден е, нито колко е часът, нито как се казва, нито каква е причината да съществува.

Замаяна и объркана, като лунатичка, коленичи пред леглото и започна да опипва под него с ръка, докато достигна каишките на куфарите. Измъкна ги навън и отново ги отвори, както през първата нощ в имението.

Парите си бяха там, заедно с пистолета — убиец на деца.

Колко глупава трябва да бе, за да си мисли, че Томас Бувиер ще бъде нейният закрилник. В студените нощи, пред огъня, бе стигнала дори дотам да си представя бъдеще без страхове, приласкана завинаги в силните обятия на този добър мъж. Бъдеще под това чисто небе, където доброволно щеше да се е отказала от тези мръсни пари. Щеше да е сменила името си, самоличността си, страната, положението си. Щеше да е изтрила всички следи от стъпките си в този свят; щеше да е станала невидима, призрачна, да е изчезнала като личност. Но сега, когато Томас Бувиер бе заминал с бъдещето й в ръцете си, тя отново се превръщаше в беззащитната плячка, чийто живот зависеше от мръсната й придобивка така, както от въздуха, който дишаше.

Беше невероятно колко малко място заемаха двадесет и пет хиляди долара върху леглото. Само колкото размера на новородено, само колкото теглото му. Побраха се точно в малката дървена кутия, която купи от пазара. Уви я в бяла ленена кърпа и я пъхна в бродираната чанта, която й подари Томас, когато за пръв път опита текила. После излезе от стаята си, без да взема предпазни мерки — замаяна, сляпа и глуха, с една-единствена идея в главата: да сложи на сигурно място тези пари, които отново бяха станали единствената й надежда.

Зад вратата я очакваше слънце без облаци, застинал въздух и песента на щурците. Пое по същия път, по който бяха минали с пакарда, когато всичко бе в синьо, а приказката все още изглеждаше възможна. Сега пейзажът бе станал черен. Черни дървета, черни цветя, черни скали и хоризонт с всяка крачка, която правеше, прахолякът завладяваше още една част от духа й. Влизаше през устата и очите й. Полепваше между пръстите на краката й, пълзеше по ръцете й, минаваше през лицето й. Косата й се разрошваше, костите започваха да я болят, умираше от жажда.

Плачейки, с раздрана пола и мръсна чанта, вървеше на зигзаг по черния път, който свършваше върху скалата на върха на могилата, до белия параклис и гробището. Надникна от една издатина и видя веселото селце на половината път между планината и морето. Днес не се бе качвал никой. Църквата бе затворена, а гробовете — изоставени на слънцето.

Треперейки, се приближи до мраморната плоча, под която почиваше Глория Бувиер, мексиканската съпруга на Томас. Над камината в салона все още властваше портретът на тази дама, която бе станала част от живота на имението по същия начин, както миризмата на тамалес^[2], царевичните питки, сламените сомбрера и въздушните течения. Никой не говореше открито за нея — нито работниците, нито прислугата, нито дори самият Томас, но минавайки покрай вратата на някогашната спалня на госпожата, всички свеждаха поглед и се прекръстваха набързо, сякаш призракът й можеше да наднича през отвора на ключалката.

Грета не вярваше в духове. Напротив, в някои случаи смяташе смъртта за най-голямата справедливост. Беше видяла да умират много хора, които наистина го заслужаваха. Беше се радвала от дъното на съществото си, че никога повече няма да види тези лица, нито да слуша тези гласове, нито ще й се налага да изпълнява противните им заповеди.

Разбира се, бе присъствала и на смъртта на много невинни. Но бе открила, че те напускаха живота кротко, почти с удоволствие, може би предчувствайки истинското величие. „Всекиму каквото се полага — мислеше Грета, — за едни адът, за други раят, без възможност за връщане назад.“

Коленичи пред бялата плоча и отново прочете надгробния надпис: „Тук почива Глория Бувиер, моята любов, моята другарка в живота и вечността“. Запита се дали това щеше да е така, дали Томас и Глория ще споделят еднаква съдба, или напротив, зад стените на смъртта всеки ще заеме различна стая, самотно и студено легло, а единственото, което ще споделят, щеше да е копнежът за другия.

Заби пръсти в пясъка. Повърхността му пареше, нажежена от обедното слънце. Под първия слой имаше втори, по-влажен, от черна земя на бучки и остри камъни. Отново усети познатата болка между плътта и ноктите си, както в последния си ден на свобода във Вюрцбург, когато зарови кутията под корените на зеленото дърво.

После си каза, че всъщност никога не е преставала да мисли как да скрие парите, дори и през студените нощи пред огъня, колкото и да я загръщаше Томас с вълнени шалове. От първия ден, когато се събуди в имението, Грета бе опитвала да намери някакво сигурно място и момент, в който да остане сама, за да върне съкровището в земята. Не можеше да излезе просто така, с парите и убиеца на деца, и да ги скрие под първата палма, която й се изпречи. Трябваше да бъде много по-предпазлива. Да чака, да премисля, да запази самообладание. Но днес нещата се бяха форсирали, Томас бе заминал и крехкият стъклен балон, който ги бе обвил, се бе пръснал на хиляди парчета.

Един гроб несъмнено бе добро място да се скрие съкровище. Щяха да минат векове, преди някой да махне тази мраморна плоча. Никой не копае там, където почиват мъртвите, никой не би ги преместил, никой не би се осмелил да оскверни гроб. И колкото и време да мине, нямаше да има нужда от карта, за да се върне на това място, до белия параклис, в който всеки ноември се честваше рожденият ден на костеливата жътварка.

В онзи Ден на мъртвите, когато стоеше прилепена до Томас на върха на хълма, докато съседите им се кръстеха, вървейки, Грета си бе помислила, че гробът на Глория ще е най-доброто укритие. Може би някой го бе усетил в очите й или в начина, по който скришом ровеше сухата земя с върха на обувката си.

Кожата й под ноктите се разрани и пясъкът се оцвети с кръвта й. Косата й лепнеше по потното чело, влизаше в устата й и когато я отмахна, изцапа лицето си с кал. Щом дупката бе готова, Грета извади кутията, увита в бяла ленена кърпа, и внимателно я положи на дъното. После я покри с пръст и черни камъчета, изправи се и отъпка мястото. Тогава за пръв път се огледа. Няколко дървета се поклащаха леко от бриза, лешоядите кръжаха около разрошената й глава, а крясъкът на чайките нарушаваше тишината в долината.

Вдигна се вятър и разбърка косата й. Камбаната на параклиса започна мързеливо да се поклаща напред-назад. Езикът й удари по медната повърхност. Прозвуча жално. Един път, два пъти. Няколко гълъба, които бяха накацали върху покрива, излетяха подплашени.

Скоро лекият звън се усили. Все едно в подножието на камбанарията някой дърпаше въжето на камбаната с единствената цел да я издаде. Няколко прозореца в селото се отвориха и няколко глави надникнаха измежду варосаните стени.

Грета хукна надолу по хълма. Косата й бе пусната, лицето — мръсно, полата — съдрана, ръцете — разранени до кръв. Ако някой я бе видял в този вид, би се заклел, че бяга от убийство. И тя би могла да потвърди, че са я нападнали на върха на хълма. Може би някакъв индианец с мачете, жаден за забраненото тяло на госпожата, който на лунна светлина в тъмните нощи я дебне от колибата си срещу голямата къща на имението.

Затова индианецът Педро не излезе насреща й на онзи прашен път, а остана скрит зад храстите, сред които се бе притаявал така, че да се слее със сенките и вятъра, и наблюдаваше Грета Солидех точно както му бе заповядал господарят, внимателен към всяко движение на тази жена, която бе загадка сама по себе си.

Беше я последвал крадешком в полусенките из коридорите на къщата, бе слязъл по същото стълбище и отворил същите врати. Бе прикляквал зад всеки шубрак, зад всяка скала и всяка издатина на пътя. Беше я видял да се изкачва, влачейки се по голия хълм, да коленичи пред гроба на госпожа Глория, да разравя със собствените си нокти изсъхналата земя, да заравя дървена кутия, увита в кърпа от бял лен, изцапана с кръв, и после да препуска надолу, подплашена от звъна на камбаната, която сякаш се смееше зад гърба й.

Не. Нямаше да излезе от сянката и да й предостави възможност да го обвини в престъпление. Щеше да се върне в къщата скришом, както я бе напуснал, и когато господин Томас се появи на задната седалка на пакарда, щом му отвори вратата, щеше да го погледне в очите и да му каже: „Господарят беше прав“.