Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (30)

III.

Казват, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението. Роса Фе — сновяща по стълбите нагоре и надолу с подноса за закуска, чистите дрехи, свежите и увехналите цветя — от толкова качване и слизане бе изтрила следите от пода, но не бе успяла да изтрие образа на Бартек Солидех от крехкото съзнание ни трите деца. Казват също, че първите спомени остават завинаги, като майчиния език и таблицата за умножение.

Сега Клара възстановяваше сцената стъпка по стъпка. От входната врата до спалнята на Грета, изследвайки различните перспективи: безутешността ни Емилио, вървящ през парка, гневът на Роса Фе горе на стълбището, изненадата на Бартек, видял най-сетне смъртта в очите и разпознал ги като своите собствени, и между перилата — образът на онези три деца с отворени уста, изумени като на премиерата на „Шемет“^[1], но цветен, твърде малки за филм на Хичкок по мнение на всички, е изключение на Емилио: „Ако обещаете да не казвате на майките си, ще ви заведа на страшен филм“, а после — три безсънни нощи, в които трепереха от страх.

Клара се надвеси от същото онова място на стълбището, където в онзи декемврийски следобед, след прожекцията в „Театър Париж“^[2] на „Фройд — тайната страст“^[3], с Монтгомъри Клифт в главната роля и режисиран от Джон Хюстън, Емилио Ривера изигра пред детската публика своята собствена версия на трилъра с огромен успех и четиридесет години кошмари. С гост звезда Роса Фе в ролята на убийцата, Бартек Солидех като злодея, Грета — като главна актриса, и замъкът Бувиер като незабравима сцена на тази немско-американска суперпродукция.

Времето се бе пързулнало по този парапет, придружавайки Том в свободното му падане, като поредното дете, което пораства, без да разбира защо фактът, че дните, а после месеците и годините минават, е достатъчен, за да превърне едно хлапе в мъж и да го натовари с отговорности, които са твърде големи за него или твърде чужди, или неразбираеми, или просто го отегчават до смърт.

— Аз съм опората на това семейство — имаше навик да казва Грета с потискащо фалшива скромност. — Защото всички се опират на мен, за да изкачват стъпалата. Те вървят нагоре, а аз съм щастлива да ги подкрепям и да бъда зад гърба им в тяхното изкачване. На тази възраст мога само да давам съвети. Искам да ме помнят като жена, която е имала много повече опит в живота от мнозина други и която е успяла да канализира всичките си преживявания за добро. Старицата знае не защото е мъдра, а защото е стара.

Грета и Клара обикновено пиеха чай с мляко късно сутринта, преди да излязат — понякога заедно, понякога в противоположни посоки, — за да запълнят двата или три часа до обяда. В замъка Бувиер се обядваше точно в един, винаги две ястия и десерт в порцелана, поверен на грижите на Роса Фе, а след това си почиваха от угощението със сиеста от точно десет минути пред канала на CNN — испанска традиция, възприета от мексиканците, която не се прекъсваше дори и от бомбите, падащи в Афганистан.

Този чай преди обяда, за който Роса Фе съобщаваше с удар с юмрук по вратата на спалнята на Клара и неизменната фраза „Чаят е готов, госпожата ви очаква“, беше толкова задължителен в тази къща, колкото и самата сиеста, и се бе установил като неизменен навик между Грета и Клара, за да компенсират факта, че всяка закусваше, където и когато искаше. Клара — много рано, в ежедневната трапезария, в компанията на лешниковите очи на Том, а Грета — доста късно, в стаята си, излегната на леглото все още по нощница, докато ваната се пълнеше с вода и морски соли.

Половинчасовият им разговор, прекъсван само от глътките ту на едната, ту на другата от топлата и горчива течност, приготвена, за да се преборят с декемврийския студ, който ги дебнеше от другата страни на вратата, бе банален: програмата за деня, дъждът или снегът, заглавията на сутрешните вестници или някой коментар за едно или друго странно поведение на винаги непредвидимата Барбара, която един ден си инжектираше неуместно количество силикон в устните, а на другия решаваше да се появи на благотворителен коктейл под ръка с някой латино жиголо, четиридесет години по-млад от нея.

„Колко оригинално“, винаги отбелязваше Грета за изцепките й.

Но този ден разочарованието от раздялата бе помрачило настроението й и в продължение на дълго време остана мълчалива, потънала във вътрешна борба. И която с равни сили участваха гневът, облекчението, безразличието и надменността. Роса Фе, с подноса със закуската и „Ню Йорк Таймс“ в ръцете, беше изстреляла новината за заминаването на Клара от упор. Роса Фе винаги правеше така с лошите новини: пускаше ги, сякаш отваряше крана със студената вода.

— Госпожица Клара се връща в Испания.

— Кога?

— След малко.

— А господин Том днес няма да обядва вкъщи.

— Нито да вечеря.

В такива случаи Грета се хвърляше на възглавничките, които поемаха тежестта на огорчението й, и оставаше така колкото бе необходимо, под претекст, че страда от някоя от прословутите си, продължаващи с дни мигрени, докато нещата се нормализираха, Том се връщаше тичешком с доктор Зонтаг, единствения лекар в Ийст Сайд, който разбираше майчиния език на Грета, или Барбара се появяваше шумно с бутилка текила, скрита в чантата, за да й даде истински повод да се оплаква от главоболие.

Сега обаче новината за внезапното заминаване на Клара я бе хванала неподготвена и без възможност да я накаже с някоя от мигрените си. Трябваше да избира между доброволното уединение, което нямаше да попречи на момичето да се раздели от другата страна на вратата с някое „довиждане, благодаря“, и фронталния сблъсък, с който може би щеше да я накара да промени решението си.

— Жалко, че си тръгваш сега — каза накрая. — Точно когато наближавахме най-интересното.

— Толкова съжалявам, Грета, но това, което трябва да свърша в Испания, е много важно. Може би ще е само за няколко дни и още преди да си представите, ще съм обратно тук с диктофона си.

— Тогава ще ти кажа предварително темите, за да нямаш друг избор, освен да се върнеш.

Клара се усмихна. Грета започна да изброява, свивайки пръстите на лявата си ръка:

— Внезапната и драматична смърт на бедничкия ми брат Бартек. Незабравимото ми пътуване до Персия с Борис-Владимир, за да присъствам на пищната церемония по коронясването на шах Мохамед Реза Пахлави и съпругата му — Фара Диба. Пламенният ми роман с един женен мъж, с което изобщо не се гордея. Тези неща винаги свършват зле. Сватбата на сина ми, Том, с една непозната и болестта й, която му съсипа живота. Бях го предупредила, че онази испанка — извини ме, не се обиждай за испанката — няма да му донесе нищо добро. Престоят ми в Бъкингамския дворец по покана на британското кралско семейство, за да присъствам на сватбата на принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър. Да продължавам ли, или вече мислиш да анулираш билета?

Имаше право Барбара, когато каза, че Клара малко познава Грета. От тридесети ноември до десети декември. Десет дни, ни повече, ни по-малко.

Времето е опасна мерна система. Никога не се знае колко е достатъчно, колко е в повече, нито колко е необходимо, нито колко е в излишък, нито къде да го изхвърлиш, нито къде да го складираш, за да го ползваш, когато ти потрябва.

Времето не е и надеждна единица за мярка. Колко познаваше Грета? Десет дни. Нито много, нито малко, нито добре, нито зле, нито повече, отколкото някоя съседка, нито по-малко, отколкото другарчето по чин; десет интензивни дни, даващи представа, но само десет в крайна сметка.

Портретът на дамата се бе рисувал с едри мазки на четката и фини щрихи; приличаше по-скоро на колаж, направен от различни художници, отколкото на фрески от фламандската школа, и за да може да бъде открит смисълът сред толкова боя и толкова несвързани линии, човек трябваше да се отдалечи малко от платното и да я погледа от разстояние. Тогава се появяваха характерните черти на едно лице с усмивка на Мона Лиза: мъж и жена, тъжно и весело, благородно и простосмъртно.

Такава бе Грета.

„Трудно е да разбереш майка ми. Тя е крехка и уязвима, надменна и цинична, щедра и забавна, крайно покровителствена, защитница на своите като вълчица, която брани малките си, забравя трудно както доброто, така и лошото, може да бъде жестока, може да бъде състрадателна, способна е да пази най-благородната тайна и да разпространи най-долната измислица, да те разсмее или разплаче с една и съща дума. И се страхува. От самотата. Повече, отколкото от смъртта.“

„Госпожа Грета е много добра, но добра от тези, наистина добрите.“

„Грета е убийца.“

„Госпожата закриля госпожа Барбара и господин Ернесто, откакто изчезна господин Емилио. Погрижи се никога нищо да не им липсва.“

„Грета мразеше Луиса.“

„Госпожа Грета прекара в къщата на плажа почти два месеца с госпожица Луиса. Грижеше се за нея. До деня на смъртта й. Излъга господин Том. Каза му, че е в Швейцария. Но дойде тук с всякакви лекарства срещу болката и извика доктор Зонтаг, и нае медицински сестри на смени, и плака с такъв гняв, и крещеше да не я отнема, да не я взема и нея, Луиса, тази дяволска Глория. Проклетата Глория, която измъкна съпруга й от прегръдките й в същата нощ на сватбата и която обиколи света, търсейки я сред живите, докато я откри, за да разруши онова, което най-много желаеше — щастието на сина й Том.“

„Грета е егоистка.“

Но това, което Клара трябваше да свърши в Испания, стоеше над всяко съмнение, над всяко противоречие. Трябваше да види учителя и да изтръгне от паметта му една по една всички тайни като болни кътници с изгнили корени. „Онова, което научих в Бавария, ме потресе“, бе казал Инестроса, докато дърпаше невидимата нишка помежду им, която никога не се бе прекъсвала. „Виждаш ли, Кларита? Като йо-йо си. Аз те тласкам и ти се издигаш. Разтварям ръка и ти падаш.“

— Наистина съжалявам, но нямам друг избор, освен да се прибера у дома — настоя упорито.

Тогава Грета атакува.

И Клара си даде сметка, че в дъното на душата на тази дама има вулкан, който се кани да изригне. Заспала змия, пълна с отрова. Или още по-зле: гневна жена.

— Това, което имаш да вършиш в Испания, Клара Кобиан, е да легнеш с Габриел Инестроса, кого искаш да излъжеш?

Клара, вкаменена статуя, можеше да се направи на обидена. Можеше да стане и да си тръгне от Ню Йорк през задната врата. Можеше да удари по масата с юмрук и да изкрещи за коя се мисли Грета, за да й говори така, и че може да прави каквото си иска, че е достатъчно голяма, че ще си ляга, с когото реши и че вече има една майка в Аркос де ла Фронтера да й казва кое е правилно и кое — не.

Можеше да направи всичко това или другото, което стори в крайна сметка: да се задави с чая и да се закашля с истински пристъп на гняв, почервеняла отвътре и отвън, плачейки от задушаване и яд, и от изненада, и от учудването да осъзнае, че Грета само за десет дни я бе опознала по-добре, отколкото Клара щеше да го направи някога въпреки всички нишки, които щеше да свърже, и всички останали документи, които щеше да спаси от праха.

— Не ти ли казах, че старицата знае повече, защото е стара? — Сега Грета се смееше жестоко. — От векове не бях чувала нищо за Габриел. И една нощ изведнъж ми звъни, за да ме помоли да му направя услуга с тези мемоари, и ми говори за теб, и ми казва, че си била негова ученичка и че ухаеш на лимони, и аз го попитах: „Откога спиш с нея?“, а той замълча, признавайки, че имам право.

Клара остави чашата върху чинийката. Порцеланът и сребърната лъжичка иззвънтяха.

— Момент — каза и изведнъж разбра. — Твърдите, че Габриел се е обадил на вас?

— И ми каза: „Разкажи на малката същите лъжи, които пробута на мен. Клара обожава приказките“.

— Но той ни увери, че вие сте поискали да дойда в Ню Йорк, за да напиша биографията ви.

Грета я погледна със смесица от състрадание и презрение.

— Аз имам малко за разказване и много за премълчаване.

— Тогава… — Клара не искаше да знае отговора на въпроса, който се готвеше да зададе, но не можеше да го отмине. — … защо приехте, Грета? Защо съм тук?

— Защото Габриел Инестроса е единственият мъж на земята, способен да направи с мен каквото си поиска. Той е като кукловод, а аз — негова марионетка, която се движи нагоре-надолу, подскача и пада, смее се и плаче по негова воля, винаги висяща на същата връв, колкото и време да минава и колкото и океани да ни делят.

— Като люлка в пропаст — разбра Клара. — Като йо-йо.

— Не ти ли казах току-що, че изобщо не се гордея с това, което се случи между нас?