Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (16)

I.

Барбара Ривера вече от няколко години бе на седемдесет и пет. Положението й на вдовица ветеран я бе дарило с такава енергия, жизненост, радост и лекота в душата, че както самата тя твърдеше, без да дава пукната пара за мнението на околните, беше жадна за удоволствия като двайсетгодишна.

— Истината е, че се омъжих прекалено млада — бе обяснението, което даваше за скандалното си поведение.

Нахълта в салона на Грета, облечена в зелено от главата до петите, с наметка от норка на раменете, слънчеви очила, лачена чанта и обвита в тежък и лепкав парфюм, чийто аромат идваше от някакво скрито място под тупираната й сива коса.

— Нося ти „Куерво“, приятелко, но виждам, че не ти е нужно — възкликна, сочейки към гърлото на бутилката текила, която се подаваше от полуотворената й чанта. — По-добре да си го запазя за друг случай.

Завъртя се игриво на токовете си и извика: „Роса Фе“, толкова пронизително, че можеше да напука стъклата на прозорците.

— Донеси ми едно мартини, не бъди лоша!

После се строполи на едно кресло отдясно на Грета, срещу Клара, която се изправи само като я видя да влиза, все още държейки тетрадката си в едната ръка и диктофона в другата.

— Аз съм Клара Кобиан… — започна.

— Знам, знам. Вие се връщайте към заниманията си, не прекъсвайте. Все едно че ме няма — добави Барбара Ривера, обръщайки се към Грета, която се правеше на разсеяна, откакто приятелката й се появи.

Клара седна отново.

— Говорехте ми за пръстена… — посочи, несигурна.

— Няма ли да ме представиш, Грета Бувиер? — възкликна Барбара, извисявайки гласа си над този на Клара.

Клара подскочи.

Грета изпусна дим през носа си и постави цигарата в пепелника.

— Клара, това е Барбара Ривера — каза без повече церемонии.

Изненадващо, това се оказа напълно достатъчно за Барбара да се намести удобно между възглавниците, да свали кожената си наметка и да изпише на лицето си широка усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем — започна. — Трябва да знаеш, Клара, че тази жена и аз сме като сестри. Може да се каже, че сме израснали заедно, съпрузите ни бяха близки приятели, пристигнахме в Ню Йорк едновременно, родихме децата си в една и съща година, животът ни протече успоредно и сме като две капки вода.

Клара се изсмя вътрешно. Спомни си цитат от Оскар Уайлд: „Жените се наричат сестри помежду си само след като преди това са се нарекли много други неща“. Нямаше съмнение, че в това приятелство е имало толкова рози, колкото и бодли. Познаваше много добре Барбара Ривера. Знаеше за нея почти толкова, колкото и за Грета Бувиер. Името на госпожа Ривера винаги следваше това на госпожа Бувиер, а лицето й, полускрито зад шапката, чадъра или ръката на Грета, почти винаги заемаше неизменно място в дъното на всяка от снимките в изрезките й от вестници и списания. Беше като неудобна сянка, която остаряваше по пътя и пречеше на Грета да отрече очевидната им еднаква възраст, общите спомени или общото минало. Клара си даваше сметка колко притеснена трябва да се чувства Грета с нахълтването на Барбара Ривера по средата на така наречената й изповед.

— Беше от органза — коригираше я Барбара. — Дантелена беше онази другата рокля от „Диор“, синята. И не се казваше Панчо, а Франсиско. Дон Франсиско Бермудес Барбадильо, свещеникът. Спомням си го добре, защото дълги години беше изповедник на Емилио. Умря, затиснат от покрива на параклиса, по време на урагана през шейсет и трета.

И Грета я хващаха дяволите.

Отново би се затворила в спалнята си — заедно с нова въображаема мигрена, но идеята да остави Барбара насаме с Клара в салона бе повече от достатъчен мотив да продължи да седи там, готова да се намеси по всяко време, но с леко потрепване на ръката с цигарата. В действителност обаче това, което окончателно я изкара от равновесие, бе пристигането на Том и триумфалното му влизане в салона със саксийка с мушкато в ръка, „за да се чувстваш като у дома, Клара“.

— Мисля, че за днес е достатъчно — произнесе, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Във всеки случай, разпокъсаният разказ на спомените й, който течеше неравно, следвайки безпорядъка на собственото й съзнание, изглежда, бе стигнал до повратна точка, а именно — деня на собствената й сватба. От този момент нататък Грета постоянно се оплиташе в едни и същи спомени, страдаше от пристъп на амнезия, който я прехвърляше отново в Акапулко, когато изглеждаше, че вече се е отправила към крайната си дестинация в Ню Йорк.

И все пак, по някакъв начин, Клара откриваше логика — може би случайна или пък не, в структурата на разказа. „Първите двайсет години в живота на една жена са най-важни — бе й казала Грета като встъпление. — Тогава съзрява женствеността, много по-рано, отколкото при мъжете, които не достигат зрелост, преди да навършат седемдесет.“ Може би Грета бе планирала точна схема, структурирана по глави, разделена на конкретни периоди, с предварително решени въведение и финал, така че първата част да започва с измислицата за аристократичното й детство и да завършва на тридесети ноември петдесет и първа, когато бе придобила за остатъка от дните си фамилията Бувиер, която щеше да я определя от този момент нататък.

Сватбата на Томас Х. Бувиер, на седемдесет и осем години, и Грета Солидех, на двайсет и пет, бе отразена от почти всички вестници в Мексико, от всички в Тексас без изключение, от няколко светски списания с международно разпространение и освен това зае централните страници на многобройни ежедневници и седмичници по цял свят. Във всички се изтъкваше несравнимата красота на булката, млада австрийка, която бе пристигнала в Акапулко, бягайки от тежката ситуация в страната си, и от закриляна повереница бе успяла да се превърне в бляскавата съпруга на един от най-богатите мъже в света. Тази романтична история за любов бе представена като приказка, украсена от сочните устни на Грета и очите на Томас с цвят на мед. Снимка на новата госпожа Бувиер на преден план, с тиара от „Тифани“, оценена на много хиляди долари, бе украсявала десетилетия наред витрината на известната нюйоркска бижутерия на Пето авеню — същата, пред която десет години по-късно се спря Одри Хепбърн, прибирайки се от някакво празненство, без да е спала цяла нощ и въпреки това — по-хубава от всяка друга жена в историята. Грета много се забавляваше да обяснява на приятелите си как, ако човек се вгледа добре в първата сцена на филма, в слънчевите очила на Холи Гоулайтли^[1] може да види отразена нейната собствена снимка, в сребърна рамка, с онази кралска корона на главата.

— Разказах ти двайсет години с един разговор — каза на Клара с тон на човек, който очаква да му благодарят. — Мисля, че имаш много работа оттук нататък.

И с тези думи приключи темата.

Изчака да се увери, че Клара е спряла диктофона и е затворила тетрадката с бележките си, за да стане от дивана, и като избра по-голямата от двете опасности, преди да излезе от помещението, хвана сина си под ръка и се отправи към кухнята, за да пришпори Роса Фе с вечерята. Осъзнаваше, че Барбара ще се възползва от отсъствието й, за да напълни тетрадката на Клара с глупости, но предпочиташе този вариант пред това Том да гледа испанката през листата на мушкатото с онова глупаво изражение, което не се бе появявало на лицето му от смъртта на Луиса. Да го остави там, в салона, беше по-страшно от това да остави насаме алкохолик с бутилка текила.

— Ще вечеряме веднага — съобщи от вратата, придърпвайки незабелязано Том.

В кратката тишина, която последва стъпките й на гълъбица, Клара имаше време да се почувства използвана и объркана, принудена да пише според установени от Грета правила и тон, като още една от нейните марионетки. Затова, оставяйки се в ръцете на божественото провидение, което й сервираше на сребърен поднос един безочлив, недискретен и да си кажем направо, готов да каже всичко под влияние на мартинито свидетел, тя се обърна към Барбара Ривера с престорена невинност, която обаче безусловно подейства.

— Каква прекрасна любовна история — каза с фалшива искреност.

— Всъщност — отговори другата, падайки в капана — не толкова.

И така Клара успя да започне да пише наум главата, която Грета би искала да забрави.

Томас Х. Бувиер обичал жена си Глория толкова, че насмалко да полудее, когато смъртта му я отнела от този свят „Приятелю — попитал той един ден Емилио Ривера, — какво чувства човек, когато е с ума си?“ По онова време погледът му бил отнесен, тялото му съхнело под дрехите на джентълмен и по-скоро приличал на елегантен просяк, отколкото на порядъчен човек. Всяка нощ трябвало да го спасяват от бордеите на пристанището, където го отвявал бог знае какъв вятър от морето с абсурдната идея, че ще открие нещо от Глория между краката на мулатките.

— Емилио буквално го влачеше към имението — разказа Барбара между глътките сухо мартини. — Полуумрял от мъка, с празен портфейл, с насинено тяло — сянката на мъжа, който някога беше. За никого не бе изненада, че това свърши с подобна глупост.

— Каква глупост?

— Тази, да пусне в дома си една никаквица.

След петдесет години приятелство Барбара бе способна да преживее онези времена със същия гняв, както тогава. Изглежда, не осъзнаваше, че положението „никаквица“, както тя се изрази, не завършва просто с една ефектна сватба, а преследва жената, която го въплъщава, до края на живота й. Клара знаеше историята на една далечна леля, измъкната от някакъв бордей от млад богаташ от Андалусия. От Пака сменила името си на Магдалена, защото е по-изискано, и се разхождала с файтон по главната улица, докато веднъж някой й напомнил плебейския произход: „Ти не се ли казваше Пака?“ „Това е баба ми!“, отвърнала тя. Била много смела.

— Кого си мислеше, че ще излъже Томас Бувиер с глупавата история за бедното момиче, потърсило убежище от войната в Европа? Кого? — казваше Барбара.

— Всички — отвърна Клара. — Доколкото знам, това е първият път, когато някой поставя под съмнение произхода на Грета Солидех.

— Защото всички приятели на Томас прикриваха страха си както могат — възрази другата. — Томас Х. Бувиер беше добър приятел. Спасявал е много хора. Не забравяй, че бе много могъщ, много богат и също много щедър.

Включили се в играта. Оставили го да изтрие сълзите си в златните коси на любовницата си и в известен смисъл дори почувствали облекчение, когато тежестта на скръбта му паднала от плещите им. Животът отново се върнал горе на хълма. Върнали се музиката, светлината, радостта и след известно време дори самият Томас повярвал на лъжата, която бил измислил.

— Но всъщност — още едно мартини! — това, което никой не можеше да си представи, бе, че в рамките само на един месец Грета ще постигне целта си.

На Клара изобщо не й бе приятна жестокостта, с която Барбара Ривера развенчаваше мита й. Чувстваше се неудобно и нелоялна само поради факта че седи там и мълчаливо я слуша. Не знаеше доколко може да вярва на думите й и въпреки че копнееше за свидетели, които бе трудно да открие в тази фаза на историята, имаше усещането, че подобна неприязън не би могла да е в резултат само на въздействието на алкохола. Нещо трябва да се бе случило между тях, за да отрови по този начин приятелството им. Какво толкова може да е причинила Грета Бувиер на Барбара Ривера, че през целия си живот тази жена е прикривала омразата си зад маска на нормално отношение и сърдечност, дори нездрава преданост, с единствената надежда да съсипе Грета при удобен случай?

— Никой не разбра как го е накарала да се ожени за нея — казваше сега и въпреки че очите й бяха забити в Клара, погледът й бе отлетял в миналото и блуждаеше по рифовете на Акапулко. — Но намерението й бе ясно за всички, с изключение на бедния Томас. Той наистина повярва, че Грета се е влюбила в него. Хайде, не ме карай да се смея — та той беше почти на осемдесет години, а тя — на двайсет и пет. Единственото, което искаше, бе богатството на Томас, за това няма съмнение. Никой обаче не можеше да си представи, че ще стигне толкова далеч.

— Какво имате предвид, Барбара? Да се омъжи за него ли?

— Не, глупаче — отвърна другата, рязко завръщайки се в настоящето. — Да приключи толкова бързо с живота на Томас.

— Какво?

Клара потрепери. Дали Барбара подозираше, че Грета е убила Томас?

— Добре — продължи другата, — можеше поне да изчака малко. Да бе поиграла театъра на влюбената една-две години, да го бе тровила бавно, да бе имала малко търпение. В крайна сметка на бедния Томас едва ли са му оставали още много години живот. Но не. Направи го в нощта на сватбата.

— Но, Барбара — възропта Клара, — наистина ли смятате, че Грета…

— Дали го е убила? — прекъсна я. — Разбира се, че да.

Томас Бувиер имал деликатно сърце в буквален и преносен смисъл. Страдал от вродена болест на сърцето, която ограничавала физическата му активност през целия му живот. Понякога пътувал сам до Хюстън, за да прегледа чарковете на повредената си машинка, а когато се прибирал, канел всички да се напият с него. Казвал, че тялото трябва да се лъже и че ако човек успее да го убеди, че е здраво, накрая то ще го повярва. Затова се зарекъл да не спазва изобщо препоръките на лекарите.

Слизал и изкачвал хълма пеша в най-голямото слънце, пиел и ядял каквото му се иска, прекарвал с мулатките по цели нощи, и то твърде често. И истината била, че стратегията му давала добър резултат. Бил един от най-безразсъдните мъже на земята и въпреки това щял скоро да навърши осемдесет години, изживени на максимум.

Приятелите му, изглежда, изпитвали известно притеснение за Томас, което винаги приключвало на последния етаж на Испанското казино, удавено в червено вино. „Ако продължаваш така — казвали му, клатушкайки се по стълбите, — някой ден ще ни натъжиш много“, и после го придружавали до пивницата на пристанището, където му позволявали последна чаша и го изоставяли там като бездомно куче, от тези, които осъмват, прегазени в канавката. Поради това Барбара Ривера обвиняваше Грета за смъртта на съпруга й.

— Всички знаеха колко болно е бедното му сърце — увери тя. — Едва понесе скръбта по Глория. Лекарят му ни предупреди, че всяка емоция може да се окаже фатална.

— И тогава?

— Тогава се ожени за Грета.

— И умря.

— Точно така. В нощта на сватбата. — Изпразни чашата на една глътка. — Уби го от любов.

Проблемът с пияните е, че човек не знае кога казват истината. Тази нощ, след вечерята, когато думите вече излизаха от устата на Барбара, без тя да може да ги спре, Клара помогна на Том да заведат тежащата като удавник дама в салона. „Това, което ти казах, бяха чисти лъжи, чисти лъжи, чисти лъжи“, крещеше Барбара сред зловещ смях.