Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (19)

I.

Никой не се изненада, че Емилио Ривера се е качил на самолета тичешком. Нито че е изгубил шапката си или че е забравил да се сбогува с жена си, както бе редно. Три дни след заминаването му Барбара получи телеграма, която съдържаше само две думи: „Аз заминах“, като че ли отсъствието му не бе очевидно и като че ли не бе нужно някакво по-сносно обяснение от това. В отговор тя му писа: „Видях вече“, и изпуши първата цигара в живота си.

Единствено Грета изглеждаше леко изненадана от присъствието на Ривера в самолета, но беше толкова разстроена в този момент, че й беше все едно дали той или друг призрак седи до нея. Нямаше сили да отхвърли ръката, която той й протягаше, нито рамото, което й предлагаше, за да си поплаче.

— Няма страшно — успокояваше я по време на полета. — Емилио Ривера е тук, за да ви служи. Позволете ми да се погрижа за вас, доверете ми се. Оставете всичко в ръцете ми.

Той я преведе като куче водач през потайностите на големия град. Как паснаха парчетата на Новия свят във вече съществуващите представи на Грета! Всяка сграда, всеки ъгъл, всеки мост, всеки къс зелена трева се намираха там, където трябваше да бъдат. Нейният собствен силует, връщащ към живота голямата къща на Бувиер, беше последното парче от пъзела.

Скоро ротондата се изпълни с цветя, затворените стаи бяха отворени широко, бризът на Акапулко бе заменен с парите от канализацията и пушека от комините в града и Грета започна да надига глава като тропическо растение, на което са сменили саксията.

Емилио Ривера идваше и си отиваше, носейки неизменно едно кожено куфарче, където пазеше лекарството за всички страхове на Грета.

— Не тъжете, аз ще уредя всичко — уверяваше я, наблюдавайки като хипнотизиран как тя се възражда от пепелта.

Като изпълнител на завещанието на Томас, два месеца след като пристигна в Ню Йорк, Емилио Ривера присъства на отварянето му в деня, когато се разкри последната воля на най-добрия му приятел. Всъщност, освен нотариуса, нямаше никого другиго в онзи кабинет. Само Грета и Емилио, коляно до коляно, като двойка влюбени в тъмен квартален киносалон.

— Тъй като няма роднини по възходяща и низходяща линия, вие, госпожо Бувиер, се превръщате в единствената наследница на богатството на съпруга ви.

Нотариусът бе любезен мъж, който носеше жилетка и златен часовник. Произнесе думите „единствена наследница“ толкова естествено, сякаш говореше за времето: „адска жега“, „ужасен студ“, „единствена наследница“. Грета поднесе към устните си чашата студена вода, която й подаде Ривера.

— А ако имаше дете? — попита, съзерцавайки отпечатъка на червените си устни върху ръба на чашата.

Ривера я погледна изненадано.

— Защо питате това, Грета? Не се измъчвайте.

Тя не му обърна внимание.

— Ако предположим, че съществува дете — отговори нотариусът със същия неутрален глас, — на него ще му се полага цялото наследство, а на вас — правото да ползвате една трета от него. Но в случая, който разглеждаме, госпожо Бувиер — покашля се той, — имайки предвид, че бракът ви е продължил само пет часа и тридесет и седем минути, това изглежда доста невероятно.

— Фактически невъзможно — отсъди Ривера, който вече дванайсет години бе женен за Барбара и знаеше много добре колко бе трудно зачеването. Трябваше да се изчисляват дати и температури, да се иска разрешение и помощ от всички светии, за да се пристъпи към работата с нужната физическа и психическа подготовка.

— Същото ли е, в случай че детето е родено посмъртно? — настоя тя.

— Разбира се. Заченатото и неродено дете е пълноправен наследник.

Емилио Ривера извади кърпичката от джоба си и я прокара през челото. Настоятелността на Грета започваше да го безпокои.

— От друга страна — добави нотариусът замислено, — трябва да се има предвид, че докато не порасне, някой трябва да управлява собствеността му.

— Кой?

— Обикновено майка му.

Грета запази мълчание.

— Или законен попечител, в случай че тя умре или й бъде отнето попечителството по някаква причина.

 

 

Сутрешното гадене започна в месеца, когато се премести в Ню Йорк. В началото Грета помисли, че става въпрос за някаква американска версия на отмъщението на Монтесума^[1], и започна да го лекува с билкови настойки. После обаче, понеже неразположението не минаваше, започна да й се върти налудничавата идея за бременност. Когато жабата на доктор Харис умря от инжекцията с нейната кръв^[2], не остана никакво съмнение. Колкото и да изглеждаше странно, Грета чакаше дете, плод на единствената любовна нощ, която бе споделила с Томас Бувиер.

— Благословия — повтаряше неуморно докторът с дръпнатите очи, който със сигурност имаше някой прадядо команч.

Лекарят имаше акушерска слушалка, с която прослушваше корема й всеки път, щом Грета прекрачеше прага на кабинета.

— Чуйте, чуйте — казваше — колко силно бие сърцето на бебето ви.

И тя слагаше инструмента до ухото си с илюзията да открие в ритмичните удари ехото на едно друго сърце. В момента, в който го усети да пулсира, да се движи, да гали вътрешностите й, знаеше, че детето ще е момче, че ще се казва Томас като баща си и че тя няма да има по-голяма любов от него през целия си живот.

Настани се в голямата къща на Парк авеню със същата лекота, с която глицинията се катереше по оградата на парка, завладяваше всеки ъгъл и го покриваше с гъстите си листа. Единствената промяна, която забеляза Ривера, когато я посети в къщата за пръв път, бе отсъствието на портрета на Глория над камината. На неговото място имаше голямо огледало със златна рамка, в което тя понякога се оглеждаше с отмъстителна усмивчица.

Върнаха се от нотариуса пеша, под ръка, през заснежения парк. Никой от двамата не произнесе нито дума, докато не се оказаха, като че ли неочаквано, лице в лице пред камината.

— Значи, е сигурно? — попита Емилио, издържайки погледа й.

— Да.

— Винаги е искал син.

Грета се изправи и се приближи до огледалото. Погледна го през него.

— Той винаги е постигал всичко, което си е поставял за цел.

Дълбоко в себе си Грета продължаваше да бъде корава жена. Месеците, прекарани с Томас, й бяха разкрили един нов начин да се изправя пред света — по-безгрижно, по-спонтанно. Без съмнение обаче немската педантичност, редът и пълното пренебрежение към капризите на съдбата продължаваха да бъдат част от същността й, а Ривера бе далеч от това да я разбере като човек.

— Сега вече имате нужда от мъж — заяви Емилио, след като помисли малко.

— Мъж ли, Емилио? За какво?

— За да ви защитава.

Тя се изсмя. За пръв път след смъртта на Томас.

— Няма по-добър ангел хранител от парите.

Емилио Ривера не беше способен да разбере, че още преди да кацне в Ню Йорк, бе предвидила всичко до последния детайл. Че загледана през прозорчето на биплана, Грета мълчаливо бе изплела тъканта на новия си живот. Че когато летяха над Балтимор, вече бе взела решение дори за цвета на завесите в хола и че — колко изненадващо — възможността някакъв мъж да се появи и да обърка плановете й дори не й бе минала през ума.

— Позволете ми поне да бъда кръстник на детето — продължи Емилио Ривера, преструвайки се, че не е чул думите й. — Моля ви!

Осем дни по-късно Барбара Ривера щеше да пристигне в града на небостъргачите, следвана от дванайсет махагонови сандъка. По това време вече пушеше повече от трийсет цигари дневно, а върховете на пръстите й променяха цвета си.

— Трябва да спрете цигарите — препоръча й същият доктор, който преглеждаше Грета, с друга мъртва жаба върху масата си.

— Не е ли заради морето?

— Не, госпожо. Чакате дете.

Емилио Ривера не пожела да пресмята. Вече почти два месеца живееше на разстояние над две хиляди километра от жена си.

— Знаеш ли, Емилио? — каза му тя, когато се прибираха вкъщи. — Мисля, че ще те надживея с много години. Жените от моя род сме големи дълголетници. Баба ми Констанца навърши сто и шест. Майка ми е здрава като пън, а аз — с подметката на обувката си тя изгаси последната цигара в живота си — взех своето решение: никога няма да умра.

Един следобед Барбара се появи в дома на Бувиер без предупреждение и свари Грета да повръща. Двете споделиха гаденето, легените, настойките и спазмите. Станаха приятелки.

Емилио сновеше от едната къща в другата. За Грета — шоколад, за Барбара — ягоди; за Грета — маслини, за Барбара — портокали. Започна да подозира, че вместо капризи, тези две жестоки женски замислят отмъщения; че се подиграват с него и добрите му намерения. Защо не можеше да обича две жени едновременно, както всички други, които познаваше?

Отслабна ужасно, под очите му се появиха торбички, получи язва на стомаха, а косите му побеляха. Понякога виеше срещу луната като разгонен вълк и дращеше по стените и вратите, опитвайки се да укроти нуждите на тялото си, което не намираше облекчение нито в едната, нито в другата къща.

— Не ме отблъсквай, за бога! — упрекваше той Барбара посред нощ.

— А, не! — отвръщаше тя. — С детето ти вътре, няма място за никой друг.

И се обръщаше с гръб, безразлична към огъня, изгарящ този клет мъж, напрегнат и потен, който прекарваше безсънни нощи в мисли за Грета Бувиер, и единственият възможен начин да й се наслади, макар и само във въображението си, бе да си представи, че Грета е жената със стиснатите крака и спяща до него с лице към стената.

Емилио не обичаше да е в присъствието на двете едновременно. Обикновено минаваше да навести Грета около шест следобед с извинението за хилядите документи, които тя трябва да подпише — днес пълномощно, утре — фактура, след което поемаше към дома си, загърнат в палтото си и нахлупил шапката си.

Сделките на Томас бяха толкова много и толкова процъфтяващи, че бяха нужни стотици Емилиовци, за да ги управляват, но противно на онова, което мексиканецът бе внушил на Грета, тази машина за пари работеше безупречно като по чудо, без да има нужда от неговата намеса. Много преди да умре, Томас Бувиер бе организирал делата си, и то много добре, благодарение на мрежа от съветници, инвеститори, директори и ръководители, които решаваха и най-малкия му проблем, докато той се наслаждаваше на бриза в Акапулко. В действителност, на своите навършени седемдесет и осем години, състоянието на сметките му бе един от въпросите, които го занимаваха най-малко. Без деца, които да наследят богатството му, и без съпруга, способна да се увековечи до него, дали ще има една или две нули повече или по-малко в края на банковия отчет, изобщо не го интересуваше. Но както се случва в този несправедлив живот, колкото по-малко се интересуваше от делата си, толкова повече печелеше фирмата зад гърба му.

Емилио Ривера нямаше какво да прави в онази огромна сграда. Толкова бе отегчен да остри моливи, че умът му понякога излиташе над небостъргачите и се приземяваше на покрива на Грета, в случай че тя излезеше на разходка. Броеше минутите, хапеше устни, решеше по двайсет пъти последователно един и същ кичур от косата си, приглаждаше мустака си, нахлупваше шапката си и се сбогуваше със заетите секретарки с вид, сякаш е оправил света.

Смисълът на съществуването му беше тя, Грета, и заради нея живееше в този плашещ, студен и безсърдечен град, в който човек можеше да умре в някой ъгъл и никой да не разбере.

Първият август, който прекара далеч от Акапулко, му се стори ад. Не се усещаше дори и най-малък полъх и той имаше чувството, че вдишва същия въздух, който издишва. Асфалтът изгаряше ходилата му, бетонните сгради хвърляха огнени сенки върху пустите улици. Никой не оставаше в Ню Йорк. Само той и неговата треска.

Барбара се бе превърнала в огромно буре, което искаше единствено да може да вижда краката си отново. Грета продължаваше да се държи сдържано като германка въпреки променената си фигура. Накъдето и да се мъчеше да гледа, Емилио винаги забелязваше новите необясними извивки, които, вместо да притъпят глада му, още повече го засилваха.

Звънна телефонът. Грета се надигна с усилие.

— Домът на Бувиер — отговори, без да произнася последното „р“.

Емилио прикри любопитството си, преструвайки се, че чете някакви документи.

— Ще го уведомя — каза тя.

И затвори.

— Емилио — предупреди го тя, — прибирай се при жена си, защото ще ставаш баща.

— Кой се обади?

— Прислужницата — излъга. — Каза, че докторът вече е на път.

Емилио Ривера забрави шапката си.

Грета се върна на дивана. Гласът на Барбара Ривера от другата страна на телефона я бе стреснал. „Кажи на съпруга ми, че синът му ще се роди, докато се прави на донжуан при теб. Какъв чудесен начин да се появиш на бял свят!“

Усети, че бебето се движи в корема й, че я боли сърцето, че коремът й е станал твърд като камък.

Позвъни се на вратата. Помисли, че Емилио се връща за шапката си. Отиде да отвори.

Срещу нея бяха черните очи на Роса Фе, които я гледаха укорително. Бебето спеше в ръцете й, увито в памучна пелена. Грета се опита да проговори, да попита този призрак дали е от плът и кръв, но не успя. Усети някакво пристягане, спазъм и след това река от топла вода, стичаща се по краката й. Погледна към пода и се видя застанала сред мътна локва, примесена с кръв.

— Идваш точно навреме, Роса Фе — каза на най-вероятната си акушерка.