Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (12)

III.

Вече от четиридесет часа Грета Бувиер стоеше затворена в стаята си под претекст, че има ужасна мигрена, чиято автентичност бе поставена под съмнение от държането на Том и Роса Фе, които, след първата безсънна нощ, се върнаха към нормалния си живот, без да демонстрират ни най-малко притеснение за нейното здраве. Клара, от друга страна, се въртеше на копринения диван, без да знае какво да прави. Преглеждаше записките си, водеше си бележки, разгадаваше някои тайни само като се вглеждаше в рамките на снимките, в заглавията на книгите от библиотеката, в предметите, събирани петдесет години и сега разпръснати из къщата, а в главата й възникваха нови съмнения и още въпроси, които да отправи към Грета, когато й попадне на прицел. Нямаше представа, че тази тактика на изтощение е партизанска война, игра на апаши и стражари, в която противникът се дебне, докато се изчерпи търпението му, докато бъде обезоръжен, докато се предаде, без да си даде сметка, че през цялото време се е борил срещу себе си.

Клара бе изгубила битката предварително, и то два пъти. От една страна, мисълта, че е толкова близо до Грета, минираше нервната й система. Драскаше между бележките си с желанието най-после да започне да пише тази подробна хроника за преживяванията на дамата, но забелязваше, че малко по малко решителността, с която бе пристигнала в Ню Йорк, отслабва. Започна да се притеснява, че когато застане пред нея, тялото й ще се вцепени или ще изгуби дар слово, или че разсъдливостта й ще се замъгли, така че прибягна до Инестроса, с което напълно изгуби втората част от личната си битка.

Въпреки че смяташе да държи професора настрани, да не го уведомява за действията си и да не му се обажда, освен в случай на крайна необходимост, празните часове, които прекара седнала в салона на Грета Бувиер, се оказаха пагубни за решението й. Желанието да застане срещу Грета с тетрадката си и бележките, събирани цял живот, бе изместено от напрежението да брои минути и да изчислява часа на другия край на планетата.

Около девет часа в „Маласаня“, в Ню Йорк започна да вали и пръстите на Клара се предадоха безусловно пред сивото небе, пред падащата нощ, пред тишината в къщата на Бувиер, пред самотата на тапицираните стени, пред покритите с килими подове и подлудяващото тиктакане на един часовник, който отбелязваше всеки петнайсет минути със звън на медни камбанки.

— Габриел? — попита тя, въпреки че от отсрещната страна на линията не можеше да бъде друг.

— Клара — отвърна той, въпреки че би могъл да е всеки.

За да попречи тишината да се настани между тях, Клара го засипа със страховете си, прехвърли ги в неговите ръце, без да даде време на Инестроса да пита за нещо, което няма връзка с Грета.

— И какво да правя, когато застане пред мен?

— Остави я да ти разкаже.

Клара погледна с периферното си зрение купчината хартии с изрезките и бележките си.

— А всичко, което сме проучвали, учителю, на светлината на онази лампа?

— Забрави го. Ако нещо от всичко това излезе вярно, също няма да е от значение.

Габриел Инестроса се прокашля също както правеше в началото на всеки час. Клара си го представи на катедрата — с раираната вратовръзка, бутонелите, големите ръце — и започна да усеща на небцето си вкуса на хамона.

— Има съществена разлика между биография и мемоари, недей да се бъркаш — обясни професорът. — Ти, с твоя чистосърдечен романтизъм, мислиш, че Грета ще ти отвори широко вратите на душата си. Не, малката ми, никой не го прави, поне не доброволно.

— Искаш да кажеш, че ще ме излъже?

— Да, ще те излъже. Дума по дума.

— И как да открия истината?

— Истината не те интересува.

— Разбира се, че ме интересува.

— Тогава, малката ми, събери си нещата, върни се у дома и започни да пишеш една от онези неоторизирани биографии. Знам едно издателство, което плаща добре на страница.

На моменти леката ирония на учителя очароваше Клара, но понякога я вбесяваше. „Мислиш се за много хитър, Инестроса, като се забавляваш с мен — казваше му с целия гняв, който можеше да побере, и дори пяна се появяваше в ъгълчето на устните й. — Но този, който се смее последен, се смее най-добре“, след което му слагаше сол в кафето.

— Имай предвид едно нещо — продължи той след ново изкашляне. — Не си там, за да пишеш истината за Грета Бувиер, а нейната истина. Помисли и върху това, че двама души, колкото и да го искат, никога няма да бъдат единодушни дори за аромата от спомените си. Аз например всеки път, когато мина под лимоново дърво, неизбежно си спомням за теб.

Клара затвори мобилния телефон, изплашена, и го пъхна под една възглавница, все едно че, ако не го виждаше, нямаше да съществува. Току-що бе забелязала, че в Ню Йорк вали лимонада и ароматът на лимонови цветчета бавно се разпростира по Парк авеню под формата на жълто въздушно течение.

В този момент Роса Фе нахълта през вратата със същата енергия, с която чистеше сутрин праха. Идваше да пусне завесите, за да не влезе нощта в къщата.

— После няма кой да я изпъди на улицата — каза на Клара с желание да завърже разговор.

С пресилена усмивка и дълбоко мълчание, в началото Клара я остави да свърши работата си. Съжаляваше от цялата си душа, че се бе обадила на професора единствено за да сподели с него самотата на този салон и му бе показала не само че не знае как да се справи с мигрената на Грета, но и му бе позволила да влезе под кожата й с тази история за аромата на лимони, която я бе обезоръжила изненадващо. Туш. Шпагата на пода, щитът в краката. Едно на нула.

Докато Роса Фе освобождаваше завесите от шнуровете, с които бяха прихванати, оправяше златните им пискюли и поставяше за кой ли път цветята по местата им, Клара премисляше думите на професора. Намеренията й бяха разбити на пух и прах за миг. Каква глупачка! Наистина бе повярвала, че Грета ще й разкрие една по една всичките си тайни, и с върха на пръстите си вече бе почувствала този автентичен разказ, който смяташе да озаглави Истината за Грета Бувиер, но сега Инестроса бе посял съмнението и то стоеше като плевели или макове сред житото. А най-лошото бе, че намираше логика в думите му. В действителност продължаваше да не разбира причината, поради която госпожа Бувиер бе пожелала да разкаже живота си. Винаги бе имала усещането, че тайнствеността е съществена част от въпросната биография, и не откриваше причина, поради която трябваше да престане да бъде така.

Може би професорът бе прав. Може би лъжата бе част от плановете на манипулативния ум на Грета, а нейната роля на писарка в този фарс се ограничаваше единствено в това да украси с малко литература легендата с оглед на идните поколения.

Отново зарови лице в записките на един цял живот и в мълчанието между редовете, във въпросите какво се е случило, кой какво е казал, „къде“ и „защо“ на всяка неразгадана тайна. И тогава, да, тогава, дори преди да започне разговора с главната героиня на тази плетеница от събития, взе твърдото решение да остане вярна на собствената си мечта. Тя, Клара Кобиан, журналистка по природа и съдба, която разнищва следите, версиите и защитава истината на всяка цена, ще стигне до края, заедно с всички последствия от това. С разрешение или без разрешение, със съгласие или без него, ще успее да възстанови едно по едно всички парчета от пъзела на Грета Бувиер и ще ги сглоби, докато очертае цялата картина, с което ще покаже на Инестроса, че за пръв път е сгрешил напълно.

Вдигна очи от тетрадките с изрезки, заби поглед в закръглената жена, която чистеше вече почистеното, и тъй като току-що се бе заклела тържествено, че няма да се успокои, докато не открие истината, я попита:

— От колко време си при семейство Бувиер, Роса Фе?

Другата отговори:

— Още преди да се родя, госпожице.

— Наричай ме Клара — помоли я хитро. — И седни за малко при мен, моля те.

Роса Фе не седна. Задоволи се с това да опре широкия си гръб на камината. Разказа й, че майка й — първата Роса Фе в Акапулко, бивша прислужница в имението на Бувиер, се омъжила за баща й в една бурна нощ с гръмотевици и че нямало свещеник да ги благослови, защото вече била бременна в седмия месец, когато отишли в новата църквица. Така че сватбата не била истинска — била с текила и мариачи, но без Бог. А когато някой се жени без Бог, тогава се случва каквото има да се случи. Със сълзи в очите й разказа, че баща й умрял малко след като тя се родила и че бил застрелян. И че майка й, с детето, увито в памучен шал, обиколила половината свят да търси госпожа Грета и когато накрая я открила, й обяснила, че хората не се изоставят като мебели и че човек трябва да носи отговорност за тях.

— Тя откъде да знае, като никога не е имала имение, докато не пристигна в Мексико! — каза с убеждението на човек, който повтаря това, което е чувал толкова пъти, докато е повярвал, че наистина го мисли. — Когато умря господарят, тя затвори къщата, остави слугите без работа, портокаловите дървета и кокосовите палми започнаха да умират, бурените превзеха стените на имението Бувиер, а вятърът започна да шепне безсмислени думи, както преди. Казват, че в празните стаи се настанили призраци, че в някои нощи виждали доня Глория да се разхожда, облечена в бяло, плачейки неутешимо за картините, килимите и копринените чаршафи, проядени от влагата… Грета не се върна в Акапулко — каза Роса Фе като че ли с гняв. — Зарови дори спомена за това, което е било. А малкото, което остана, след няколко години го отнесе една лятна буря. Ураган, който вдигна покрива на параклиса и накара всички жители на селото да полудеят от страх от обърканите удари на камбаната… Разказаха ни го, не сме го видели — призна Роса Фе. — Нито майка ми, нито аз се върнахме там повече. Когато мама остаря и ръцете й вече не се подчиняваха на главата й, госпожа Грета й потърси работа като за старица, а аз останах тук като прислужница, както тя преди това, първата Роса Фе в Акапулко.

Камбанките на часовника известиха, че е пет часът, преди двете жени да се осъзнаят къде се намират. Роса Фе подскочи. Извини се, че трябва да приготви вечерята за седем и че очаква пристигането на приятелка на госпожа Грета — госпожа Барбара Ривера, която всеки път, щом госпожата се затворела в стаята си, се появявала, за да я измъкне оттам. После изчезна от салона, като отнесе спомените си в кърпата за прах. Клара се върна в действителността по-бавно. Трябваше да положи големи усилия, за да отмести поглед от скалите на Хълма на бризовете, от светлините на залива и жаргона от смесени езици на пристанището. Обеща си, че някой ден ще отиде там — въпреки правилното предположение, че петдесет години вероятно са променили онзи пейзаж до неузнаваемост, — и се уплаши, че може да й се случи същото като в Ню Йорк — да намери гангстерите му погребани под утайката на времето.

Потънала в тези тревожни мисли, не чу шума от стъпките като на гълъбица по мраморния под, с които Грета обявяваше излизането си на сцената, и лекото изскърцване на вратата я стресна. Грета Бувиер бе излязла от своя пашкул, преобразена във филмова звезда. Носеше червена рокля с дантела до половината на ръкава, два реда перли около шията и всичките си години, скрити в нови обувки. Косата от сребро и злато — прибрана, очите — жадни за светлина, устните — оцветени в кармин, и скулите — покрити с пясъчни тонове. Така излизаше Грета Бувиер от леглото: като птицата феникс от пепелта.

— Забелязах смъртта да ме обикаля тази нощ — отбеляза без следа от ирония. — Струваше ми се, че главата ми ще се пръсне веднъж завинаги.

Седна на едно кресло срещу Клара, а отнякъде се появи като по чудо сребърна кутийка, където държеше цигарите си. Взе една и запали единия й край, захапала другия между зъбите си.

— Трябва да побързаме, или няма да ми стигне животът, за да ти го разкажа целия.

Същата тази вечер, след вечерята, когато Роса Фе постави последната кристална чаша зад витрината, след като успяха да настанят напълно пияната Барбара Ривера в колата на засрамения й син и Грета сподели с Клара, че тази приятелка е най-лошото лекарство за мигрените й, младата и обещаваща журналистка, която бе прекосила света само за да я интервюира, започна разказа си за спомените на Грета Бувиер от четвърта глава.

Сметна, че подробният списък на благородното й потекло, чието изложение се проточи през първите два часа от разговора, не заслужава повече от една бележка мимоходом, в някой ъгъл на повествованието, понеже — в исторически аспект — клонът, който свързваше фамилията Солидех с принца регент Луитполд Баварски, не съществуваше, освен в манията за величие на дамата. За Клара бе много по-убедителна сцената с пристигането й на пристанището в Акапулко на борда на вонящ товарен кораб, пълен с бежанци.

— Родителите ми починаха от туберкулоза малко след като отплавахме от Хамбург. През времето, докато траеше карантината, обикалях сред хамаците на онази палуба, докато хората умираха, без да получат никаква медицинска помощ. Малцината, които останахме на крака, ни прехвърлиха на друг кораб за Мексико. Съпругът ми, Томас Х. Бувиер, ме чакаше на пристанището.

Също така описанието на имението, имената на прислугата, ароматът на бриза в скалите, звукът на мотора на пакарда, оркестърът, който повтаряше едни и същи болера на всяко празненство, костюмът от бял лен, с който закусваше Томас в девет сутринта, крясъкът на чайките и шумът от крилата на лешоядите изглеждаха като да съдържат поне отсянка на истината: достатъчен мотив, за да ги включи подробно описани в началото на текста.

Но ако имаше нещо в тази велика нощ, когато най-накрая започна да пише, което наистина накара Клара да се чувства добре, това бе образът на тъкачния стан. Видя себе си, седнала пред вратата на една притихнала къща със седем совалки в ръцете си. Всяка совалка бе един глас: на Грета, на Том, на Барбара Ривера, на Роса Фе, на Габриел Инестроса, на тетрадката й с изрезки и накрая — нейният собствен глас, всички заплетени в една и съща абсурдна творба.