Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (37)

I.

Оскар Вафен бе на двайсет и девет години, когато бе осъден на затвор за изнасилване на малолетна в родния си град Вюрцбург. Доказателствата срещу него бяха съкрушителни: момичето го посочи с пръст и от страх се напишка на свидетелската скамейка в деня, когато даде показания срещу него. В този момент той се закле тържествено, че вече няма да оставя жива никоя от бъдещите си жертви. И изпълни клетвата си.

През хиляда деветстотин тридесет и девета стар приятел от детството, станал важна клечка в Националсоциалистическата партия, се застъпи за него и успя да издейства освобождаването му. Малко след това Вафен, начело на военна част, в мнозинството си, съставена от закоравели престъпници, които като него бяха получили втора възможност благодарение на войната, навлизаше триумфално в Полша, оставяйки след себе си кървава диря от тринайсет хиляди хладнокръвно убити цивилни. Тази касапница му донесе „Железен кръст“ и три свободни дни, които използва, за да се ожени за годеницата си — Ангела Бергер, и да създаде по-голямото от двете си деца — Фрида, срамежливо и страхливо момиченце, което се криеше зад полата на майка си всеки път, когато идваше мъж с униформа, дори и да не беше онзи звяр баща й. Година по-късно, когато му бе присъден „Златен кръст“, Оскар Вафен се хвалеше гордо с второ то си дете — Хензел, прекрасен представител на арийската раса: рус, със светли очи, със същото широко чело и квадратна брадичка като на баща му. Липсваше му само малкият мустак под характерния нос, за да бъде точно негово копие.

В началото на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, семейство Вафен се нанесе в къща на три етажа, заобиколена от обширни лозя. Една пътечки пресичаше насажденията и стигаше до реката, където бяха построили малък кей. В топлите летни следобеди Ангела и децата се наслаждаваха на идилични разходки с малка лодка с гребла, закуска в сянката на тополите и музиката от флейтата, която лодкарят винаги носеше със себе си.

Това височко момче, което се грижеше да направи живота на госпожа Вафен по-приятен, се казваше Бартек. Беше силен, пъргав, любезен и разговорчив, въпреки че дълбоко в сините му очи имаше нещо, което пръскаше странен студ в този, който се вгледаше в тях. Беше навършил двайсет и една години, когато Ангела го нае, и въпреки постоянните намеци, които му отправяше Вафен относно навършването на пълнолетие („Кога смяташ да постъпиш във войската, младежо?“), изглеждаше, като че ли войната в Европа изобщо не интересува Бартек Солидех.

Младежът бе много повече заинтересован да ухажва младата бавачка на семейството — нежно създание, което произхождаше от едно от семействата с най-благородно потекло в града и се бе видяло принудено да си намери каквато и да е работа, за да може да носи някакви пари в дома си.

— Трудни времена са, госпожо Вафен — бе обяснила девойката на работодателката си със сълзи на очите. — Баща ми и братята ми са на фронта, а майка ми не знае как да се справи.

— Може ли да видя дипломата ви?

— Разбира се, госпожо Вафен. Дипломирана медицинска сестра съм.

— Опит?

— Имам четири малки сестри. Обожавам децата.

Засега големите „деца“ истински я подлудяваха. Нямаше ден, в който да излезе на разходка по брега на реката, без да получи комплимент от някого от обожателите си. И тя, поласкана, ги приемаше със зле прикрито удоволствие и фалшива руменина, която поставяше на бузите си с руж.

Красива беше Грета фон Шонборн. Беше на осемнайсет години, имаше руса коса, падаща на вълни, тяло, изваяно като статуя, стегнати крака, бадемови очи и прасковена кожа. Бартек огладняваше зверски само като я видеше.

Дебнеше я по всяко време. Тя забелязваше очите му да я следят настойчиво като конски мухи иззад някой плет или скрити между лозите, или от високото сред клоните на елите. Понякога, когато се занимаваше с децата в детската стая, усещаше ясно, че някой слуша приказките, които разказва, тананика песните, които пее, и се смее на Фрида и Хензел по същия начин, като че ли с нейната уста.

Носеше сива униформа с престилка и шапчица, косата й беше прибрана в нисък кок, краката — обути в бели чорапи и чехли с дървена подметка, които звучаха като кастанети, а бедрата й бяха като маракаси, полюляващи се от едната към другата страна с всяка направена стъпка.

Малката Фрида я обичаше повече от собствената си майка. Търсеше ръцете и ласките й като изоставено кученце, жадно за внимание и нежност, понеже разликата в отношението на Вафен към децата им беше очебийна. Докато ръкопляскаха на Хензел за всичко — той наистина бе очарователно бебе, което на десет месеци вече пълзеше, а щом навърши една година, проходи, — с Фрида се държаха като част от мебелировката на къщата. Сутрин Грета я обличаше с красиви тиролски престилки и сплиташе косата й на две стегнати плитки, напудряше я, парфюмираше я и обсипваше лицето и с целувки. После я придружаваше до трапезарията, където Оскар и Ангела закусваха.

— Принцеса Фрида е готова — казваше Грета нарочно. — Вижте колко е хубава днес.

Но те едва вдигаха поглед от вестника или от кафето, за да погледнат момиченцето от горе надолу с одобрение, след което питаха за Хензел.

А бебето наистина беше прекрасно: закръглено и симпатично, с големи трапчинки на бузите и коленцата, с толкова меки крачета, че ти идваше да ги захапеш, защото приличаха на захарни бисквитки, и с пухкави ръчички, и с палави очички, и със заразителен смях, и вдъхваше такова умиление, когато заспиваше в скута на Грета.

Тя го къпеше, обличаше, хранеше и разхождаше. Беше много стриктна с часовете, хигиената, храненето и дисциплината. Бе истински късмет за Вафен да имат толкова ефективна и нежна бавачка като младата Фон Шонборн, защото, освен че беше дискретна, отговорни и образована, Грета безспорно беше и германка.

За разлика от нея, онзи Солидех, чието име бе на неверник, беше със съмнителен произход. Въпреки че препоръките за него бяха безупречни и актът му за раждане удостоверяваше, че е родом от Мюнхен, акцентът му, маниерите и липсата му на интерес към благородното изкуство на войната го правеха антипатичен в очите на Оскар Вафен, който го държеше на служба само по настояване на жена си.

— Много е внимателен. Децата го обожават, Оскар, нуждая се от него — казваше Ангела на мъжа си, когато той си идваше в отпуск у дома. — Освен това, в тези времена е добре да разчитаме на някой млад мъж вкъщи. Ти винаги отсъстваш, а аз понякога се страхувам да оставам сама, без никого, който да ни защити, ако се случи нещо.

— Мога да изпратя някой полк тук, ако искаш — отвръщаше й той.

А тя се смееше, макар дълбоко в себе си да знаеше, че Оскар го казва сериозно и че само с помръдване на пръста си мъжът й можеше да предизвика друга война, друго клане, друго разрушение, но какво я беше грижа, когато нейният живот във Вюрцбург беше идиличен като картина на Ван Ейк? Как да мисли за това, което бе извън златната рамка?

Тогава, по време на сражение, Оскар Вафен падна тежко ранен и за един миг пасторалната картина бе раздрана от горе до долу.

На петнадесети февруари хиляда деветстотин четиридесет и пета, офицер Вафен бе изпратен в тила с крак, раздробен от шрапнел, с превръзка на главата и нервен срив, който го караше да избухва гневно всеки път, когато в къщата му се затръшваше врата. Въпреки че той никога нямаше да го признае, причината за обезсърчението му всъщност беше ужасният развой на войната. Немската войска бе разбита в ледения Сибир, Съюзниците се отбраняваха с нокти и зъби, а американците, бог знае кой ги бе извикал, веднага се бяха намесили в тази кървава война. За капак, той, Оскар Вафен, основна фигура в цялата тази работа, нямаше друг избор, освен да си стои вкъщи, инвалид и все по-разочарован с всеки следващ ден.

Върху масата в трапезарията разпъна карта на Европа и я напълни с цветни кабарчета. Бе обсебен от радиото, телеграфа, честите телефонни разговори и телеграмите, които постоянно получаваше от Берлин. Отбелязваше на картата, като че ли беше военна стратегическа игра, и най-малкото движение на войските и артилерията, днес — малко напред, утре — крачка назад, и си скубеше брадата, която отказа да обръсне, и дърпаше униформата си, която не сваляше никога, защото бе прилепнала към тялото му като втора кожа. Змийска.

Когато бе изкарал горе-долу месец в лудницата, в която бе превърнал дома си, започнаха да се изкривяват очите му. С дясното гледаше към тавана, а с лявото — към вратата, като хамелеон в камуфлажни дрехи. Казваше, че има шпиони навсякъде. Но понякога и двете му очи тръгваха след Грета, след леките й стъпки и медицинската униформа.

— Елате да ми превържете крака, госпожице Фон Шонборн — заповядваше й с толкова властен тон, че никой не смееше да му възрази.

И тя се подчиняваше, като потискаше гаденето си, доколкото можеше, когато сменяше превръзката му.

Докато една сутрин я извика с крясъци в трапезарията. Грета се яви моментално, смятайки, че нещо ужасно се е случило с някое от децата, но когато влезе в онази стая, разбра, че Хензел и Фрида са в безопасност. Единствената, която беше в опасност, се оказа самата тя.

Оскар Вафен бе разпилял документите си. Беше ги хвърлил към тавана и сега те падаха като сух дъжд върху обърканата му глава. Подът бе покрит с кабарчета, счупени стъкла, избити прозорци, а лампата се люлееше като махало от чешки кристал.

Офицерът стоеше със съдрана униформа, отнесен поглед, откачен смях и дълги нокти. Хвана я за кръста и я придърпа насила към себе си. Грета се опита да избяга и да крещи, но езикът му, груб като шкурка, я давеше между лигавенето и близането. Ръцете му се плъзнаха между краката й, твърдите му пръсти раздраха полата й, пробиха белите й чорапи, забиха се в кожата й и очертаха болезнени пътеки по цялото й тяло.

Грета започна да плаче, защото не знаеше какво друго да направи. Тялото й бе престанало да й принадлежи. Сега бе торба с пясък, а Вафен — боксьор, който я удряше с удоволствие и за удоволствие.

Тогава се случи нещо, което възвърна цветовете на света.

През един от счупените прозорци влезе Бартек Солидех, въоръжен с дървено весло, застана зад насилника, вдигна го над главата си с две ръце и стовари цялата сила на двайсетте си години върху рамената на Оскар Вафен, офицер от SS, „Железен кръст“, „Златен кръст“, пречупен кръст, без да го интересуват последиците от действията му, нито съдбата на този луд, когото войната, каква ирония, бе превърнала в национален герой.

Насилникът падна върху стъклата и кабарчетата със счупена ключица и мокър панталон.

Бартек взе Грета на ръце и я изнесе оттам през същия прозорец, през който бе влязъл. Не я пусна на земята, докато лозята не се изгубиха от хоризонта като лош сън, далече, много далече от картината на Ван Ейк, или по-скоро — от другата страна на рамката.

След случката горите, които обграждаха града, за известно време се превърнаха в перфектното скривалище за двамата млади. Сега бяха бегълци, които имаха само себе си. Ръка за ръка, тяло до тяло, звездите и дърветата.

Грета обаче бе почтено момиче. Когато Бартек й се обясни в любов същата нощ, след като я спаси, и й обеща свят, направен по нейна мярка, от масло и мед, ясни нощи, широки хоризонти и мир, най-вече мир, тя прие годежа, без да премисля. Освен това нямаше да е редно да споделя един покрив с неженен мъж без благословията на небето, въпреки че над главите им нямаше друго, освен слънце, луна и облаци.

Слязоха в центъра на града в часа на литургията, вмъкнаха се в сакристията на „Мариенкапеле“ и помолиха свещеника да ги венчае направо там, както си бяха, и с четиримата случайни свидетели, които се оказаха двете жени, помагащи с почистването на църквата, дяконът и един просяк. Никой не бе изненадан от тази сделка. Войната е време на странности.

После Бартек взе жена си в обятията си и я върна обратно на хълма.

— Не се отчайвай, любов моя, няма да сме тук дълго време! — увери я загадъчно.

Когато на следващия ден започнаха бомбардировките, Грета си спомни тази фраза и в сърцето й завинаги се закотви подозрението, че Бартек й спомена това съзнателно.