Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (32)

II.

Библиотеката беше от дъбово дърво и покриваше всички стени в помещението. Имаше само три места, на които нямаше книги: едното — окупирано от прозорец, покрит със завеси, вратата към преддверието на замъка Бувиер и осветеният правоъгълник с масления портрет на Томас Бувиер.

Изненадващо, не ставаше въпрос за един от онези официални портрети, предшественици на снимките, които красят кабинети и зали за срещи в старите петролни компании, а за истинско изкуство, в стила ни Диего Ривера, с пищна растителност в дъното, райска птица на преден план и Томас, облечен в бял лен, с шал на врата, усмивка на устата, широко чело, разрошена коса, току-що станал след гуляй и две безсънни нощи, с пясък между пръстите и вятър, поклащащ листата на палмите. Инестроса предполагаше, че картината е спасена сред отломките на Акапулко, защото не можеше да си представи някой нюйоркски художник да пресъздаде райската градина, без да я е виждал.

Дуелът с Грета бе започнал след първата им срещи онази същата сутрин, с появата на Инестроса в девет часа пред ротондата на входа на къщата.

— Кажи му, че ме няма — заповяда Грета на Роса Фе. — Пусни го да влезе в библиотеката и го затвори вътре.

Габриел, затворен като в клетка, извади бележника си и записа, че около Грета всичко е в гардении и нарциси, че светлината влиза в замъка на малки дози, на глътки, че подът е дървен, таваните — високи, стените — широки, че тишината не потиска и че Роса Фе, на вид услужлива, е получила стриктни инструкции да не му предложи дори чаша вода.

После премина към работата си на изследовател с подробно описание на библиотеката, цвета на кожата на подвързиите, на заглавията и авторите на всяка една от многобройните книги и на съдържанието им. Проучи в дълбочина личността на Томас Бувиер чрез томовете на колекцията му и откри, че има интереси отвъд икономиката. Кой петролен магнат чете маркиз Дьо Сад и Шарл Бодлер?

Докато пишеше, напразно тайничко очакваше, че вратата ще се отвори и Грета, в цялото си величие, ще влезе, облечена като кралица, за да може да целуне краката й. Но сутринта мина, после — следобедът, и със залязването на слънцето Габриел Инестроса разбра, че е бил разбит при първия щурм, но също и че никога няма да се предаде.

Тогава премина към атака. Махна единия от бутонелите си, този на десния ръкав, и го остави върху масата. Добре видим.

На следващия ден Роса Фе му го върна, преструвайки се, че тя го е намерила, докато е почиствала. После забрави една кърпа, сетне — химикалка, друг ден — кожено калъфче, табакерата, чадъра.

Трябваше да мине цяла седмица, докато на Роса Фе й се отрони от устата:

— Госпожата казва, че изглежда, го правите нарочно, господин Габриел.

Този ден й остави роза.

Когато сутринта на следващия ден се върна, розата вече не беше там.

Оттогава бойното поле разцъфтя с различни екзотични видове, откъснати от кой знае какви странни градини. Цветарите в Ню Йорк са много загадъчни. В някои дни стъблото бе толкова дълго, че приличаше ни великденска пръчка, в други — цветът толкова интензивен, че трябва да са го оцветявали нарочно на ръка; понякога цветето бе деликатно и малко, а понякога диво и опасно. И чак следобед на седмия ден, след като в едно магазинче в Малката Италия^[1] най-накрая откри белия цвят на еделвайса, Грета даде на Роса Фе трите почивни дни, за които я молеше, откакто майка й я бяха заболели краката и тя искаше да отиде да се погрижи за нея в бялата къщичка на гробището в Хамптънс.

Тогава къщата утихна. Само Грета и Габриел, всеки в един ъгъл от нея. Професор Инестроса излезе от библиотеката и изчака прав до стълбището. Имаше часовник, който отбелязваше всяка секунда с удар, един отворен прозорец, въображаем огън в незапалена камини. Колко жалко, че не бе зима, за да я запалят наистина, да постелят кожа пред пламъците, да отворят бутилка „Дом Периньон“ и да загубят ума си и усещането за време — студ, жега, дъжд, слънце…

Или слънце и луна.

Косата на Грета бе пусната от едната страна и закриваше половината й лице. Бе оцветила устните си в червено, а очите — в синьо. Една гръцка туника, която носеше боса на кораба на Ниархос, на остров Скорпиос, на Средиземно море, на Егейско, на Йонийско, и която следваше очертанията на бедрата и талията й, оставяйки останалото на въображението, падаше леко от последното стъпало.

Той искаше да я отнесе на ръце обратно в библиотеката. Тя отказа. Заяви, че не е способна да изневерява на Томас пред портрета му, и отидоха в салона, защото леглото не им се стори подходящо за такова нещо.

След вечността утрото нахлу малко по малко, както винаги в тази къща. Слънцето се промъкваше там, където му позволяваха завесите. Габриел погали още веднъж спящото тяло на Грета, отпуснато мързеливо. И двамата знаеха, че са изгубили войната, или я бяха спечелили — в зависимост от гледната точка.

Беше през деня. Бяха голи. Беше горещо. Една сянка мина зад завесите и се спря в средата на прозореца.

Габриел премига, разтърка очи и се надигна наполовина. Грета протестира, мъркайки като котка.

— Да видим, в какво вярваш ти? — укоряваше го деканът Олавиде между чашките. — Във възкресението на плътта, в космическата случайност или в нищо?

— Вярвам в това, което виждам — отговаряше му Инестроса.

Без съмнение онова, което виждаше в този момент, бе абсолютно невъзможно. Току-що през стъклото бе срещнал обвинителния поглед на една бледа и изпита жена, предадена, прободена с нож, убита приживе. Не коя да е друга, а Марсела, току-що сдобила се с дара на вездесъщието и стъпила с единия крак в Мадрид, а с другия — в Манхатън, просто ей така.