Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (42)

III.

Бързолетите се пробуждаха около шест сутринта и започваха да летят над камбанарията на катедралата. Промъкваха се като лъчите на луната в тайните кътчета, където гълъбите свиваха гнездата си. Някои се стрелкаха надолу в каньона, предизвиквайки керкенезите, а после отново се изкачваха към небето и чуруликаха както само те и лястовиците умееха да го правят. Тогава Клара гасеше свещта, наполовина изгоряла, потръпваше леко от сутрешния хлад и слизаше по все още спящите стълби до детската си стая, където търпеливо я чакаше леглото с бели чаршафи, оправено от предишната вечер.

В двора лимоновото дърво бе родило вече плодовете си, след като месеци наред цветовете му бяха изпълвали въздуха с благоухания, и сега, когато започваше да става горещо, винаги имаше кой да приготви прясна лимонада, смесвайки киселия сок със захарна тръстика, и да натроши леда толкова на дребно, че да го превърне в скреж. Каква по-добра закуска по обед от тази.

„Как върви романът ти?“, питаше баща й, който сега четеше под сянката на зеленото дърво, защото бе отстъпил тавана си на Клара. После двамата слизаха до Гуадалете да наплискат с вода лицата си. Млада топола започваше да пуска клонки там, където бяха отсекли старата. Възвръщане на живота. Отново задушевните разговори и гаспачо с хляб.

Новините идваха късно от големия град. Понякога дори не стигаха горе до тях. Но в края на юли Клара Кобиан се сблъска с неделното издание на един сериозен вестник, чиято страница за култура започваше със снимка на Габриел Инестроса, облечен в традиционната тога на доктор хонорис кауза в някакъв американски университет. Ръцете му все още бяха големи, усмивката — като на денди, а под черната тога и квадратната шапка с пискюл се забелязваше възелът на елегантна вратовръзка, панталон, изгладен с ръб, велурени обувки и дори се усещаше парфюмът, който Клара бе забравила, но той продължаваше да ползва в нейно отсъствие.

Този път не почувства сърцето й да се преобръща, когато се взря в тъжните му очи, нито изпита копнеж по терасата на покрива на мансардата в „Маласаня“, по ласките му в тъмното или по гласа му като на стар дъб. Направи от страницата фунийка и в нея пускаше влажните люспи от слънчогледовите семки, които изяде на площада, преди да се върне към тавана и свещта.

Усети обаче преобръщане в деня, когато получи писмо с пощенско клеймо от Ню Йорк, защото пликът беше голям, от хубав картон, и бе надписан на ръка с писалка, мастило и попивателна хартия. Липсваше подател, но пък отзад бе запечатан с восъчен печат с герба на Вителсбах.

Клара усети силния аромат на гардении, който се излъчваше от краищата на сгънатата голяма картичка. Когато я отвори, разкри най-приятната, най-голямата и най-неочакваната изненада в живота си. Томас Бувиер-младши и Вивиан Крейн я канеха на сватбата си на тридесети август в къщата на Парк авеню, където живееха от няколко месеца. В същия ден, в същия час, на същото място щеше да се състои и сватбата на дъщеря му Каролина с младия френски художник Юго Бенто.

Бе отворила плика със съзнанието, че съдържа изкушение, на което ще е трудно да устои, и си бе представила Грета и Борис, потънали в сложната задача да изготвят безкрайните списъци на гостите и да настанят толкова различни помежду си хора по масите. Вероятно щеше да има олтар с рози в дъното на градината, една дълга пътека, която щеше да започва от задната веранда, щеше да минава под липата и щеше да стига, обсипана с хиляди разпръснати цветчета, до армията от украсени с цветя бели столове, където вече щяха да са седнали Барбара Ривера, синът й Ернесто, принц Владимир с особената си подстрижка, дамите, с които споделяше чай със сладкиши в „Суифтис“, милионерите, политиците и хората на изкуството, които са част от актьорския състав на тази история, трите или четирите най-близки приятелки на Карол, родителите и сестрата на френския младоженец, един много странен господин с марсилски произход и голям нос, Роса Фе — майка и Роса Фе — дъщеря, и двете увити в един шал, и дори Карлос и Нестор с униформи.

И там, изправена, с вечната гардения на ревера и стъпките си на ранена гълъбица, щеше да царува великата Грета Бувиер със сребърната коса. Тиха, много тиха. С вдигната глава, изпълнена с достойнство, и горда, както само една светска дама умее да посреща бурите в живота. Със съзнанието, че няма вятър, колкото и силен да е той, способен да изтръгне корените й от земята.

Клара Кобиан бе на ръба да хукне обратно към Мадрид и оттам — към Манхатън, нетърпелива да присъства на последното представление сред приказния декор на замъка Бувиер. Тогава си представи как се гмурка отново в бездънните очи на Том и си даде сметка за опасността, която я дебне на всеки завой на пътя. Ако се върнеше в началото на историята, изведнъж можеше да се отвори нова глава и да тръгне — като млад бръшлян по стар дънер — по това вече зряло дърво и да го обвие със здравите си клони. „Историите — каза си тя, — както разочарованията, трябва да имат начало, среда и край; трябва да имат логика, която може да обясни мотивите и последствията, без неприятни обиди или напразни надежди, но преди всичко имат нужда от край.“

Затова реши, че никога повече няма да се върне в къщата с голямото стълбище, със запалената камина и с аромата на гардении. Почувства тъга за това, което никога нямаше да се случи, но вдигна погледа си от балкона на романа си, който всъщност бе главозамайваща тераса над пропастта, и се загледа в криволиците на реката долу, в зелените върхове на новите тополи, в гнездата на керкенезите и ширналите се под слънцето поля на Андалусия, губещи се в хоризонта като жълто море, чиито вълни се полюшват от порива на вятъра в тревите. Тогава забеляза различен полъх — като от вода и сол, и разбра, че Акапулко се е пропил в кожата й, също като сладостта на лимона, която се бе пропила в дрехите й завинаги. После слезе по улицата на вятъра, тясна и бяла, сенчеста и притихнала, с леки стъпчици, като на млада гълъбица, която лека-полека полита все по-нагоре, около камбанарията, над покривите и над облаците, и видя от най-високото на небето този малък град, подобен на полупразно гнездо, което някой ден орлите, облаците, ангелите или Бог ще отнесат на крилете си.