Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (41)

II.

Завесите в салона все още бяха вдигнати, въпреки че през прозорците вече не влизаше светлина, освен тази от уличната лампа отсреща. Грета съзнателно ги пусна, дърпайки краищата със сила и застъпвайки едната с другата, за да не би старата Глория отново да се вдигне от гроба си — който явно беше много неудобен, ако се съдеше по желанието й да го напусне — и да надникне през прозореца с младото си лице на неспокоен призрак. После седна на най-близкото до огъня кресло и впи светлите си очи в нетърпеливото лице на Клара.

Под дебелия слой грим и въпреки лифтинга, ботокса и останалите лекове за вечна младост, госпожа Бувиер си оставаше една изплашена старица, която избягва да гледа хода на времето в огледалата на къщата, също както Томас и Габриел, въпреки че тя предпочиташе да крие бръчките на лицето си с пластична хирургия, което не бе толкова жестоко, но още по-фалшиво, ако изобщо това беше възможно.

Клара, за разлика от нея, продължаваше да е момиченце бунтар, носещо измачкани панталони и рошави плитки, и седнала така, без да спира да се върти, клатейки крака напред-назад като ученичка в очакване на междучасието, изглеждаше по-искрена, отколкото беше, и по-невинна, и по-малко наясно с истинските мащаби на несъвършенствата на човешката природа.

— Не знам откъде да започна — каза, хапейки долната си устна със зъби, които на Грета изведнъж й се видяха прекалено големи и несъразмерни с това дребничко луничаво лице.

Взе чантата за документи, която бе оставила на масата между тях, и я отвори. Измъкна сгънат лист, разгъна го, разтръска го леко, като че ли да изтупа праха му, и го подаде на домакинята си с думите:

— Мисля, че това ви принадлежи.

Грета не реагира. Взе листа с една ръка и остана неподвижна, мълчалива, докато една сълза се търкулна от очите й и се спря на устните й.

— Габриел Инестроса ти е дал това? — попита, невярваща.

— Не точно — отвърна Клара, без да може да скрие усмивката на задоволство, която се появи на лицето й. — Намерих го скрито зад Националната награда за литература.

— Този плъх…

— Габриел ми разказа, че сте го изпратили във Вюрцбург със задачата да го унищожи. — Клара изчака да види реакцията на Грета. Беше леко притваряне на очите. — Но както виждате, оставил си го е за спомен.

— Изнудва ме вече двайсет години — призна с почти недоловим глас. Листът трепереше между пръстите й. — От десет години му изпращам парите директно в сметка в Швейцария. Нашият приятел Инестроса натрупа състояние на мой гръб.

Клара носеше също и малка черна платнена пътна чанта с ципове. Отвори един от тях и извади пакетче, увито в целофан и с голяма червена панделка.

— Донесох ви коледен подарък — каза, поднасяйки го тържествено.

Грета пусна сгънатия документ в скута си и за известно време бе заета да разопакова внимателно кутийката, която съдържаше елегантна позлатена запалка.

— Иска ми се да беше златна — добави Клара, — случаят го заслужава.

— Перфектна е — отвърна Грета, най-после усмихвайки се.

Надвеси се над масата, за момент се взря в пламъка и поднесе края на документа към огъня. Никоя от двете не проговори, докато зацапаната хартия изгаряше. Присъстваха мълчаливо на странния ритуал, наблюдавайки причудливите фигури, които димът рисуваше, преди да се разсее окончателно в салона. Това, което гореше, беше всъщност Габриел Инестроса — неговата наглост, арогантност, тирания и външен вид на почтен, безукорен мъж, когото само две жени в света — Грета и Клара, познаваха истински.

— Вече нямам желание за други мъже — заяви изведнъж Грета, докато изхвърляше пепелта в огъня. — На тази възраст, на която съм, не ме привлича идеята да търпя недостатъците им през остатъка от живота си.

Клара се усмихна.

— Ако трябва да съм искрена — продължи, — мисля, че през целия си живот съм обичала само един мъж. Съпруга ми, Томас, през онази есен на петдесет и първа.

Грета отново се настани на дивана. Салонът тънеше в полумрак, осветяван само от светлината на пламъците и техните движения. Беше дама дори и в начина, по който галеше запалката между пръстите си. Клара Кобиан изведнъж се пренесе в дома на баба си и дядо си, където винаги имаше запалена камина, чаша херес и дълъг, спокоен разговор. Почувства нужда да седне на пода, както правеше в онази андалуска къща, която през зимата губеше лятната топлина и на човек му ставаше студено, ако се отдалечеше на повече от три метра от огъня. Разбра, че историите, колкото и да са изключителни, трябва винаги да се слушат така — с боси крака върху топлия килим, с глава, подпряна на ръба на дивана, и с притворени очи, без други звуци, освен пращенето на дървата в огъня и в единствената компания на гласа на възрастна жена, която разказва спомените си.

— Запознах се с Бартек Солидех, когато все още бях дете. Не бях навършила двайсет, когато го видях за пръв път да гребе срещу течението с малката дървена лодка на Вафен. Бартек бе изключително привлекателен младеж. Очите му бяха блестящо сини, кожата — загоряла, думите — искрени, и имаше таланта да се появява като магьосник там, където има нужда от него. Дори започнах да си мисля, че е ангел. Небесен страж, който по време на войната обикаля от едно място на друго, за да разпръсне всички страдания с помахване на белите си крила. После разбрах, че е просто демон, шпионин, който ни следи по всяко време, отгатва мислите ни, планира отмъщение, око за око, по нездрав и болезнен начин, предварително наслаждавайки се на страданието, което смята да ни причини.

Докато палеше цигара с новата си запалка, Грета изглеждаше, като че ли чете по дима от тютюна. Клара се наслаждаваше, слушайки разказа за младостта й във Вюрцбург, защото си представяше онези сцени, обвити в ореол от зелена надежда и озвучени с мелодията от флейтата на Бартек.

Разбираше много добре, че младата Грета, с фамилия Фон Шонборн, бе повярвала, че е открила центъра на Вселената в онази малка лодка с гребла, и се бе оставила да бъде отведена, като в ритъма на валс, до поляната в гората, където се бе родил бракът им, а после се бе събудила, за да се срещне с истинската същност на първия мъж, когото бе обикнала по погрешка.

После се зарази със сълзите на събеседницата си, когато тя стигна до бомбардировката, ужаси се от мисълта, че на Фрида и Хензел може да им се случи нещо лошо, и дори извика, както бе напрегната, със свито сърце и стиснати юмруци, когато Грета й описа сцената с мъртвите деца в леглата им.

— Кой ви откри в гората? — попита Клара след дълго мълчание, възползвайки се от принудителната пауза в разказа, прекъснат от Грета заради онези сълзи, които бе преглъщала от петдесет и седем години.

— Никога не узнах — отвърна Грета. — В продължение на десет дни не можех да говоря. Разказаха ми, че съм била с отворени очи денем и нощем, че съм била обвила коленете си с ръце и съм се клатела напред-назад като лудите. Че не съм яла, нито пила, нито съм позволявала да ме докосват. Вкарали са ме в психиатрична болница. Не са знаели името ми, докато не се появи Бартек.

Както изглежда, Бартек Солидех бе разследвал с дни мистериозното изчезване на съпругата си в горите на Вюрцбург. В началото помислил, че се е скрила в някоя пещера в очакване бурята да отшуми и водите да се успокоят, но след известно време се усъмнил, че невинната Грета е по-хитра, отколкото изглежда. „Аз съм глупак“, повтарял си той, смятайки, че жена му го е напуснала и е избягала с парите, докато неуморимо продължавал да търси името й в списъците на изчезналите, болните, ранените и мъртвите.

Накрая, след много дни на безплодно търсене, я открил в психиатрична клиника в покрайнините на Мюнхен. Едва я разпознал в състоянието, в което се намирала — измършавяла, рошава, мръсна и с отнесеното изражение на хората, които не си спомнят дори собственото си име. Помолил да ги оставят насаме, взел ръката й, махнал един безцветен кичур коса от лицето й и с едва доловим шепот я попитал: „Къде зарови парите?“. Грета го погледнала, без да разбира, фразата нямала никакъв смисъл за нея. Когато лекарят поискал мнението му за терапията с електрошок, Бартек поискал да разбере дали това ще върне паметта на жена му. След като дал разрешение на лекаря, се настанил в апартамент в близост до клиниката, за да може да посещава Грета ежедневно.

„Колко я обича“, казвали, просълзени, медицинските сестри и ги оставяли насаме на една пейка в градината, където той я държал за ръката, гледал я право в очите и винаги й задавал същия въпрос: „Къде зарови парите?“.

— Изведнъж един ден си спомних. — Грета хвърли наполовина изпушената цигара в огъня. Клара, все още на пода, се облегна на долната част на дивана и изпъна крака. — Имах някакъв сън или нещо подобно, в който се видях да тичам през гората с куфар и пистолет в ръката. Имаше едно зелено дърво, заобиколено от други по-малки, и някакви гроздове от червени плодове. Коленичих, започнах да дълбая като куче земята и сложих онези неща в дупката. После отъпках мястото с крака и след това съм припаднала. — Направи пауза. — Но не само тази сцена се появи в главата ми — продължи, — също така видях отново лицата на Хензел и Фрида, изцапани с кръв, усетих отново ноктите на Оскар Вафен да дерат гърба ми, отново държах ръката на майка ми, с пръстена и гривните, но без останалата част от тялото в другия й край, и отново онемях, отново изгубих почва под краката си, отново изгубих нишката, изгубих всичко.

Били нужни три години на общо взето интензивна терапия. Бартек се въоръжил с търпение и продължил с посещенията и въпросите си, но от известно разстояние. Работил за кратко като нощен пазач в една от сградите на съда. После се запознал с някакъв търговец на черно, с когото завъртял бизнес, купил си италиански обувки и пътувал до езерата на юг.

В началото на петдесет и първа, лечението на Грета приключило.

— Смятаме, че повече нищо не може да се направи за нея — казали със съжаление лекарите на добрия съпруг. — Съзнанието е способно селективно да елиминира спомените, които са непоносими. Възможно е никога да не възвърне паметта си.

Тогава Бартек поискал два месеца отпуск и започнал паралелна терапия, измислена от него самия и състояща се основно от заплахи, отправяни с тих глас, която накрая дала желания резултат.

— В гората, под една бреза — признала Грета, треперейки като лист.

Куфарът вече бил готов и документът за изписване от клиниката — подписан, когато били разкрити незаконните занимания на Бартек и черната търговия. Осъдили го на три месеца затвор.

— По дяволите! — извикал полякът, който вече бил купил билетите за кораба за Мексико. Бил определил с голяма прецизност и маршрута, който трябвало да изминат куфарът, пистолетът, съпругата му и самият той, за да изкарат дните си на някой от онези тропически оазиси, където смятал да купи ферма и да живее от доходите.

Грета била научила плана наизуст, от номера на кея на пристанището в Хамбург до името на къщата за гости в Акапулко, минавайки през лъжата за аристократичния й произход, историята с фермата в Бавария, където, както се предполагало, е изкарала последните дни от войната, укривайки се от нацистите, както и принадлежността на съпруга й към „Бялата роза“, единствената истина в целия фарс. При провалянето на плана двамата се договорили (той — зад решетките, а тя — току-що освободена от своите) да осъществят пътуването, въпреки че трябвало да го направят поотделно. Плячкосването в свободна Германия продължавало и не било лесно да се укрие такова количество пари. Преминаването не било евтино и въпреки контактите на поляка с престъпници от подземния свят, самото притежание на онези банкноти било равнозначно на подвиг. Бартек преценил, че ако не станело тогава, по-късно било възможно да не намерят подходящ момент и случай да осъществят бягството.

Разделили се с намигване и стискане на ръцете. Грета никога вече не припознала мъжа, за когото се омъжила тайно, вярвайки, че тя е лейди Мариан, която е намерила убежище със своя Робин Худ от плът и кръв на онази поляна в гората.

— Когато пристигнах в Акапулко, вече го бях забравила. Поех към пансиона, следвайки картата в ума си, която Бартек ми нарисува, но без никаква представа какво, по дяволите, правя в тази страна на луди, сама, стиснала сивата чантичка, в която скрих пистолета, и без друга надежда, освен да се настаня в онази мръсна стая и да чакам.

— Тогава се е появил Томас Бувиер — разбра Клара.

— Беше доста възрастен мъж — кимна Грета, спомняйки си. — Беше по-близо до осемдесетте, отколкото до седемдесетте, но веднага правеше впечатление. Имаше вид на европейски аристократ, твърд глас и толкова изтънчени маниери, че бе способен да ми покаже младостта на душата си през старата си рицарска броня. Каза ми: „Казвам се Томас Бувиер и не мога да ви предложа нищо повече от искреното си приятелство. Съжалявам, че не съм трийсет години по-млад, за да ви ги подаря всичките“. — Усмихна се тъжно. — Приюти ме в дома си, нахрани ме, утеши ме, накара ме да се чувствам красива в най-широкия смисъл на думата. Превърна ме в кралицата на Акапулко, а той беше моят трон, моят император. Наричаше ме „русокоске“ — като хората от пазара, подари ми съкровище от скъпоценни камъни и сватба като от приказките. И беше способен да умре от любов.

— В нощта на сватбата — спомни си Клара.

— И да ме дари със син — отвърна Грета. — Най-прекрасния подарък, който някой някога ми е правил. Има очите на баща си, моят син Том, и същата чистота на сърцето, същата щедрост, същата доброта.

— Барбара Ривера… — започна Клара.

— Да — прекъсна я Грета. — Тя мисли, че съм убила съпруга си, като съм причинила инфаркта му през онази нощ. — Усмихна се. — Това е друг начин да видиш нещата. Аз предпочитам да мисля, че Томас пое риск, съзнавайки слабостта на сърцето си, и че не би се отказал да ме обича въпреки всичко. Щом пренебрегваше съветите на лекарите относно храната и пушенето, нима щеше да ги послуша, що се отнася до любовта? И без това животът му свършваше и той искаше само да има свое дете, което да заеме мястото му в този свят. Да наследи имуществото му, плодовете от труда му, да съзерцава морето от скалите и да слуша крясъка на чайките, да вкуси сока на най-сладките портокали, да обожава майка си, както се обожава езическа богиня, да се влюби в някоя жена също така силно, както го бе направил той, и да носи неговото име, Томас Бувиер — като предчувствие, предусещайки безкрайното страдание на тези, които най-много умеят да обичат.

— Но Том се е влюбил в Луиса, а вие никога не сте я приели — каза журналистката, съжалявайки предварително за думите си.

Грета се надигна с известно усилие от креслото и прекоси салона, за да потърси бутилка текила. Върна се веднага с две керамични чашки, пълни с ферментиралия сок от агаве^[1]. Изпразни своята на един дъх. Изчака Клара да изпие своята на глътки. Разкашляха се едновременно. Облегна се назад.

— Това, което ще ти разкажа, никой не го знае — каза накрая Грета Бувиер със зачервени очи. — Луиса се омъжи бременна. Внучката ми — Каролина, не е моя кръв, нито на Томас. Как искаш да съм била съгласна с тази сватба? Отказах да приема момичето… самозванката, крадлата, която открадна щастието ми… Докато не се разболя.

Тогава Клара си спомни признанията на Роса Фе на гробището. Старицата й бе разказала за тайните посещения на Грета при болната й снаха в онова скривалище в Хамптънс, в което се бе оттеглила, когато лекарите й казали, клатейки глава, че за болестта й няма лечение и че няма да може да се съвземе отново. Грета бе запазила тайната на Луиса за местонахождението й, за повехналата й кожа и победеното й тяло. Беше се съгласила да спести мъката на Том и Карол.

— И те не знаят това и никога няма да го узнаят, защото и да им кажа, няма да го разберат — заяви уверено. — Може да не ми простят никога, ако научат, че съм била с Луиса в последния й ден. Отиде си, плачейки, но уверена, че постъпва правилно.

— Но Том и Карол страдат при мисълта, че Луиса е умряла сама — възрази Клара.

Грета остави чашката върху масата.

— Не бе сама нито за минута — заяви.

После смени темата. Направи го по особен начин, накланяйки се рязко над масата, така че лицето й остана на няколко сантиметра от това на Клара.

— Когато се запознахме, Клара, обещах, че ще ти разкажа живота си на периоди от по двайсет години — припомни й тя. — Че първите двайсет години на една жена са най-важни, защото тогава се оформя личността й. Но понякога си мисля, че детството и младостта ми принадлежат на друг човек, на едно наивно и глупаво момиче, което остана завинаги на идиличните хълмове на Вюрцбург. Истинската Грета Бувиер — продължи с носталгия — се роди в Акапулко, в сянката на един тамаринд — Томас Бувиер, но винаги заплашвана от тревожното присъствие на Бартек Солидех. От четиридесет до шейсет години бях и майка, и свекърва, и баба, и допуснах грешка, като се опитвах да дърпам конците на марионетките ми, без да разбирам, че винаги съдбата е тази, която има последната дума. Сега съм само една мъдра жена, която е все по-близо до смъртта. Но запомни какво ще ти кажа: старицата знае не защото е мъдра, а защото е стара.

В салона на замъка Бувиер настъпи тишина. Стенен часовник в някой ъгъл на празната къща отбеляза седем часа. Клара стана от пода, приближи се до Грета и я прегърна. Всички бариери, които дотогава бяха толкова здрави, колкото възрастовата разлика от четиридесет и шест години, десетте хиляди километра разстояние, стоте милиона долара и дори непреодолимата граница, че са споделяли тялото и ласките на един и същи мъж, в този момент се строшиха на парчета.

Когато се разделиха завинаги пред вратата на къщата, им се стори, че чуват шума на вятъра от скалите и усещат ласка като от голяма ръка, която се заигра с косите им, покривайки ги със сняг.

Това, което най-много разчувства Клара, като се замисли, бе, че нито тогава, нито когато и да било друг път Грета Бувиер не показа ни най-малко притеснение да разбере какво мисли да прави тя, Клара, журналистката, с информацията, която й бе поднесла на сребърен поднос и която даваше в ръцете й властта да разруши и съгради, да оформи по своя воля образа на дамата, която толкова се бе борила, за да го постигне. Затова разбра, че всичко, разказано й от Грета, бе — нямаше как да не бъде — чистата, болезнена, абсолютна и искрена истина. И че без да има нужда от обещания, от договори или от клаузи за поверителност, двете бяха единодушни, че има само един начин тя да бъде разказана.