Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (23)

II.

В един репортаж на европейско списание се говореше за проклятието на Бувиер като за наследствено заболяване. „Нещастието отива при богатите и силните“, твърдеше журналистът, цитирайки семействата Онасис, Кенеди и Анели в същия абзац, в който с истинска безпощадност разказваше за тъжния край на Луиса Бувиер.

„Младата и красива испанка — винаги тези три определения, за да я опишат — бе намерена мъртва в семейната къща в Хамптънс, където, изглежда, се е оттеглила доброволно, когато е научила диагнозата си. По този начин ранната смърт отново идва да разклати основите на една династия от вдовци по призвание.“ Авторът припомняше за Линда, Джулиет и Глория, трите съпруги на Томас Х. Бувиер, всички починали, преди да навършат четиридесет години; за самата Грета, която бе овдовяла в нощта на сватбата си, и накрая — за Том, съсипан, смазан, разбит, с дъщеричката си — Карол, обгърнала врата му, гледайки как отнасят ковчега на Луиса от онази къща, в която никога повече нямаше да се завърнат.

Времето бе превърнало градината в буренясала земя, бръшлянът бе превзел балконите, бугенвилията бе покрила цялата фасада с диви цветове, а мастиковите дървета бяха завладели пътя. Замъкът на Спящата красавица представляваше къща от бяло дърво с островръх покрив и голяма тераса, която гледаше към морето. От петнайсет години вятърът и солта браздяха стените, както бръчките — кожата на Том. Той вече беше на около петдесет и до този момент Клара не си бе давала сметка, че бръчиците около очите му и ъгълчетата на устните бяха недвусмислени сигнали за възрастта му, а също и следствие от онова изражение, изгубено някъде в невидимото пространство, където обитаваха спомените му. Сега, понеже видя ясно една по една всички тези години, които Том бе преживял, изведнъж осъзна колко тъжна е усмивката му.

— Доведох Луиса тук почти с измама — каза, без да гледа Клара. — Беше в същата нощ, когато я видях за пръв път.

— Още едно отвличане?

Понякога писателката у нея не умееше да се въздържа. Току-що си бе представила сцената с Грета на кея, влизаща в колата на Томас Бувиер със същото покорство, както кон — в конюшня, и си бе помислила колко е странно, че отвличанията се случват на мъжете Бувиер толкова често, колкото и изненадващата смърт слава богу, че вятърът, ревът на морето срещу плажа и гъмжилото от разбъркани и бурни спомени, които излязоха насреща им, попречиха на Том да чуе коментара й.

— Каролина се роди в тази къща. В тази стая горе — продължи, посочвайки един прозорец на горния етаж.

— Луиса нямаше желание да отиде в болницата, нито искаше да извикам лекар. Какво ви има на вас, испанките!

— Не обобщавай, моля. Аз харесвам лекарите.

— А Луиса я ужасяваха. Горката.

„Ужасяваха“, каза и добави: „горката“. Този път писателката запази почтително мълчание. Напомни си, че призраците не трябва да бъдат съдени, но й се стори глупаво да се страхуваш от лекари, когато раждаш и когато си болен от рак. Том вървеше през градината като че ли слепешком и се препъваше в бурените. Изглеждаше, сякаш върви по старите пътеки в спомените си, а не по истинските, и затова не бе способен да види под нозете си препятствията, които бяха избуяли през последните години.

Клара се зарази от същата болест. Изведнъж се оказа в тъмното в коридора на дома на Инестроса, опипвайки стените с ръце, отчаяно търсейки да разпознае поне един предмет: огледалото, празната ваза, Националната награда за литература, но не успя. Единственото, което постигна, бе също да се спъне в някакъв корен, който се подаваше над изсъхналата земя.

— Внимавай! — възкликна Том, прихващайки я здраво с ръце.

Останаха така един срещу друг, почти прегърнати, минута повече от необходимото. Той, с Луиса в паметта си, а тя — с Инестроса в дъното на зениците.

— Искаше да ти покажа най-любимото ми място на света — каза Том, без да я пуска. — Ето тук е. Под клоните на лимоновото дърво.

Беше Вярно. Хилавото дръвче, което се държеше благодарение на корени като онзи, който се бе преплел в глезена на Клара, беше андалуски лимон — със здрава кора и усукано стъбло, от което тук-там стърчаха наперени бодли. Вече петнайсет години се подхранваше само от дъжда. Солта във въздуха му вредеше, а пясъкът, който се струпваше в подножието му, затрудняваше още повече оцеляването му, но дървото, жълто и рахитично, противно на всякаква логика, продължаваше да диша.

— Упорито е, нали? — Том се откъсна от прегръдката и погали стъблото на приятеля си. — Тя го посади. От семка. В чашката за четките за зъби. — Усмихна се.

— Напомняш ми на някого — призна Клара. — Някой, който казва, че за него съм като прясна лимонада.

— Това означава, че много те обича.

— По-възрастен е с петнайсет години от теб.

— А ти си горе-долу на годините на Луиса, когато се запознах с нея. И ми напомняш за нея.

Обиколиха къщата, но не влязоха вътре. Пресякоха останалата част от градината и накрая седнаха на плажа — смълчани, копнеещи за тези, които ги нямаше. Беше студено. Слънце, лек южен вятър. Срещуположният бряг на Атлантическия океан. Същата вода.

Откога Том знаеше, че Клара не е Луиса? Преди или след мушкатото? Сега, когато Габриел Инестроса бе възвърнал трона си от облаци и звезди, Клара не можеше да спре да го вижда навсякъде. Приближаваше по брега, увит в кашмирен шал, с големите си ръце в малките джобове, с онзи негов характерен вървеж, поклащайки се от едната на другата страна, и с гръб, леко приведен под тежестта на съвестта му. Тя се изправяше и го оставяше да я гали бавно по врата, гърба, талията, гърдите, като четка на прецизен художник, покриващ всеки милиметър от кожата й. Това бе Инестроса, гласът му, силен като дъб и опияняващ като уиски, плахата му нежност, с единия крак в друг свят, по-сложен може би, но също така по-величествен, в който успехът се състоеше в това да премине без скандали в безсмъртието. Сега, в открито море, давейки се в него, със замъглени очи, пропадайки отчаяно в най-лошото от всички изкушения.

„Бих искала да имам дете от теб“ — произнесе Клара една сутрин пред прозореца с бързолетите.

„Ще ми бъде внук“ — отвърна той, без да знае към кого отправя отровната стрела — към горката Клара или към горкия Габриел.

И Клара повече не повдигна темата.

— Никога ли не си мислил да продължиш живота си с друга жена? — подхвърли внезапно на Том, хващайки го неподготвен. — Не знам, може би да имаш още деца, да създадеш голямо семейство. Не се ли чувстваш малко самотен в тази голяма къща, с Грета, разбира се, и с дъщеря ти, но — разбираш ме, в крайна сметка сам?

— Грета е премного Грета — отговори той. — А Карол няма да го разбере. Тя е — избра думите внимателно — много чувствителна.

Приливът се надигаше. Още няколко метра — и щеше да намокри обувките им. Никой от двамата не помръдна. Клара обгърна коленете си с ръце. Том легна на студения пясък.

— Имам любовница, Клара.

Напористата писателка се изненада по-малко от този факт, отколкото от начина, по който този възпитан мъж, истински джентълмен, говореше за жената, която лекуваше душата му.

— Любовница?

— Казва се Вивиан. На четиридесет и три години. Директор е на пресотдела на Музея за модерно изкуство, сама е, не пуши, има склонност към напълняване, но се пази много, по-добре й стоят полите, отколкото панталоните, много е дисциплинирана и точна, мрази суши, играе тенис два пъти седмично и не е гледала „Титаник“, защото казва, че нещастията в историята изобщо не я забавляват.

— Нямаш любовница, глупчо! Това, което имаш, е светица, която се съгласява да не споменаваш за нея нито на майка си, нито на дъщеря си. Не се постъпва така, Том. Това е много лошо.

Мъжете не плачат. Или поне не както жените, обилно, с едри сълзи. На тях просто очите им се зачервяват и гласът им леко преграква, когато говорят. Мъжкият плач прилича повече на грип.

Том се размърда.

— А Луиса? — успя да изпелтечи с огромно усилие.

Клара стисна ръката му.

— Луиса вече знае. Със сигурност се радва за теб.

— От петнайсет години не съм стъпвал на гроба й. Никога не съм ходил. Никога, никога. Дори не знам как се стига до проклетото гробище.

— Както до всяко друго място, Том, с кола.

Онзи момент на плажа имаше три неочаквани последици. Едната — болки в бъбреците, които измъчваха Клара и Том в продължение на няколко дни и които, ако и двамата не бяха обвинили за страданията си едно и също влажно въздушно течение, всеки доктор от града би взел за симптоми на ревматизъм. Втората — осезаема, физическа, спешна нужда Клара да говори отново с Инестроса, а Том — с Луиса, която и двамата удовлетвориха по най-добрия начин, на който бяха способни. И третата — пътуване през гори от евкалипти, конски кестени и чинари в търсене на малкото гробище, в което почиваха тленните останки на всеки от членовете на фамилията Бувиер, разпръснати някога по широкия свят.

Налудничавата идея на Томас Х. Бувиер да ги събере в тази кошара бе по-уместна за този живот, вместо за другия. По някаква странна причина един ден си бе представил, че пие текила с всички мъртви сродници, и този образ го преследваше постоянно. Не миряса, докато не подписа документ, с който отделяше част от огромното си богатство за построяването на гробище, което кръсти със същото име, както щеше да бъде наречено кардиологичното отделение на многопрофилната болница в Ню Йорк години по-късно: Бувиер Мемориъл.

На Клара тази прищявка не й се стори толкова странна: по някакъв начин беше същото като обичая в Аркос семействата да бъдат погребвани заедно. Така човек имаше осигурено гробно място много преди да се появи страхът от смъртта, а също и кой винаги да носи цветя на гроба му, за да е красиво.

Това, което я възхити наистина, бе, че височината на тревата е еднаква във всички ъгли. Че цветните лехи бяха пълни с пъпки, очакващи пролетта, че плочките заблестяваха от лунната светлина и че някой, вероятно онази старица с индиански черти, отворила им вратата, бе събрала едно по едно всички листа, донесени от вятъра и есента, и ги бе струпала в един ъгъл.

— Оле, божичко! — възкликна възрастната жена, когато се изправи срещу страха на Том насред нощта.

И Клара разпозна същите акцент и маниери, които бе свикнала да разпознава в другата Роса Фе.