Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (18)

III.

— Прощавам ти за страха, учителю! Прощавам ти и заради угризенията на гузната ти съвест, но никога няма да ти простя за това, че ме изостави онази вечер в дома на родителите ми. Върна ме, както са правели съпрузите от едно време: когато се разкриел срамът, че са се оженили за жена, която не е девствена, я отпращали, без да продумат нито дума. Водели я обратно в дома на баща й, опозорена завинаги, и я оставяли там, умираща от срам, мишена на обвинителните погледи на селото и подмятанията.

Телефонът бе звъннал твърде рано: в пет сутринта на една все още потънала в сън нощ. Габриел Инестроса бе изчислил часа при Клара и бе напълно сигурен, че този път е тя, малката, която го събуди с далечен вик, идващ от другия край на океана. И знаеше месеци напред, че това позвъняване ще дойде рано или късно, когато гневът на Клара се утаи като калта в размътена локва и накрая, през чистата вода, щеше да може да надникне до дъното на въпроса.

— Не можех да остана, малката ми, нито минута повече.

— Но аз щях да си тръгна с теб.

Бяха минали пет години, а в съзнанието на Клара Мигел Кобиан още продължаваше да седи на двора. „А Габриел?“, бе попитала малката с очи, забити в празния стол на любимия си. „Замина си.“ И тя бе хукнала, оставяйки каната да падне на земята. Дворът, плочникът, портата, улицата, склонът, след безследно изчезналата сянка на учителя.

Как я утешаваше баща й онази нощ, разказвайки и стари семейни истории, вадейки стари фотографии от дъното на шкафовете. „Този беше дядо ми, тази е леля ми Пака“, а тя — отсъстваща и бледа, опитвайки се да разбере причините за бягството на Инестроса през планината.

Когато видя отново учителя, той не бе нещо повече от един почти стар професор, седнал пред една клатеща се маса.

— Приберете записките — помоли лаконично, гледайки към безкрая, като че ли можеше да го види.

Онзи изпит не заслужаваше специално отличие. В действителност не бе нищо повече от отдушник на чувствата й. Със сбит от гнева почерк Клара го обвиняваше за слабостта на характера му и липсата на мъжество. Но бе много добре написано, с толкова ясни идеи, аргументация, конкретика, семантика, че Инестроса, поради професионална деформация, й постави отличен, без да се замисли. Докато четеше работата й, почувства, че вътрешностите му се разтърсват и една странна смес от вина, тъга, носталгия и отчаяние обзема духа му. По ирония на съдбата бе решил да скъса с нея в същия момент, в който бе започнал да я обича. По-силен се оказа страхът — какъв подлец — и глупавото убеждение, че само славата дава вечен живот на смъртните.

Извика я в кабинета си и тя разбра веднага. В последния ден на следването се появи в мансардата към единайсет вечерта, с кърпичка за сълзите, скрита в джоба. В крайна сметка се оказа, че трябва тя да го прегърне, защото ръцете на Инестроса висяха безжизнено от двете страни на тялото му.

— Вече се уча да съм търпелива — увери тя, която от петнайсет дни очакваше учителят да даде признаци на живот.

— А аз да те обичам истински.

Това каза. „Да те обичам истински.“ Но насред онази буйна река, насред онези толкова мътни води, малката не успя да дешифрира думите на Инестроса. Да я обича не означаваше да я приема с пуснато болеро, нито да я крие зад вратата, когато някой позвънеше. Не означаваше да желае топлината на кожата й, нито да й разказва тайни на ухо. Не означаваше да я затвори в клетка, да я улови в мрежа. Не означаваше да открадне младостта й.

Да я обича, означаваше да я остави да си отиде.

— Мисля, че вече разбирам мотивите ти — каза на мушкатото, след като затвори телефона на Инестроса. — Бездушен старец.

Открехна леко прозореца и пусна студен въздух, за да подхрани цветето с малко простор. Започваше да й доставя удоволствие да бъде груба с учителя. Подло отмъщение. Нощта беше студена, както се полага на Манхатън през декември, но също така ясна и чиста, и дори тиха. В този момент една кола прекоси кръглата площадка и спря пред стълбището, където Том все още чакаше с Барбара, увесена на ръката му.

— Ернесто, сине мой! — извика пияната госпожа. — Остави ме още малко в този прекрасен дом, не бъди лош.

Но синът, як мъж с гъст прошарен мустак, с помощта на Том напъха майка си в колата и затвори вратата й рязко.

Когато двамата мъже останаха сами, за миг се загледаха мълчаливо един в друг, след което се прегърнаха силно, потупвайки се звучно по гърбовете.

— Братко — измърмори Ернесто Ривера, живо копие на баща си Емилио, на ухото на Том — двамата остаряваха като хубаво вино в дъбова бъчва, съхранявано на точната температура, за да стане превъзходно.

Клара се усмихна вътрешно. Тази картина приличаше на сцена от миналото. Дежавю, невъзможна игра на огледала, въпреки че Томас Бувиер водеше пред Емилио Ривера поне с трийсет години. Единият вече беше уважаван мъж на достолепна възраст, докато другият едва начеваше петдесетте. Не, не, тези, които се прегръщаха на входа, бяха Ернесто и Том, а не Томас и Емилио, два призрака от друго време, но въпреки всичко, онова старо приятелство сякаш бе преодоляло годините, живота и смъртта, за да ги събере отново сега под нейния прозорец.

Имаше нещо вярно в думите на Барбара. Една невидима нишка, която по някакъв начин свързваше тези семейства в богатство и бедност, в здраве и болест, вовеки веков.

Клара отбеляза мислено тази идея: да развие нишката.

Но тогава сцената се разшири изведнъж, като че ли обективът на някаква кинокамера беше хванал в кадър останалата част от къщата и градината.

Зад дърветата изненадващо се появи фигурата на Роса Фе, загърната в пухено палто. Приближи се бавно до двамата мъже, докато застана зад тях на около два метра разстояние, с ръце, скръстени пред гърдите, разпуснати коси, наклонена глава, стиснати устни и зачервени бузи.

Те забелязаха присъствието й. Обърнаха се едновременно, приближиха се до нея и тогава, разбивайки схемата на Клара на парчета, се прегърнаха отново, този път тримата — Том, Ернесто и Роса Фе — в кръг, като три фалшиви ноти в сбъркана мелодия, три страни на абсурден триъгълник, три крака на невъзможен стол.

Клара Кобиан се отдръпна от прозореца.

Разбра, че няма право да се рови в мистерия от подобен порядък и че ако късметът или съдбата я бяха оставили да надникне зад стъклото на този прозорец, трябва да е било поради досадна грешка в плановете на небето. Не беше възможно тя, Клара от стръмната улица в Аркос де ла фронтера, да има записано в линиите на дланта си разгадаването на подобна загадка: какво общо можеха да имат помежду си Томас Бувиер, Ернесто Ривера и Роса Фе, освен, да речем, спомена за вкуса на лютото чили?