Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (39)

III.

Информацията, с която разполагаше Грета, и тежеше като камък на шията. Пристигането на Бартек и неговата победна войска бе неизбежно, а тя продължаваше да е затворена в онова таванско помещение, обърната към стената, осъзнаваща, че Хензел и Фрида са изправени пред реална опасност, без да прави нещо, за да я предотврати.

След десет дни на кошмари и студена пот дойде юни. И с него тревогата на Грета достигна своя предел. Стана посред нощ, като болен сомнамбул, който върви, опипвайки стените, защото не намира опора за стъпките си, уви с вълнен шал голите си рамене, на краката — скъсани чорапи, на ръцете — различни ръкавици, на главата — кърпа, която върза под треперещата си брадичка, и излезе в тъмното на заразените с глад и отчаяние улици.

В този вид се изкачи по склона с лозята до къщата, където две малки деца, чужди на лудостта на големите, спяха лек и неспокоен, но невинен сън.

Бе взела решение. Щеше да влезе в дома на Вафен по водосточната тръба и щеше да отведе Фрида и Хензел много далеч оттук. На поляната в гората, която познаваше добре. Най-малкото, докато опасността премине.

В медицинската чанта носеше достатъчно количество хлороформ, колкото да приспи двете ангелчета със счупени крила за достатъчно дълго. Първо Хензел: памук — напоен, пулс — стабилен, тегло — леко. После Фрида: отворена устица, глава — отпусната, показатели — леко повишени от упойката, малко по-тежка от брат си, но все още поносимо за здравите й ръце.

Докато отнесе момчето, щеше да остави Фрида скрита в храстите край пътя. Щеше да се върне незабавно за нея — също като вълчица, която сменя убежището на малките си, когато установи, че човекът, най-жестокият сред всички земни зверове, е открил леговището им. Щеше да я отнесе, като я държи за врата, но с отворени челюсти, като звяр, който захапва, без да стиска зъби, който обича, без да има душа, който рискува по инстинкт и който в дивата си природа има повече хуманност, отколкото в жалката си същност съществата, създадени от Бог по Негов образ и подобие.

Застанала там, пред дома на нациста Вафен, Грета Солидех, без да иска, пусна в действие онзи механизъм, който с годините щеше да я превърне в Грета Бувиер, след като мине през ада, затвора, бягството, изкуплението и славата.

Не се наложи обаче да рискува да се изкачва по тръбите на фасадата. Когато стигна до къщата, с изненада установи, че входната врата е отворена. Някой бе разбил ключалката с метален инструмент, така че бе достатъчно да бутне масивната врата, за да се промъкне вътре безшумно като въздушно течение, познавайки всеки ъгъл, всяка чупка, всяко тайно ъгълче на къщата.

Тишината бе пълна. Изглеждаше така, сякаш тъмнината и спокойствието бяха превзели пространството и времето.

На стената имаше часовник, който цъкаше ритмично, отброявайки секундите. Дървенията проскърцваше тук-там, а вятърът леко почукваше по стъклата.

Грета изкачи стълбището, криейки се в сенките на ъглите.

Горе — нищо.

Измина десетте или дванайсетте метра по коридора, който водеше към стаите на децата, много бързо, с големи крачки, като внимаваше да не вдига шум, когато мина край спалнята на Вафен, откъдето се чу шумолене на дрехи или на стъпки върху килима — първият признак на живот, който долавяше, откакто бе влязла в къщата.

Вратата на стаята за игра беше отворена. Играчките — прибрани. Прозорците — затворени. Вратата, която водеше към детската спалня, бе открехната. Светлината — изгасена.

Грета надникна в стаята и за миг остана неподвижна, изчаквайки очите й да привикнат към новата тъмнина. Малко по малко започна да разпознава силуетите на мебелите: резбованите табли на леглата, изрисувани на ръка, лампионите с цветни щампи, шарените завеси, люлеещия се стол, бебешката люлка, нощното шкафче, парцаленото мече. После идентифицира и малките купчинки — телцата на спящите деца.

Приближи се на пръсти. Извади памука. Напои го с хлороформ. Започна от Фрида.

Тялото на детето стигаше от възглавницата горе-долу до средата на леглото. Видя главичката — почти покрита с чаршафа и одеялото. Само русата й разрошена косица се подаваше изпод завивките и едната ръчички, висяща от дюшека.

Повдигна завивките много внимателно.

Беше й достатъчна една секунда. Обърна се към люлката и видя, че Хензел също е само купчина под одеялото.

Фрида бе с размазано лице. Хензел бе застрелян в слепоочието.

За всеки смъртен без понятие от медицина щеше да е очевидно, че при тази брутална сцена вече няма какво да се направи, но Грета, дипломирана медицинска сестра, все още имаше куража да потърси пулса им, да натиска гърдите им, да вдиша въздух в мъртвите им дробове със собствената си уста, и когато Бартек Солидех влезе в стаята, дишайки тежко, с почти изхвръкнали от орбитите очи, видя ужасяващия спектакъл на съпругата си, подгизнала в кръв — лице, гърди, ръце и крака, — приличаща на оживял мъртвец, сляпа за убийството и упорита, решена да върне живота на любимите си деца.

Бартек стискаше малък пистолет в дясната си ръка. В лявата държеше куфарче от черна кожа. Носеше светла униформа, два медала на ревера, позлатени копчета, излъскани обувки. Грета се изненада от решението му да я прегърне въпреки всичко, без да го интересува, че бялото на чистите му дрехи ще се оцвети в ръждивочервено, вероятно завинаги. Остави малкия багаж на пода и се хвърли да я подхване, както вече бе направил веднъж, за да предотврати припадъка или полудяването, и само успяваше да повтаря името й: „Грета, Грета“, преди да каже:

— Не трябваше да виждаш това, не трябваше да го виждаш.

Тя се свлече надолу, защото главата й се бе отделила от тялото. После, когато духът й отново се съедини с ледената й плът, обърка причината за гнева си и го насочи към Бартек с удари и ритници, викове и ридания, наричайки го убиец със същия гняв, който години по-късно щеше да чуе да излиза от устата на пияната Барбара Ривера пред ротондата на замъка Бувиер.

— Не ме докосвай, звяр, не те познавам! — пелтечеше, като едва произнасяше думите.

Но той я притискаше още по-силно до развълнуваните си гърди и галеше косата й, без да прекъсва молитвата с нейното име: „Грета, Грета“, което за нея не звучеше нито като обяснение, нито като утеха.

Когато, изтощена, накрая се предаде на ласките на Бартек и се свлече лека-полека на килима, чу като в просъница абсурдния разказ на съпруга си, изненадващо спокоен, който бе седнал на земята до нея и продължаваше да я гали по главата.

— Преди два часа пристигнах от Берлин с разрешение да отрежа топките на нещастника Вафен. Оставих моите хора в кръчмата. Една дузина. Въоръжени и жадни за реванш. И дойдох тук сам, носейки в съзнанието си образа на убиеца, както го видях през онзи ден в Джиков. — Бартек говореше с лице към стената, опитвайки се да не поглежда към кървавите петна на чаршафите. — Всяка нощ сънувах как Вафен се напикава в гащите от страх. Когато се изправех срещу него, щях да му кажа: „Няма да бъдеш съден като военнопрестъпник, а като изнасилвач, дяволско изчадие“. — За миг нещо подобно на усмивка се появи на устните на поляка. После се смръщи и устните му се превърнаха в крива линия. — Но никога не съм си представял ада, който ме очакваше в тази къща. Изненада ме тишината и спокойствието. Нямаше никого в кухнята, нито в салона, нито в кабинета. Тогава надникнах в спалните на Вафен и ги видях. Мъртви и четиримата, Оскар върху Ангела, в махагоновото им легло, а децата — надупчени с куршуми под завивките.

Грета повдигна с няколко сантиметра лицето си от пода. Забеляза разширените зеници на Бартек и разбра, че казва истината.

— Същото е като в Берлин, Грета. Нацистите предпочитат смъртта пред живот без фюрера.

Градът, в чието подземие се бе самоубил Хитлер, се бе превърнал в мавзолей. Откриваха цели семейства, отровени на дивана в хола. Мъже и жени се прегръщаха безжизнени, с един и същ куршум, пронизал раздробените им слепоочия. Ръчни гранати избухваха в трапезариите, отнасяйки старци, деца и лампиони. Когато военните влизаха с ритници в някой от тези домове, обезобразените тела вече бяха нападнати от насекоми. Оставаше само да се преровят шкафовете за оръжие, бижута и пари.

На средния пръст на Бартек блестеше пръстен, а изпод ръкава на сакото му надничаше златен часовник.

— В какво си се превърнал, Бартек? В бунищен плъх? — изстреля Грета в лицето му.

— В човек, който оцелява, любов моя, също както и ти.

Чу се шум от качващия се по пътя през лозята дрипав отряд под командването на офицер Солидех. Идваха пияни, пееха военни химни, бяха с разкопчани униформи, с наболи бради и мръсни ботуши. Бартек се изправи с един скок. Хвана съпругата си за раменете и я разтърси.

— Вземи пистолета и парите, Грета фон Шонборн, и ги зарови в гората. Излез от задната врата и не поглеждай назад. Каквото и да чуеш, не обръщай глава.

Изненадващо, тя се подчини на заповедта без възражения. Стана от пода, взе пистолета, убиец на деца, в белите си ръце, вдигна куфара, който съдържаше — това го разбра години по-късно — двайсет и пет хиляди долара в германски марки, и се спусна надолу по стълбите, преструвайки се, че не чува последните думи на Бартек. „Обичам те“, бе й казал, като че ли все още беше възможно да се възкреси трупът на тази двойка, която един ден обърка войната с любовта.

Прекоси гората, потънала в гъста мъгла, докато стигна до поляната със зеленото дърво, чиито корени бяха на повърхността. Издълба със собствените си ръце черна и дълбока дупка, в която зарови куфара и убиеца на деца, след което я покри с кал и мъх, а после я отъпка, скачайки нагоре-надолу с изтръпнали крака, разрошена коса, запенена уста и изкривен поглед.

Легна по гръб на земята, без да я е грижа, че калта бавно се просмуква в косата й, в дрехите, в омекналите кости, в цялото й тяло, и така, превърната в мумия, по-мъртва отвътре, отколкото жива отвън, остана парализирана с часове, докато някой — никога не разбра кой — я откри точно преди да се задуши от калта, която вече започваше да влиза в отворената й уста.

Следващото бе килията. Голите стени и кожените каиши. Електрошок всяка сутрин, малко супа с натопен в нея хляб и животът, спрял от другата страна на решетките.