Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (35)

II.

Мигел Кобиан имаше навика да чете поезия на тавана, на светлината на свещ, и стъпките му над стаята на Клара бяха като тези на потайно животинче, което предпочита самотата пред шума и проблясъка на свещта пред този на електрическите крушки. Ако беше в настроение, рецитираше, вместо да пее под душа или когато се бръснеше, а малката Клара се наслаждаваше, долепила ухо до вратата. Така научи първото стихотворение в живота си, „Вълкът от Губио“^[1], с толкова напевен акцент, че дълго след това го смяташе за оригинала.

Когато сви по уличката, на която живееше Инестроса, в съзнанието на Клара изведнъж изплуваха образите на светеца и звяра, две коренно различни същества, лице в лице пред пещерата. Вода и олио, лимон и ванилия, но не знаеше кой от двамата заслужава стихотворение.

В онази толкова стара сграда все още нямаше асансьор.

Преди пет години не беше стара, а старинна, стълбището не бе тъмно, а в полумрак, олющените стени не правеха лошо впечатление, а придаваха на сградата специално очарование, като на италианска фасада с просмукана от влага мазилка.

Запита се какво ли ще почувства, когато види Инестроса в онзи декор. Не бе същото като да го срещне избръснат и добре облечен в някое кафене, вместо току-що станал от сън, на шейсет и осем навършени години, с разрошена коса и кариран халат Клара го предпочиташе така, в истинския му вид, както животът го хващаше сутрин неподготвен.

Звънна два пъти и чу изскърцване. Люлеещият се стол. После стъпки. После металното капаче на шпионката. После нищо.

— Клара? — Гласът на Инестроса леко трепереше.

Отвори внимателно вратата, която я обрамчи като картина в контражур. Беше все същото момиченце с все още кльощави крачета, пиратски ботуши и пола на цветя.

— Влизай. Кога се върна?

— Преди час.

Беше девет часът на едно утро, покрито с черни облаци. Току-що се разсъмваше — бавно и полека. Той не се бе облякъл още, нито се бе избръснал, нито бе изпил кафето си, което да възвърне топлината в замръзналото му тяло, но в антрето, когато срещна отново младостта на Клара, гърдите му се изпълниха с пъстри пера. Усети въздуха, замърсен от дима на толкова много изпушени цигари в отсъствието на малката, и тръгна да отваря прозорци, без да спира да повтаря: „Влизай, влизай, Клара, влизай“, докато тя не застана в средата на хола.

Клара свали вълнената шапка и коженото палто. Той направи жест да я целуне по бузата, тя леко го отблъсна и седна срещу камината.

— Тъкмо щях да пия кафе — каза той, малко разочарован. — Искаш ли?

— Добре, с мляко.

Забави се много дълго, докато се върна с двете чаши. Когато влезе в хола, бе облякъл костюм в морскосиньо, вратовръзка в бордо и риза на сини райета. Ръкавите му бяха разкопчани.

— Ще ми помогнеш ли с бутонелите?

Ухаеше на лосион за след бръснене и свеж одеколон, беше сресан на път настрани, не бе изгубил нито един косъм, продължаваше да се движи леко прегърбен, като че ли се притесняваше да не удари главата си в лампата, бе по-висок с двайсетина сантиметра от Клара и тежеше около четиридесет килограма повече от нея. В сянката му се побираха две Клари, прегърнати.

— Имам час в единайсет — извини се за неочакваната си елегантност.

— Имал си връзка с Грета — стреля тя в упор.

Инестроса остави подноса върху масата и седна срещу Клара на дивана. Погледна я много сериозно. Потри ръцете си.

— Не.

Клара очакваше извинение, признание, нов пристъп на изостреното чувство за вина на Габриел Инестроса, знак за разкаяние или срам и дори пристъп на гняв. Но не и лъжа. Това не.

— Как можеш да ми казваш „не“, страхлив лъжец, когато и двамата много добре знаем, че си спал с госпожа Бувиер в салона в дома й, а после си я изоставил, също както изостави и мен?

— Никого не съм изоставял.

— И си бил женен, подъл лицемер, ти, който толкова говориш за скрупули, за вярност и почтеност, и за всички тези неща, с които си чешеш езика! — продължи тя, сякаш не го бе чула.

— Клара…

— Колко лъжи си ми разказал, учителю, за да се възползваш от мен? Каква глупачка съм била да следвам сянката ти, да се крия и да изпълнявам всички твои желания! „Не говори, не отваряй, не излизай, не влизай!“

— Клара, чуй ме! Лъжа е. Никога не съм спал с Грета.

Две черни сълзи се търкулнаха и стигнаха пода. Клара бе пуснала звяра на свобода. Хапеше.

— Слушай, малката ми, който ти е казал това, е искал само да ни нарани. Нищо не се е случило между мен и Грета Бувиер. Както правилно отбелязваш, аз бях женен за Марсела, когато се запознах с Грета. Отношенията ни бяха студени и дистанцирани. Аз бях биографът на съпруга й, това е всичко. Видях я само два или три пъти, докато бях в Ню Йорк. Барбара Ривера ли ти го каза? — направи предположение той. — Тази клюкарка е непоправима.

— Грешиш! — отвърна Клара шепнешком. — Грета ми разказа всичко.

Със замъглен поглед Клара си даде сметка, че обвинява Габриел в изневяра, която не я засягаше. История, която — истинска или не — се е случила преди двайсет години, когато тя все още е тичала боса по склоновете на Аркос. Нямаше никакво право да нахлува така в живота му, без предупреждение, за да го съди за престъпление, за което не бе имала нито време, нито желание, нито сили да провери! Каква калпава журналистка, просто се бе доверила на думите на Грета Бувиер, дамата на хилядите лъжи и хилядите интриги: че произхожда от династията Вителсбах, че е избягала от Германия на кораб призрак, че все още усеща студените пръсти на Глория по гърба си, че Бартек Солидех е паднал, търкаляйки се по стълбите, че Роса Фе нарочно съсипва посудата. Това бе нейният източник. Толкова мътен и отровен, че всеки би го отхвърлил само като прочете етикета. А тя, Клара, поставяща истината над всичко останало, го бе взела за достоверен само защото — много необяснимо — бе чула звука от наместване на парчето, което съвпада, или на ключа, който пасва на някакво скрито ъгълче в объркания й мозък.

— Грета? — попита Инестроса с толкова уплашено изражение на лицето, че окончателно потвърди интуицията на Клара.

— Каза ми също, че ти й си се обадил да ни даде мемоарите си и че не е могла да ти откаже.

Сега Инестроса имаше нужда от голяма глътка кафе.

— Добре, това не е съвсем лъжа — каза накрая с дрезгав глас. — Това, че аз съм се обадил — уточни. — Другото, за отказа, не вярвам да е истина. По-скоро ми се струва, че добрата Грета чака от двайсет години някой да се появи, за да запише измислиците й.

— Защо, Габриел? Защо й се обади точно сега, когато вече започвах да те забравям?

— Точно затова, малката ми! — отвърна той, гледайки я в очите. — Защото не можех да понеса мисълта да те изгубя наистина. Беше толкова мъничка, толкова нежна, че да те докосвам, бе като да галя крилете на малко врабче, паднало от гнездото. Не желаех нищо друго. Но ти искаше да ме представиш на родителите си, на твоя скъп Аркос, на Гуадалете и на керкенезите в урвата. Когато седнах в онзи двор срещу баща ти, изведнъж се почувствах като злия вълк. Той ми отвори очите. Дадох си сметка, че съм позволил да бъда победен от същото желание за безсмъртие, което е пратило Томас Бувиер в обятията на Грета. Възползвах се от невинността ти, от непорочността ти, и те убедих да дойдеш тук, в мръсната ми бърлога, за да събирам младостта по ъглите. В онзи ден си те представих толкова малка в твоя бял свят с мушкатата, че когато се погледнах в огледалото на стаята, където ме настани, старостта ме затисна отгоре.

— И избяга от мен.

— Това не е същото, като да те напусна!

— Но много прилича.

— Но минаваха дните, а после и месеците, и едно студено течение, като от самота, се просмука в костите ми. Следвах стъпките ти в живота като далечни и мълчалива сянка. Разбрах, че са те наели в списанието. Прочетох една по една всички твои статии и знаеш ли, във всички открих горчив привкус, като от ангостура, което ми напомняше за сладкото ти мохито. После разбрах, че ще умра от мъка, ако отново не говоря с теб. И намерих извинение, за да вдигна проклетия телефон и да набера номера ти. Спомних си за твоето увлечение по Грета Бувиер, нощите, които прекарваше будна, докато аз се правех на заспал, за да те гледам, без да разбереш. Как отмахваш кичурите коса от лицето си, как се протягаш, когато започва да те боли гърбът, как хапеш устните си всеки път, когато откриеш някоя интересна бележка сред моите извадки. Все още пазех телефонния й номер. Тук бе много късно. В Ню Йорк тъкмо се бе зазорило. Тя бе последната ми надежда.

— И се съгласи?

— Веднага. Поставих й само едно условие: да я интервюираш ти. Тя ми постави три: да не се говори за смъртта на Бартек, нито за случилото се в Бавария и че ще публикуваш само това, което тя пожелае да ти разкаже.

— Затова ли настояваше да престана да търся истината?

— Да пишеш само истината на Грета.

— Но аз не те послушах, учителю. Предприех собствено проучване, стигнах до гробището и се запознах с Роса Фе.

— Точно така. Какво смяташ да правиш сега с това, което знаеш?

Клара не знаеше какво да отговори. До този момент не бе мислила за последствията, до които би довело едно такова разобличаване. Просто бе открила върха на заровен в градината на Бувиер айсберг и се бе впуснала да копае с голи ръце, без да спре да помисли защо досега никой никога не бе разравял тази земя. Сега разбираше, че преди двайсет години Инестроса също бе разкрил това място и че по някаква причина, която й убягваше, го бе заринал отново с пясък, а после го бе отъпкал и в някой ъгъл на дома си бе скрил документите, разкриващи една изненадваща истина.

Разпорежданията на шефката й бяха много ясни: „Ще пишеш мемоарите на Грета Бувиер, но ще оставиш Габриел Инестроса да те ръководи. Без неговото одобрение не можем да публикуваме дори една запетая. Включено е в договора“.

— Вързал си ръцете и краката ми, Габриел — каза му след кратка пауза. — Или се съобразявам с твоите условия, както ме предупреди, или пиша някоя от онези нелегитимни биографии, които никой не взема на сериозно.

— Не разчитай на подкрепата ми, ако мислиш да направиш нещо такова.

Клара се раздразни от заплашителния и повелителен тон на учителя.

— Каквото и да реша, ще го направя, без да разчитам на теб, Габриел Инестроса — увери го. — Не дай боже помията да те опръска.

— Извинявай, малката ми, не исках да те обидя — защити се професорът. — Просто ти препоръчвам да не тръгваш по този път. За убийството на Бартек Солидех няма други доказателства, освен свидетелството от една смахната старица, на която никой няма да повярва, и то след случилото се в Бавария… — Инестроса направи пауза. После продължи загадъчно: — Регистърът във Вюрцбург, където е вписан бракът на Бартек и Грета, е бил унищожен от инцидентен пожар точно преди двайсет години.

— Да — отговори тя, без да мисли. — И също по случайност ти си бил там точно в този момент, ровейки в миналото на Грета Бувиер.

Професорът се усмихна. Клара бе получила внезапно прозрение. Погледна го напрегнато в очите.

— Значи, това е било. Когато си научил за убийството на Бартек, си драснал клечката и си се върнал в Ню Йорк.

— Точно така. Споразумяхме се да запазим тайната. Обещах й, че ще отида в Бавария, за да унищожа доказателствата, които могат да застрашат позициите й. Грета се ужасяваше от скандалите. По това много си приличахме. Да, Кларита, права си, че онзи пожар не бе точно инцидент.

— Грета ти е била длъжница.

— Щом искаш да го разглеждаш от тази страна… Истината е, че реших да я помоля за услугата да те приеме.

— И тя не се е осмелила да ти откаже.

Професорът изпи последната глътка от кафето си. Остави чашата върху чинийката, прокара ръка през косата си и се облегна назад. Наслаждаваше се да наблюдава обърканото изражение на Клара.

— Колко ти плати за мълчанието ти? — попита го накрая тя, когато схвана.

— Не бъди вулгарна, малката ми! — отвърна той, преструвайки се на засегнат. После се усмихна отново. — Достатъчно, за да купя това жилище и да измъкна Марсела и децата от онзи мизерен таван, на който живеехме тогава.

Часовникът на стената в дъното удари десет часа. Инестроса се надигна от дивана с усилие. Сложи ръка на рамото на Клара, а тя сякаш не забелязваше допира и топлината на тялото му. Остана неподвижна за известно време, без изобщо да реагира, когато той я помоли да го изчака в дома му, да не изчезва отново от живота му, че няма как да не отиде до факултета, защото има лекция, но ще се върне след два часа и ще могат отново да разговарят и да правят планове, и включително да започнат да пишат статията за Грета и нейната истина. Че той е измислил дори заглавие за мемоарите й, нещо като „Портретът на една дама“, но без да плагиатства от Хенри Джеймс. Че ако звънят на вратата или по телефона, по-добре да не отговаря — да не би да е някое от децата му и да се изненада да я намери там.

Не помръдна, когато той й обърна гръб, уви вълнен шал около врата си, облече неизменния си лоден и излезе от къщи, след като я целуна по бузата и повтори три или четири пъти: „Колко ми липсваше, Клара, колко ми липсваше“.

Тя остана сама, седнала, притихнала и безмълвна пред изгасената камина, и усети силен студ, който прониза душата й.

— Глория? — каза на въздуха с мисълта, че сигурно полудява.