Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (6)

III.

Спомняше си всеки ъгъл, всяко площадче, всеки вход и всеки тротоар на онези улици, на които се бе заклела никога повече да не стъпи. Пет години се усещат само отвътре. Може би още няколко бели косъма, още няколко килограма, още няколко разочарования, натрупани под очите, нови дрехи — дълги или къси, в зависимост от модата, но същият паваж, същите стрехи и същият къс небе, притиснат между покривите. Дори и котките изглеждаха същите като преди, а децата играеха в някогашните локви.

В жилището на Габриел може би щеше да завари същите сини плочки в кухнята и онези остри тресчици по пода, който той никога не лакира, колкото и Клара да се оплакваше, че така не може да ходи боса. „А ти къде искаш да отидеш боса, малката ми, моето момиче, защото заради теб бих поставил мраморен под или персийски килим.“ И плочки на терасата на покрива, и железен парапет… Същото, с нея и без нея.

Или пък не.

Ако позвъни на онази врата и звънецът има различен звук, ако във въздуха не се носи ароматът на парфюма, който тя му подари, ако шалът му вече не виси на закачалката, ако Габриел е махнал снимката й от рамката, в която тя я бе сложила, до входната врата на обърнатия му с краката нагоре свят, ако сега всяко нещо е на мястото си и във вазата има други цветя, Клара щеше да увехне на момента, стиснала дръжката на вратата, и щеше да се превърне в скелет само от усещането, че е натрапница в рая.

В началото на улицата бяха отворили чайна. Стените бяха боядисани в лилаво, покривките бяха на квадратчета, а пред чашите от английски порцелан седяха госпожите от квартала и разговаряха за внуците.

Ничия земя.

Клара спря пред вратата, извади от чантата мобилния си телефон и набра деветте цифри, които не бе успяла да забрави.

— Кажете?

Дори начинът, по който отговаряше по телефона, бе анахроничен.

— Клара е.

Чу ударите на сърцето си.

— Чакам те, малката ми, вратата е отворена.

Клара се усмихна. Спомни си първата си вечер в онази къща на духове. Гласът на Инестроса се заплете в косата й, помилва меката част на ухото й и се залюля на обецата й.

— Няма да се кача, Габриел, не ме моли да се кача.

— Къде си?

 

 

Десет или дванайсет минути след като затвори телефона, го видя да пристига, скрит под черен чадър, увит в сив шлифер, с полуусмивка на лицето. Очите му все така бяха тъжни, в контраст с усмихнатите му устни.

Спря за момент, преди да влезе. После затвори чадъра и бутна вратата. Всички глави се обърнаха към него. Женски глас произнесе тихо „Инестроса“, а една камбанка звънна, както всеки път, когато някой влизаше или излизаше през стъклената врата.

Клара се бе разположила с гръб към улицата. Беше с пусната, леко влажна от дъжда коса, носеше колие на шията, бяла памучна риза и дънки. Чакаше го с известно безпокойство; сякаш щеше да се появи, превърнат в гълъб, от дъното на черен цилиндър — триумф за фокусника и разочарование за нея. И като че ставаше въпрос само за илюзия, го покани да седне, без да разменят и дума.

— Здравей, малката ми — каза. — Прекрасна си.

— Моля те, наричай ме Клара.

Инестроса разкопча шлифера, прокара ръка през косата си и се отпусна в ъгъла.

— Още си ядосана.

— Не, Габриел — отвърна тя. — Знаеш ли какво остава, когато премине периодът на влюбването?

— Любовта, казват.

— Точно така. Моят гняв премина преди доста време.

Погледнаха се за пръв път.

— Поръчах ти „Ърл Грей“ — коментира Клара, докато бъркаше в чантата си, търсейки надъвкания си молив. — Дошла съм да говорим за Грета.

— Аз също.

После Клара, свита на дивана като кълбо от вълна и сълзи, щеше да се чуди как бе успяла да излъчи толкова студ, че дори госпожите в чайната посегнаха към пухените си шалове. Как не се разтопи като бучка захар в топла вода. Как остана изправена, как събра сили, как излезе глас от това свито гърло, как не умря направо там, пред Габриел, нейния убиец отровител, който малко по малко я убиваше цели пет години, всеки ден и нощ, с черни сълзи — кисели, горчиви, цианкалий, арсеник, амоняк.

Забеляза, че той леко трепери, закопчавайки сакото си, че избягва погледа й два-три пъти, че думите му се губят в суха кашлица, очилата му се замъгляват, погледът му е уморен, душата му е уморена, тялото му е уморено, остаряло, изоставено. Без следи от живот.

И чак когато той вече не бе там, когато излезе през същата врата, отбелязала със звън влизането му, и след като същият женски глас пак произнесе „Инестроса“ като далечен шепот, Клара разпозна парфюма, който тя винаги му подаряваше. И я обзе пълната, абсолютна, кантианска, съдбоносна увереност на чистия разум, че снимката й продължава да стои там, до входната врата в дома на Габриел.

— Не знам мотивите — призна неохотно преподавателят, докато тя като прилежна ученичка водеше записки в тетрадката си. — Може би заради възрастта, скуката или красивата млада приятелка на сина й. По някаква причина, която ми убягва, Грета Бувиер е решила да разкаже всичко. Да ми разкаже всичко — уточни. — Не съм говорил с нея, откакто публикувах биографията на Томас преди двайсет години.

— Как те е открила?

— Чрез издателството ми или през интернет, не знам. Знам обаче, че е намерила телефонния ми номер и ми се обади в полунощ във вторник.

Сервитьорка с тъмна униформа и бяла престилка им сервира горещ чай в чаши от английски порцелан.

— Захар? — попита тя Инестроса.

— Не — отвърна Клара вместо него, забравила, че здравето на професора вече не е нейна грижа.

— Донесете половин лимон за момичето, моля — помоли той като за отмъщение.

Клара вдигна очи от тетрадката и срещна погледа му на изоставено куче.

— Значи, обадила ти се е във вторник — продължи тя, за да приключи този въпрос.

— Точно така. В дванайсет през нощта. Телефонът звънна и беше тя. Грета. Каза: „Трябва спешно да разговарям с професор Габриел Инестроса. Аз съм госпожа Бувиер от Ню Йорк“.

— Като телеграма от едно време.

— Грета е много „от едно време“.

— Продължавай.

— Не помня дума по дума какво ми каза след това, но съдържанието вече го знаеш. Иска да редактирам мемоарите й, а твоето списание да ги публикува. Във всички издания, разбира се. Постави ми това условие: „В Европа и Америка“.

— С размах.

Инестроса запази мълчание, докато Клара драскаше нещо в тетрадката си.

— Ще я видиш, Клара. На Грета Бувиер не й харесват половинчати неща. Когато вземе някакво решение, довежда нещата докрай, включително с последствията.

Чаят имаше горчив привкус. Клара взе лимона между пръстите си на модерна писателка — без следи от мастило, и го изстиска в тъмната течност. Този неин жест, това отъждествяване на личността й с вкуса на сладкото мохито, на кисел карамел, на топла глътка след събуждане, изгаряше тялото на Габриел Инестроса, който в този момент отвътре бе горещ като този чай.

— Веднага й споменах за теб — прозвуча искрено. — За лекотата, с която извличаш същината от всяка история; за таланта ти на разказвач, за директния ти и едновременно с това толкова лиричен стил, за начина да присъстваш, без да се натрапваш, за способността ти да изразяваш чувства с думи…

— Убедил си я.

— Искаше да знае възрастта ти. — Инестроса направи пауза. — После ме попита откога сме любовници.

Клара се задави.

— Какво й отговори?

— Не й отговорих нищо. Казах й, че трябва да ми се довери. Че ти ще отидеш вместо мен и че ще ми позволиш да те напътствам от Испания.

Възрастният професор направи опит да хване ръката й, но Клара не му позволи. Когато проговори отново, изглеждаше като да е остарял с десет години.

— Това е мечтата ти — помоли я той, победен. — Твоята дисертация, твоето произведение. Не разбираш ли?

— Какво не разбирам този път, Габриел?

— Позицията ми, малката, позицията ми. — Устните на Инестроса трепереха. — Можех да ти сервирам Грета Бувиер на сребърен поднос или да затворя телефона и да се побъркам от разкаяние.

— Изглежда, добре познаваш разкаянието, професоре — изплю гневно Клара.

— Може да се каже, че делим едно легло.

 

 

Инестроса беше съвестен човек по свой начин. Когато ставаше въпрос да съди другите, проявяваше снизходителност, опитвайки се да намери някое разумно извинение за каквото и да било поведение, колкото и осъдително да е то, но ако грешката бе негова, му липсваше всякаква гъвкавост. Спеше лошо, мълчеше дълго, разхождаше се сам. В началото на Клара й бе трудно да разбере, че само като я гледа, професорът губи мира. И войната. Че вината го измъчва. Колко пъти го бе заварвала да стои съкрушен пред портрета на жена си — Марсела, разяждан от смъртоносен коктейл — гняв и мъка едновременно. Когато някоя сутрин се разделяха след безсънна нощ, той оставаше мълчалив, наблюдавайки я как си отива, докато мъртвата, Марсела, възстановяваше мястото си в празната къща.

В крайна сметка Клара прие пространството, което тя й отстъпи. Един полутъмен ъгъл, след като прекрачеше прага, и обяснението „отговорник на курса“ като извинение за постоянното й присъствие край професора. И иронична усмивка от съседите, колегите и приятелите на Инестроса.

Веднъж звъннаха на домофона, преди да е съмнало, и той скочи от леглото с притеснението на неверен съпруг „Остани тук, не мърдай, не говори, не излизай, не вдигай шум, дано не е някое от децата ми — да ни намери така, полуголи, не ме гледай, не ме осъждай, не ме обвинявай, не ме убивай!“.

Тайната любов, в крайна сметка, не е забавна.

— Колко малко сме се променили, Габриел — каза Клара, проклинайки съдбата си.

Той замълча, стана бавно, като че ли го болеше цялото тяло, взе шлифера с големите си ръце, същите, с които галеше гърба й, и се подпря на масата.

— Ще го направиш, нали? — почти прошепна.

— Ще го направим заедно, учителю — отговори Клара.

 

 

На връщане към къщи Габриел Инестроса забрави да отвори чадъра си. Не усети дъжда, набиващ се в кожата му. Клара го бе нарекла „учителю“ и светът се бе завъртял отново.

В коридора, върху масичката пред огледалото, върху небесен фон все още царуваше усмивката на Клара. Така си я спомняше той: весела и жива, ароматна ванилия, без следите от горчивина, които сега бе открил в чертите на лицето й.

— Извинявай, малката ми! — каза на снимката, с която водеше диалози като луд вече пет години. — Извинявай за това, което ти причиних. И за това, което ще ти причиня. Дано разбереш мотивите ми, когато узнаеш истината за Грета Бувиер. И дано бъдеш милостива към бедния старец.