Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Agua del Limonero, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Ивинела Самуилова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ?
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2021)
Издание:
Автор: Мамен Санчес
Заглавие: С вкус на прясна лимонада
Преводач: Ивинела Самуилова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: испанска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 13.02.2015
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-1422-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8924
История
- — Добавяне
III.
С набръчканите си ръце Роса Фе приготвяше горчиво кафе, което подправяше с шоколад и ванилия, и ако някои не й забранеше, му слагаше също глътка алкохол, който наподобяваше по-скоро ликьор, отколкото истинска текила. Казваше, че й напомня на изгорелите хлебарки в един бар на пристанището в Акапулко, който някога имал славата на долнопробен бордей, а сега, с експлозията на туризма (така каза — „експлозия“, защото така го бе чула по новините), бил любимото място на Луис Мигел[1].
Клара и майката на Роса Фе бяха останали насаме в къщичката от бяло дърво, докато Том провеждаше първия разговор в живота си с призрака на Луиса. Можеше да се види фигурата му, очертана срещу светлината на кръглата луна, която се бореше да се изкачи на каменната стена. От прозореца на кухничката се виждаха четирите стени на гробището; плочите, наредени в редици като чинове в начално училище; пътечките, които ги отделяха, и цветните лехи, купчината с листа, фасадата на сивия параклис и дори силуетът на медната камбана и сянката й върху тревата.
Върху раменете на Том имаше вълнено одеяло, с което Роса Фе го принуди да се увие, за да се предпази от декемврийския студ. Той го прие, без да протестира, също както дете облича пуловера си, който майка му му подава — с нежелание, но мълчаливо, съзнавайки, че е безсмислено да се оплаква, и само с поглед на тъжно куче бе попитал Роса Фе кой от всички онези гробове е на Луиса.
— Този с мушкатата — отговори тя, посочвайки с пръст насреща.
После бе тръгнал натам и изглеждаше най-умрелият сред толкова мъртъвци, беше коленичил пред надгробната плоча и беше изплакал всички сълзи, които му оставаха, а те не бяха малко.
Клара и Роса Фе останаха вътре, срещу газовия пламък, наблюдавайки как водата в съда завира, а после почернява и изпълва с аромат на стари рецепти за кафе тази стая, подвластна на Девата от Гуадалупе, Висенте Фернандес[2] и Рикардо Монталбан[3], защото са красиви и са мексиканци, както гордо обясни господарката на този олтар.
Разговорът започна късно, когато двете разбраха, че чакането ще се проточи, защото в началото се ограничиха до учтиви поздрави, разговори за времето, за здравето на Грета и това на Роса Фе, за цветята в гробището, за съдържанието на хладилника — „за съжаление, е почти празен, не очаквах гости“, — дали има смисъл, или не, да се затруднява с това кафе — „не, наистина не е проблем, госпожице Клара“.
И накрая, само след една глътка от тази почти вещерска отвара, започнаха да си говорят на „вие“, но с друг тон, по-скоро като приятелки, отколкото като случайно попаднали в един и същ асансьор на някой безкраен небостъргач.
— Дъщеря ви, Роса Фе, много прилича на вас — започна Клара. — Познах, че сте майка й, преди още Том да ни представи една на друга.
Топлината и разговорът на испански бяха приятни след толкова време, въпреки че Роса Фе би го нарекла с мексиканската дума „бъбрене“ и бе скандализирана от някои от изразите, използвани от Клара[4].
— Всъщност тя прилича на баща си — възрази старицата. — Моят съпруг беше много хубав, голям мъжкар.
— Отдавна ли е починал?
— Отдавна, цяла вечност. — След три четвърти от живота й, прекаран без него, очите й вече не се навлажняваха. — Беше почти по същото време, когато умря господарят ми Томас. Два или три дни след това, не повече. Убиха ми го.
— Убиха го?
— Дойде един призрак, самата смърт, и прониза главата му с куршум. Видях очите на крадеца. Видях ги, госпожице Клара, също както виждам вашите сега, и никога повече не успях да ги изтрия от съзнанието си. Онези очи на убиец останаха тук — посочи челото си, — между веждите, отворени или затворени, в зависимост дали е ден или нощ, и не знам кой кого преследва оттогава насам: дали призракът мен, или аз — призрака.
— Но, Роса Фе, този призрак, за когото говорите, който застреля съпруга ви, виждали ли сте го отново?
— Много пъти.
— Къде?
— Зад вратите, в кухнята, по стълбището, в салона, дори в огледалата на къщата, навсякъде! Преследваше ме с пръст на устните, казваше ми, че за мен е по-добре да мълча, или прокарваше ръка по шията си, сякаш искаше да ми покаже, че съм мъртва, също както Педро, или галеше косата на Росита Фе и забиваше в мен онези очи, които приличаха на ножове, за да знам, че дъщеря ми е негова заложница и колкото и да се разхожда свободно в къщата, момиченцето ми е гаранция за моето мълчание.
— Чакайте, Роса Фе! — Клара не разбираше нищо. — Искате да ми кажете, че убиецът на вашия съпруг се е разхождал из къщата на Грета ей така?
— Разбира се! Та нали й беше брат.
— Бартек Солидех?
— Същият.
Клара отпи от кафето по-скоро за да направи нещо смислено с отворената си уста, отколкото заради удоволствието да преглътне горчивата отвара. Роса Фе я наблюдаваше мълчаливо, спокойна като луната над надгробните камъни. Том продължаваше да клечи до гроба на Луиса сред смачкани стъбълца мушкато. Тази жена току-що бе направила пред нея най-изненадващото признание в тази история, просто ей така, без никаква връзка, без да се изповядва на Господ или на дявола, нито на Девата от Гуадалупе, нито дори на самия дон Висенте Фернандес. Най-вероятно бе Роса Фе, прехвърлила осемдесетте, да е изгубила ума си в някой затворен и прашен сандък в къщата на Бувиер преди няколко години и сега тук, изолирана от света, без да вижда друго, освен четирите стени на гробището, да е изоставила всяка надежда да си го върне. Наистина се притесни за душевното здраве на старицата и което бе още по-лошо, за истинската рецепта на кафето й и че то може да е направено от някакви отровни треви, смъртоносни гъби или жабешка урина, защото сега старата жена започна да се превръща във вещица, а тя — в невинна жертва на лудостта й. Винаги я бе плашила онази приказка за Хензел и Гретел, примамени в захарна къщичка от бабичка, която яде деца. Затова гласът й леко потрепери, когато, след като изплю глътката отровно кафе, успя да произнесе следващия си и най-важен въпрос:
— И защо ми разказвате това на мен, Роса Фе, след като не ме познавате?
— За бога! Не сте ли вие биографката на госпожа Грета? — отвърна другата, смаяна.
— Нещо такова.
Наистина Том я бе представил по този начин, като биограф на майка му, не като обикновена журналистка в търсене на сензационна история, а нея я бе поласкал този комплимент и не си даде труд да обяснява на старицата. „В крайна сметка — бе заключила — да мисли каквото ще тази добра жена, няма значение.“
— Ами затова, защото трябва да знаете някои неща за госпожата, заради книгата й! — обясни Роса Фе уверено. — Защото много говорят, но малко знаят, а малцината, които могат да разкажат нещата такива, каквито са, както виждате — мълчат като мъртъвци.
— Кого имате предвид, Роса Фе? Кой мълчи?
— Ами другият биограф, високият, с големите ръце.
— Инестроса?
— Същият.
— Моля, налейте ми още кафе — това не ми стигна. — И Клара й протегна чашата си с лукава усмивка на устните, готова да попие всяка дума, която се отрони от устата на новата й и неочаквана свидетелка.
Том и Клара изминаха обратния път, потънали в тягостно мълчание, в мъглата, загнездила се между телата им, в миризмата на нова кожа от луксозната кола, в музиката от пианото на Нора Джоунс, срещу трупащия се като калейдоскоп сняг върху предното стъкло и светлините на Ню Йорк в дъното, като пожар насред Северния полюс. Когато пристигнаха вкъщи, се разделиха с три-четири любезни думи и всеки от двамата се изгуби в срещуположната посока на коридора.
Тогава Клара седна пред английското писалище, което Грета наричаше секрѐтер — „колко предвидливо“, — и написа наведнъж и без да коригира ни една запетая, цялата девета глава от началото до края, първа, втора и трета част, в едно-единствено безсънно утро, което завърши с обаждане по мобилния телефон в току-що осъмналия дом на Габриел Инестроса.
— Кажете?
Беше девет сутринта на една зимна неделя и всички още спяха.
— Слушай, Габриел. — Тя никога не го наричаше с малкото му име, освен ако не бе ужасно ядосана на учителя. — Къде, по дяволите, си скрил записките?
Той пое въздух и го изпусна изведнъж, като че ли бе всмукал много дълбоко от някаква въображаема цигара.
— Продължаваш да настояваш да пишеш истини.
— А ти да ми пречиш да го правя!
Инестроса се размърда на креслото от черна кожа, прихваната към основата с кабарчета. Клара си го представи по пижама, с чорлава коса и брада, опитваща се упорито да превземе лицето му.
— Не е така, малката ми! — извини се той след продължително мълчание. — Знаеш, че ако едно лекарство се взема в големи дози, може да се окаже смъртоносно.
— Не ми излизай с тези гатанки! — заплаши го тя. — Да, разкрих част от голямата лъжа. Разказа ми я Роса Фе глава по глава. Продиктува ми я даже. И никоя от двете ни не разбира поради какъв глупав мотив си публикувал като биография онзи боклук, вместо история, която е достойна за „Пулицър“.
— Ако не го разбираш, Клара, значи, ти също не си все още готова да я разкажеш. И лошото, малката ми, лошото е, че когато станеш готова най-накрая, вероятно ти също ще замълчиш.
— Искам обаче записките. Имам право.
— Тогава ела и ги намери, след като си толкова смела! Ако искаш, ще ти припомня името на улицата, номера и етажа.
— Не бъди жесток, Габриел Инестроса!