Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (21)

III.

Един български принц живееше в бяла сграда на две или три пресечки от дома на Бувиер. Казваше се Борис-Владимир и бе успял да убеди всички богати мъже от Голямата ябълка^[1] колко е важно да носят бяла кърпичка в горното джобче, инкрустирани бутонели и италиански обувки. Не бе много по-възрастен от Грета, трябва да беше към 30-годишен в онзи период, но славата му на аристократ се носеше от момента, в който стъпи на американска земя с антуража си от ласкатели и визитна картичка, на която имаше отпечатана царска корона. Багажът му бе доставен като дипломатически, включително роялът, с товарен кораб, който отпътува от Неапол и пристигна на брега на янките в една безлунна нощ.

Разтоварването на онези сандъци, мебели, порцелан, картини, книги и лампи от планински кристал бе цяло събитие. Някой бе видял небе, озарено от светлината на хиляди фойерверки, и бе чул виенски оркестър да свири творба на Моцарт, докато шествието от черни контейнери напускаше пристана към някакъв приказен замък.

Грета знаеше колко известен е Владимир, защото поглъщаше светските хроники на централните вестници. Петнайсет месеца на изрязване и подчертаване я бяха превърнали в истински експерт в трудната тема „кой, кой е“.

Покани го официално на чай и принцът се появи на момента, привлечен от магнетичната сила на слуховете за младата вдовица на Томас Бувиер, които витаеха наоколо.

— Значи, сте познавали добре съпруга ми?

— Бяхме големи приятели — отпи от чая той. — Огромна загуба.

— Беше изключителен човек — потвърди Грета. — Победител. И също така много щедър. Знаехте ли, че е дарил няколко милиона долара на общината на Ню Йорк за построяване на кардиологично отделение в многопрофилната болница?

Емилио Ривера се бе подчинил на заповедта на Грета не без известни колебания. Тя го бе накарала да се закълне в живота на сина си Ернесто, че никога няма да разкрие истината за въпросното дарение, а именно че в завещанието на Томас не бе имало подобна разпоредба и че идеята беше нейна, на Грета, единствено и само нейна.

Бедният човек повярва, че освен красива, е и човечна.

Разказа го само на Барбара няколко години по-късно, когато повече не можеше да търпи жилото на истината върху езика си. „Не искам да отнеса тази тайна в гроба — призна й той. — Тя беше тази, която дари онези пари, но бе толкова дискретна, толкова скромна, че не пожела да го разкрие публично.“

Барбара въздъхна. Тогава вече бе твърде късно. Грета беше кралицата на Ню Йорк.

— Трябва да организираме тържество в знак на почит — заключи Борис-Владимир, вярвайки, че идеята е негова.

— Бал в негова чест — уточни Грета.

— На който ще дойдат приятелите му и ще вдигнат наздравица с френско шампанско. — Българинът жестикулираше с ръцете си. Маникюрът му бе перфектен. — Пазите ли махагоновото пиано?

— Ще заповядам да го докарат от Акапулко.

— И посудата от Талавера.

— И среброто от Таско.

На поканите бяха отпечатани две корони — на династията Вителсбах и тази на Сакс-Кобургите, преплетени с брезови клонки, и името на Томас Х. Бувиер със златни букви, превърнат с благословията на хитрата му вдовица в най-големия благодетел на града.

Начинанието имаше голям успех — от една страна, хората бяха привлечени от нездраво любопитство: Грета бе загадка сама по себе си, а от друга, имаха доверие в инициативите на принца, който винаги успяваше да събере каймака на висшето общество. Скоро шивашките работилници на Пето авеню бяха претрупани от допълнителна работа, а поръчките на коприна, дамаски и дантела възвърнаха блясъка на един град, който все още се възстановяваше от пораженията на войната.

От стоте души, които нахлуха в замъка Бувиер онази нощ, Грета познаваше само трима: Борис, Емилио и Барбара. Останалите бяха лица, които отговаряха на определено име: това, което се появяваше от време на време в светските хроники и което беше изписано с калиграфски почерк върху пликовете на поканите. Бяха излезли на мода роклите с волани и голи рамена, дългите копринени ръкавици, обувките с тънки като игла токчета и късата коса. Възрастовото разнообразие бе голямо. Докато дамите на години се придържаха към предвоенния стил, по-младите разцъфтяваха с нови визии. Всички изглеждаха като току-що излезли от колеж на монахини и готови да наваксат изгубеното време. Злоупотребяваха с червеното на устните си, с изкуствените бенки, с пресиления смях, с лака за коса и изкуствените мигли. Някои вече започваха да тупират бретона си и да скъсяват дължината на полата, пушеха на публично място, говореха на висок глас и предпочитаха силната музика пред меката мелодия на пианото.

Грета моментално се качи на този влак. Гледката оттам й се стори много вълнуваща. Разбра също така обаче, че трябва да намери идеалния баланс между импулсите и положението си. Повече никога не влезе в бутик, в който цените бяха достъпни за всяка друга. Разбра, че една и съща нелепа дреха престава да бъде такава в зависимост от името на дизайнера, чиято марка носи. Раздели се с целия си гардероб през същата онази нощ на приема. Първо наум, после — наистина.

С помощта на Борис-Владимир галатържеството в „замъка Бувиер“, както той кръсти тогава онази къща, имаше огромен успех. Шампанското бе с перфектната температура, храната — превъзходна, цветята — свежи, музиката — в точната мяра, а домакинята — красива като богиня, току-що слязла от Олимп.

А дори да не бе, така остана в колективната памет, защото самият принц се зае да я увековечи на следващия ден в своята светска колонка. „Хиляда и втората нощ“, озаглави онази захаросана статия, която Грета запази през целия си живот в сребърна рамка върху пианото.

Дори Роса Фе изглеждаше друга. Дългата й оръфана плитка бе прибрана в мрежичка под бонето. Носеше тъмна униформа и бяла дантелена престилка, а кожата й бе избеляла от криенето от слънцето с децата в сянката на дърветата. Започваше да се приспособява към този град на луди, към трафика, към дима и дори към сомнамбулите по ъглите. Тъгуваше единствено за текилата и чилакилето^[2], а понякога и за боба с шоколад, който й готвеше майка й, когато живееше в Мексико, и който тя тогава не оценяваше заради миризмата му на потна кобила.

В нощта на приема тя, която се бе запалила по филмите на „Метро“, за момент повярва, че по някаква космическа случайност светът се продава опакован в кутия, превърнат в целулоидна лента. Всички тези дами с дълги цигарета и мъже с черни папийонки бяха Джинджър Роджърс и Фред Астер, само че цветни, а тя — една закръглена Ингрид Бергман, която търси с очи Хъмфри Богарш просто за да помирише яката на ризата му. Винаги я бе интригувало това — парфюмът на звездите.

Наслаждаваше се на филма, гледайки суперпродукцията от своето място в залата, разположено до входната врата. Задачата й се състоеше в това да чака права със сребърна табличка в ръцете, за да слагат там гостите визитните си картички. И да се усмихва.

Други прислужници отговаряха за по-дребни неща, като гардероба и чистотата на тоалетната. Икономите и сервитьорите имаха задължението да сервират вечерята, да доливат шампанско в чашите, да отварят бутилки и да изпълняват желания. Колко бели бяха ръкавиците им! Колко излъскани обувките! Колко различни от Педро и слугите в имението, които, облечени в смокинг, приличаха на костюмирани клоуни!

Мислите й бяха там, в спомена за Педро по риза, когато усети, че леден полъх спира дъха й. Нещо бе засмукало душата й, бе излязло през отворената й уста и се бе върнало в тялото й, превърнато в лед. Повдигна брадичката си и отново погледна смъртта в очите.

Бартек Солидех барабанеше с нокти по табличката. Все едно стоманен нож раздра вътрешностите й. Русата му коса бе пригладена към скалпа, маникюрът му — изряден, вратовръзката — на врата, куршумът, който уби Педро, беше все още скрит в този син поглед, толкова твърд, толкова прозрачен, че повече приличаше на къс море, което се разбива в скалите.

Доближи пръст към устните си, за да покаже на Роса Фе да пази в тайна присъствието му там, и тя потрепери, парализирана от страх. Напусна мястото си, остави табличката върху едно бюро и хукна да търси убежище първо в кухнята, после в спалнята си, където Роса Фесита дишаше ритмично, чужда на тази смърт, която връхлиташе върху им. Остави убиеца на свобода. Каква страхливка.

Бартек Солидех се плъзна в онзи салон толкова леко, че остана невидим за много очи. Само няколко жени, най-смелите, се обърнаха да погледнат цвета на ирисите му, когато мина край тях. Откри Грета — опряна на пианото, с чаша шампанско в едната ръка, а с другата, галейки звука на музиката във въздуха. До нея стоеше мъж, само шкембе и мустак, който, погълнат, я съзерцаваше, като че ли светът свършваше в нея.

— Грета — каза Бартек. И животът спря.

За една десета от секундата Грета изгуби почва под краката си. Пребледня. Разпозна го, скрит в белия смокинг, черната папийонка, скъпия парфюм и златните бутонели.

— Бартек! — почти извика.

Хвърли се към мъжа, прегърна го, целуна го. Огледа го няколко пъти от горе до долу. Отдели се от него, от напрежението му и от ледената му телесна температура. Обърна се към Емилио и каза:

— Емилио, това е брат ми Бартек. — Отново го погледна. Този път се взря в дълбините на сините му очи. — Божичко — добави, — мислех, че никога вече няма да те видя.

Емилио Ривера изпита такова облекчение, когато разбра каква е връзката на Грета с този филмов красавец, че от радост го потупа по гърба с прекомерна енергичност.

— Добре дошъл в Америка — поздрави го той, като че ли Америка бе негова.

Колко малко Емилио си даваше сметка за това колко нетраен е късметът. Как цяла Америка може да смени собственика си само за една нощ. Не можа или не пожела да прочете мислите на Бартек Солидех, че от сега нататък няма да му принадлежи дори въздухът, който диша.