Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Agua del Limonero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2021)

Издание:

Автор: Мамен Санчес

Заглавие: С вкус на прясна лимонада

Преводач: Ивинела Самуилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 13.02.2015

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-1422-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8924

История

  1. — Добавяне

III.

На десети декември (понеже бяха абсолютно необходими петнайсет пълни работни дни, за да бъде готово всичко навреме) Борис-Владимир се настаняваше в замъка Бувиер, сякаш беше някой от онези далечни чичовци, които се появяват натоварени с куфари, с пудел в ръцете, и установяват нов ред в създадения от самите тях хаос. Разхождаше се из къщата с бележник и с безкрайно търпеливата Роса Фе, на която не й пукаше за бележките му, понеже винаги бе смятала, че вече е твърде късно да се учи да чете, и затова записваше всичко направо в паметта си, която бе като на слон. Вървеше две или три крачки зад българина, попивайки цялата тази информация за чешки кристал, японски орхидеи, ледени статуи и сребърни подноси.

Първите два дни Грета и Борис прекарваха затворени в кабинета на Томас, обградени от стари книги и купчина покани, които надписваха на ръка с писалка, мастило и попивателна хартия. Запечатваха ги една по една с дебел восък и пръстен, на който беше гравиран гербът на Вителсбах. Самият Норберто ги разнасяше на ръка къща по къща, като че ли беше пратеник на царския дворец от някоя приказка или приносител на голяма новина: „Спечелихте джакпота, госпожо!“, и се прибираше с отговора, разбира се — положителен, затворен в друг плик, също запечатан с восък и ухаещ на скъп парфюм.

След това домакините отново се усамотяваха, за да решат мястото на всеки от гостите на масите според сходствата, често толкова странни, като предпочитанието към резбована слонова кост или споделяната ексцентричност да пушат с цигарета.

Армията декоратори, електротехници, градинари, готвачи, сервитьори, прислужници, цветари, музиканти и плахият акордьор на пиана (който винаги идваше последен, когато къщата вече приличаше на сцена от бала на Пепеляшка) се разпръсваха из салоните и коридорите като нашествие на скакалци и сменяха всички килими и тапицерии, така че всяка година замъкът Бувиер напълно се преобразяваше, дотолкова, че ставаше неузнаваем за собствените си обитатели.

Горкият Том се връщаше всяка година в една странна и абсурдна къща. Понякога намираше лампите забулени с коприна, друг път — таваните, покрити с китайски фенери, или коридорите — целите в огледала, или стълбището — боядисано в червено, или вратите — обрамчени с имел, или камините — застлани с мъх. А в преддверието — това бе винаги — го посрещаше елха, обсипана със свещички, гирлянди, звезди и стъклени топки, която като свиреп гигант охраняваше безбройните подаръци, увити в целофан, с името му, написано с мастило и острия почерк на майка му.

Грета бе толкова заета с подготовката на тържеството за Бъдни вечер, че след един дълъг половин час на прегръдки и целувки изпращаше Том в кухнята, при Росита Фе и парцалените й кукли, за да може да подбере на спокойствие цвета на салфетките, а той, все още облечен в униформата на швейцарския колеж, се явяваше на хоризонта на момиченцето също като принц, яхнал бял кон.

После идваше татко Емилио с Ернесто по къс панталон и ги спасяваше от този водевил. Винаги къташе някой страхотен план, скрит в джоба, защото в онзи град нямаше зоологическа градина, кино, лунапарк, файтони, лодки за гребане, сладолед, хотдог, бейзболен мач, виенско колело, театър, магазин за играчки или музей, на който Ривера не би се насладил, използвайки трите деца като извинение за собственото си развлечение.

Около девет вечерта връщаше полузаспалия Том и превъзбудената Роса Фесита и получаваше като награда целувка по бузата, чаша коняк и десет минути разговор с любовта на живота си — Грета, която наистина му бе благодарна за търпението, което проявяваше към сина й, още повече в тези толкова напрегнати дни, когато най-много имаше нужда.

„Изтощена съм“, въздъхваше тя, отпускайки се на дивана и притваряйки миглите си. Само това, само този жест на изтощение, изглеждаше на Емилио толкова чувствен, че почти откачаше, почти й се нахвърляше, почти хапеше тялото й и облизваше шията й, и разкъсваше дрехите й, и разкриваше всяка една от тайните на кожата й. Но тогава тя, прозявайки се, казваше нещо като: „Барбара ще се притеснява, минава девет и половина“, и миражът на Емилио се разпадаше като къщичка от карти в средата на земетресение, което го оставяше зъзнещ от студ върху купчина от счупени стъкла.

И сякаш нарочно — а може би наистина беше така, — щом Емилио изчезнеше с Ернесто за ръка в северния край на улицата, от южния се появяваше фигура, която не можеше да се сбърка — на Бартек Солидех, който се приближаваше, свирукайки или пушейки, или почти танцувайки, с бастуна и папийонката, и влизаше в онази къща, като че ли бе безспорният собственик на цялото й съдържание. По това време вече смяташе, че компанията ТХБ, десетият етаж на „Уолдорф Астория“, клуб „Капитол“, стековете на „Смит и Воленски“[1], Пето авеню и цялата част на остров Манхатън, която се вижда от Емпайър Стейт Билдинг, са негови и на никого другиго.

С гръб към Грета, си сипваше уиски и палеше хаванска пура, разкопчаваше елека си и две или три копчета на ризата, винаги бяла, навиваше ръкавите до лактите, прокарваше ръка през косата си, за да я разроши съзнателно, и запращаше италианските обувки към най-далечната стена на салона. „Винаги ще си останеш същият грубиян“, упрекваше го Грета. „А ти — същата пепелянка“, отговаряше й той, докато отхапваше края на пурата, а после го изплюваше направо върху персийския килим.

Изглеждаше, че дните и нощите имат ритмичен пулс, хармоничен и германски; че тази рутина не може да се наруши за нищо на света, и все пак на дванайсети декември хиляда деветстотин шейсет и втора, след като излезе от премиерата на последния филм на Монтгомъри Клифт, Барбара Ривера си спомни, притеснена, че бе обещала на Грета да й върне сребърните стойки за табелките с имената за масите, които тя толкова любезно й бе заела за Деня на благодарността и които сега искаше толкова спешно, че се притесни да не станат причина за гнева й. Така че, вместо да отиде направо в дома на Бувиер, за да вземе Ернестино, както бе планирано, Емилио трябваше да придружи Барбара до къщи, да преровят шкафове и сандъци, докато откриха въпросните ангелчета с дупка между крилата, след което излезе тичешком, за да стигне до ротондата на Бувиер малко след десет.

Завари къщата трепереща от студ, а Роса Фе — с израз на уплаха в очите. Беше същото изражение на страх, което се появяваше на лицето й всяка вечер, когато отваряше вратата на Бартек Солидех. Емилио обаче си помисли, че идването му по това време в тази тъмна нощ е причината за бледността й, и й каза, усмихвайки се:

— Добър вечер, Роса Фе, не се плаши, аз съм, господин Емилио, безобиден, както винаги, и идвам с мир. Къде си скрила Ернестино?

— Горе е, в спалнята, с Росита Фе и Том, играят не знам на каква война с кораби — отговори тя, без да изгуби самообладание. — Помислих, че няма да дойдете днес и че момчето ще остане да спи тук, в къщата, затова му облякох вече пижама. Оставете го до утре.

— И какво да кажа на майка му, Роса Фе? Че са ни го отвлекли?

Емилио Ривера познаваше всяко кътче на тази къща много преди Грета да пристигне в Мексико. Беше нюйоркското му жилище в продължение на години — от времената на Линда до тези на Глория, така че взе нещата в свои ръце, избута внимателно Роса Фе от прага на вратата и решително тръгна към стълбището.

— Аз ще се кача — задържа го Роса Фе, опитвайки се да мине пред него.

— Не се притеснявай, знам пътя много добре.

— Госпожата си почива.

— Няма да вдигам шум.

Но стигайки до горния етаж, Ривера ясно чу приглушените ридания на богинята, идващи от вътрешността на вдовишката й спалня. Грета плачеше. Тихо. А плачът й беше от онези, които звучат години наред, без никой да ги чуе. Емилио разбра, че ако сега се върне обратно, няма да успее да мигне до края на живота си. Не можа или не поиска да остане безучастен пред тази стара мъка, която раздираше Грета кой знае откога. Може би от ужасната й младост в укритието в Бавария или от карантината на прокълнатия кораб, където бе видяла как умират майка й и останалите призраци на палубата, или от смъртта на Томас Бувиер преди единайсет години, или от деня, когато се бе сбогувала със сина си, Том, пред оградата на швейцарския колеж и бе разбрала, че повече от половината й душа се отделя от тялото й в онзи същия миг, за да я опустоши почти напълно, защото вече не бяха останали и сълзи в бадемовите й очи.

Така че, без да почука, странстващият рицар Емилио Ривера, Дон Кихот с окончателно изгубен разсъдък, със замъглен ум, с отслабнал разум още преди да напусне Акапулко, бутна вратата на спалнята на Грета, взел решение да започне с целувки и накрая да й върне една по една всички капки щастие, които животът й бе отнел. Бе трескав, обсебен, възбуден. Най-после се бе решил и му бе все тая за Барбара и за името Ривера, за обещанията и за църковните тайнства, и дори за срама от сина му, Ернесто, или за клюките във всичките американски щати, както и тези в Мексико и в цялата Вселена, ако съществуваше живот извън тази планета.

Да, вратата се отвори, но в другия край нямаше разплакана беззащитна жена, очакваща храбреца, който ще я събуди от кошмара с любовна целувка, а толкова мръсна и гнусна сцена, че срути бъдещето на Емилио Ривера мигновено и завинаги.

Грета имаше любовник. Винаги го бе имала. Мъж с квадратна брадичка с трапчинка по средата, руса коса, силен гръб и рамена колкото широки, толкова и силни. Големи ръце, здраво тяло, всички мускули, напрегнати върху кожата на Грета и нейното изтощение. Тя вече дори не оказваше съпротива, нито се защитаваше, нито се оплакваше, просто се бе примирила, плачейки с последните сълзи, които й бяха останали, след като цял живот бе понасяла тежестта на Бартек Солидех върху съвестта си.

Роса Фе дойде задъхана на края на стълбището и стана свидетел на окончателната смърт на Емилио Ривера приживе, тъй като този, който едно по едно слезе по лакираните стъпала и едва стигна до вратата, а после пресече кръглата площадка и тръгна, без да вдигне поглед от земята, докато се изгуби сред дърветата на Сентръл парк, вече не бе онзи здрав и весел мъж с шкембе и мустаци, а призрак, който се влачеше в страшни мъки по жаравата на ада.

След него, закопчавайки копчето на панталона си, гол до кръста, бос и потен, тичешком излезе Бартек Солидех, глух за виковете на Грета: „За бога, Бартек, остави го да си отиде!“, със стиснати юмруци, а в очите му — онези страшни скали, спускащи се от имението към морето. Същите, на които се озова Роса Фе през нощта, когато умря индианецът Педро. Смъртта се бе въплътила в него, за да отнеме на този свят малкото благородство, което му оставаше и което бе намерило подслон точно в почтената душа на Емилио Ривера.

Роса Фе бе подтикната от дълбоката омраза, която изпитваше към убиеца на съпруга си, от лоялността, която питаеше към господарката си, от желанието за отмъщение, което се бе научила да открива в линиите на дланта на дъщеря си, Росита, от обичта, която питаеше към малкия и беззащитен Том от деня на раждането му, и от чувството за справедливост, което нямаше да й позволи да живее, ако Бартек Солидех достигнеше обекта си и убиеше в гръб господин Ривера, който се усмихваше, когато Роса Фесита го наричаше „татко Емилио“, разрушавайки с детската си невинност всякакви социални условности.

Протегна ръце, затвори очи и блъсна онова полуголо тяло надолу по стълбите с целия гняв на съществото си, както и на всички праотци тараумара, ацтеки и стари испанци, врящ в един и същ бульон от смесена кръв. И Бартек Солидех падна като марионетка, удари тила си, черепът му се пръсна, костите му щръкнаха от ставите, разчленен като прасе, овалян в собствените си мръсотии, докато спря, сгънат одве, с глава, висяща от последното стъпало.

Грета надникна отгоре и видя тялото му на дъното на пропастта, все още разтърсвано от предсмъртна агония; урина и слуз, кръв, кожа и коса в гротескна купчина. После извърна лице към Роса Фе, която трепереше, опряна на бялата стена, и с ужас установи, че децата са също там, също като нея надничащи към подножието на стълбата от скривалището, откъдето наблюдаваха танците и баловете, скрити зад перилата, в безопасност, защитени от всичко, освен от тази сцена от филм на ужасите. Ернесто прегръщаше Том, Том — Росита Фе, трите глави скупчени, ръцете преплетени, а животът им — свързан завинаги от една лъжа, в която, от толкова повтаряне, наистина повярваха: „Чичо Бартек падна по стълбите“.

 

 

Така казаха на полицейския инспектор, който заяви: „Децата никога не лъжат“, на главния редактор на вестника, на родителите, приятелите и съседите: „Чичо Бартек падна по стълбите“, „падна по стълбите“, „по стълбите“. И ехото на гласовете им падна в същата пропаст и на дъното й стана на парчета. Защото на дъното, тримата знаеха, бяха го видели, бе нужно нещо повече от инцидент, за да приключи животът на Бартек.

Грета се облече в черно, Роса Фе си сложи сива униформа, а на следващия ден заглавията на вестниците потвърдиха версията на всички присъстващи, заедно със снимката на силуета на Бартек, очертан с тебешир на дървения под. Борис-Владимир бе единственият, който плака с истински сълзи. Рони ги дълги години и винаги носеше скрит в портфейла си, до визитните картички, портрет на Бартек Солидех, облечен в смокинг. За разлика от него, Ривера не присъстваха на погребението, нито изпратиха цветя, нито съболезнования, нито придружиха в този случай Грета в престорената й скръб.

Въпреки че никой никога не узна за това, една нощ, няколко дни след смъртта на Бартек, Барбара Ривера се появи пияна пред ротондата и започна да хвърля камъни по прозорците на къщата на Бувиер.

— Убийца! — крещеше гневно. — Убийца!

Но никой не излезе при нея, никой не й отговори, никой не извика полиция и гласът й полека-лека заглъхна, докато заприлича на бухането на един бухал, който от няколко нощи се криеше в липата.

И сянката на Емилио Ривера започна да избледнява сред мъглите по бреговете на езерата. Първо остави брадата му да израсте, после — косата, сетне отказа да се къпе, забрави да се храни, хвана се за гърлото на една бутилка алкохол и стана собственик на дървена пейка, където прекарваше дните с гръб към слънцето. Ломотеше нещо на някаква странна смесица от езици, лигавеше се, когато говореше, уринираше по ъглите и ровеше в боклука.

Една ледена утрин умря като изоставено куче на една тъмна уличка в китайския квартал и никой не разпозна тялото на скитника алкохолик, защото вече нямаше нито зъби, нито пръстени, нито дори отпечатъци по напуканата кожа на пръстите му, които можеха да дадат някаква следа за изгубената му самоличност.

Бележки

[1] Верига ресторанти, известни с месните си специалитети. — Б.пр.