Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (13)

I.

Грета Солидех бе изоставила под леглото в пустата къща всичко, което сметна за ненужен товар при бягството си. Взе само най-важното: три-четири ката дрехи, които усещаше като втора кожа, сивата чантичка и частта от военния си трофей, която прецени за достатъчна, за да преведе стъпките й през негостоприемното Мексико.

Бе допуснала ужасна грешка. В желанието си да се слее с пейзажа, докато изчезне напълно за този свят, бе объркала късмета със съдбата, но сега разбираше, че щастието й не се крие в кехлибарените очи на Томас Бувиер.

Не можеше да остане в Акапулко нито ден повече. Снимката й, на която тя беше под ръка с този огромен мъж, бе красила светските страници на местните вестници; името й бе обиколило площади и зали, бе прехвърляно от уста на уста, а легендата, която с Томас бяха измислили по пътя, горе на скалите, вече съставляваше неразделна част от историята на това място.

Събра набързо багажа си, без дори за миг да си представи живот, различен от този, който й се разкриваше в новото й положение на изоставена жена, и без да си позволи нито една сълза или упрек. Когато най-накрая се убеди, че Томас Бувиер не е бил нищо друго, освен мираж, излезе през главната врата с високо вдигната глава. Този път — колко неочаквано — се оказа, че индианецът Педро хърка под навес от палмови листа, където бе потърсил убежище от тежката мараня в три следобед, и нито той, нито някой друг разбра някога в колко часа надвиснаха облаците над къщата.

Прислужниците, които привечер се изненадаха от тишината зад вратата на спалнята на Грета, решиха да не нарушават първия спокоен сън на чужденката. Помислиха, че е заспала дълбоко след безсънните нощи, и за да не я събудят, се събуха боси и тръгнаха да вършат задълженията си на пръсти, плъзгайки се леко по дългите коридори на къщата.

Вече се мръкваше, когато муцуната на пакарда, предшествана от ръмженето на металните му вътрешности, се появи в края на пътя. Индианецът Педро хукна да посрещне господаря си с фенер в ръка.

— Вкъщи ли е госпожица Солидех, Педро? — попита от задната седалка.

— Да — отговори индианецът.

— Слава богу! — въздъхна Томас Бувиер, оправяйки възела на вратовръзката си.

Сцената с окървавената Грета, копаеща върху гроба на госпожа Глория, все още бе в съзнанието на Педро. Дори бе измислил точните думи: „Господинът беше прав“. И предполагаше, че няма да се налага да обяснява повече, след като самият Бувиер го бе предупредил за чужденката. Щеше да разбере.

— Шефе — започна той, за да се освободи завинаги от тежестта, която го измъчваше.

Но Томас Бувиер, все още в зимни дрехи и с куфарчето, висящо от ръката му на златна верижка, постави пръст на устните си, с което му показа, че е по-добре да замълчи.

— Виж, Педро — каза му, в случай че жестът не беше достатъчен. — Щом Грета е вкъщи, останалото не ме интересува.

В този момент никой от двамата не можеше да си представи до каква степен сляпото доверие на Томас ще предопредели съдбата на Педро. Жалко, че в същия този миг индианецът не изтри от паметта си онова, което бе видял от храстите. Няколко дни след проследяването, докато жена му приготвяше пилешки бульон в един от медните съдове в кухнята, й разказа всичко, включително и онзи детайл — с разобличителния звън на камбаната, която заби, без да има вятър или някой да дърпа въжето й. Докато слушаше разказа му, тя, за разлика от мъжа си, инстинктивно разбра, че няма спасение, и със спестяванията, които бе събирала цял живот, поръча трийсет служби за вечен упокой на душите им: минималното, което сметна за необходимо, за да може да влезе в рая, без да минава през чистилището. След това се опита да забрави.

Томас Бувиер отвори широко вратите на къщата и влезе, предшестван от силния аромат на свежи гардении.

— Сложи да се изстудява бутилка „Дом Периньон“! — поръча на първото човешко същество, пресякло пътя му.

Изкачи стъпалата, вземайки ги през две, както краката уж вече от доста време не му позволяваха. Помете всички невидими прегради, които го препъваха из дебрите на коридорите. Произнесе на глас името на Грета, което от толкова повтаряне в тишината на безкрайното пътуване се бе отпечатало на небцето му. Но сред влажните стени на имението ехото на собствения му глас и собствените му стъпки бе единственият обитател на къщата, който го посрещна. Искаше му се ключът на стаята й да е превъртян, забранявайки влизането му както друг път, защото това щеше да означава, че тя се спотайва от другата страна на вратата.

После реши, че е излязла на въздух на терасата, после — че е на пианото, после — че опитва ястията на печката, после — че си играе с него, скрита зад някоя завеса, за да го изплаши, докато накрая, след като провери цялата къща от горе до долу, се показа на най-самотния прозорец в живота си и видя един огромен кораб да пресича залива.

Казваше се „Южен кръст“ и бе отплавал от Веракрус, натоварен с кафе на зърна, екипаж от двайсет въоръжени мъже и три жени, които си оспорваха на покер капитанската каюта. Пресичаше бавно Мексиканския залив, спирайки тук-там под претекст да презареди, за да прикрие по този начин извършването на нелегален трафик на пътници, платили за превозването.

Вече от дни го очакваха фургоните на търговците, които прекарваха часовете, взирайки се в хоризонта с надеждата да видят пристигането му, преди да са се разорили. Скрита в една от тези разнебитени талиги, със сивата си чантичка и русите къдри, на Грета Солидех й се стори, че вижда сянка в светлините на фара.

Примирена, тя стана, слезе на пристанището и бавно се отправи към кея, където висяха въжетата, с които връзваха товарните кораби. Планът й, ако така можеше да се нарече отчаяният й опит за бягство, бе да се качи на първия кораб, който отплава от пристанището на Акапулко, и да слезе на най-далечното място, което съзре от палубата — колкото по-бедно и диво, по-добре. Веднъж озовала се там, щеше да заличи следите си под фалшивото име Констанца Вюрцбург и щеше да се заеме да проповядва на населението някаква измислена от нея вяра в замяна на покрив, храна и продукти от първа необходимост. След някакъв разумен период от време, щеше да се върне, за да извади съкровището, с което смяташе да започне нов живот някъде в южното полукълбо, на някое място с морски бряг и планина, с колониални къщи и цветни залези, плодово бренди и дръзки танци.

Но Томас Х. Бувиер бе на път да осуети намеренията й. Той определено имаше ясна представа какво ще се случи през следващите месеци. И в неговата стратегия, премислена в срокове и точни дати, не бе включена ни най-малката възможност да остави Грета да избяга.

С викове извади Норберто от гаража, без да му даде време да сложи фуражката си, която тъкмо бе свалил, и с непозната ловкост трескаво скочи на предната седалка на пакарда, като му каза да слезе в пристанището, без да намалява скоростта дори на най-острите завои. Успя да стигне вълнолома в същия момент, в който носът на кораба се показа иззад него.

Там, на един от камъните, като на пиедестал бе застанала Грета, а морската пяна мокреше обувките й. Стискаше чантичката до гърдите си също както в нощта, когато океанът я донесе заедно с отломките на толкова потънали като нейния житейски кораби.

— Русокоске! — прошепна в ухото й, а тя взе гласа му за удар на разбиваща се вълна. — Русокоске, остани с мен!

Грета се обърна и се оказа лице в лице с отчаянието му и аромата на хиляда гардении.

— Казах ти, че ще си отида завинаги — отвърна му тя.

— Каза утре, русокоске, а днес е днес.

Трепереше. Томас свали сакото си и го сложи върху крехките й рамене. После обви кръста й и нежно я поведе към колата, помогна й да се настани отпред до шофьора и каза на Норберто, преди да го зареже на пристанището:

— Аз ще завърша отвличането.

Поеха по криволичещия път към върха, където все още ги чакаше черната скала, на която Томас бе седнал, за да измисли правдоподобно минало на Грета в нощта, когато започна да разказва историята й.

Този път тя бе тази, която се отпусна на камъка, а Томас остана прав, с гръб към залива, по риза, със златен часовник, надничащ от елека, и черна вратовръзка, подчертаваща наболата му брада.

— Какво ще ми измислиш този път? — попита Грета, обвита в аромата на гардении, идващ от сакото му.

— Бъдещето — отвърна той без колебание.

После коленичи пред нея, бръкна с широката си ръка в джоба на панталона си и й показа най-прекрасния диамант, който природата бе изваяла през последните няколко милиона години.

— Омъжи се за мен, Грета Солидех, и ти обещавам да живееш вечно!

Това, което убеди Грета, беше не стойността на пръстена, въпреки че с годините всеки път, когато преживяваше онази сцена, винаги го споменаваше на първо място, а искреното му обещание за безсмъртие. Беше на ръба да му отговори: „Не обещавай нещо, което знаеш, че не можеш да изпълниш, Томас Бувиер!“, но очите му бяха толкова кехлибарени, големите му ръце трепереха и плътните му устни заслужаваха целувка и едно „да“, а и законите на природата заслужаваха да бъдат предизвикани от тази нощ нататък.

— Ако ще скачаме заедно в пропастта, да го направим колкото може по-скоро! — отвърна накрая, загледана в скалите.

На двадесет и трети ноември хиляда деветстотин петдесет и първа година вестник „Новедадес“ публикува на страницата със светската хроника съобщение за предстоящата сватба в Акапулко на американския милионер Томас Х. Бувиер и младата австрийка Грета Солидех. В имението, което кралят на черното злато притежаваше на Хълма на бризовете, се очакваше голямо тържество със стотици гости от четирите краища на планетата, джазов оркестър, специално поканен от Ню Орлиънс, холандски фойерверки и ирански хайвер.

Никой не можеше да си обясни как вестникът успя да пусне новината още на сутринта след годежа, нито как разполагаше с толкова подробности, които още не бяха уточнени. По обед вече върволица от приятели и познати на Томас Бувиер заприижда към имението. Идваха един след друг, за да поздравят младоженците, да видят блясъка на пръстена и да станат част от вълнението, превзело града като нашествие на скакалци. Първи дойдоха Емилио и Барбара Ривера, които заради съдбовната си намеса смятаха, че стоят в основата на събитието.

— Предложението още важи — каза Томас на Емилио, когато го видя да влиза в салона с рояла.

Той обаче му отговори без думи; беше изцяло погълнат от Грета и от начина, по който тя се движеше из стаята, избягвайки въздушните течения.

Парадът от посетители в имението не спря до дванайсет през нощта. С всекиго вдигнаха наздравица по няколко пъти, като изпиха най-голямото количество френско шампанско, известно на света след началото на войната, а колективното напиване се помнеше в продължение на десетилетия.

Понякога, години по-късно, Грета срещаше някой грохнал непознат, който й намигаше и й припомняше онази нощ като единствената в живота му, когато е изгубил съзнание заради „Моет и Шандон“^[1].

Когато най-накрая Грета и Томас останаха сами, сгушени пред камината, заявиха единодушно, че са взели най-доброто решение в живота си. Определиха датата на сватбата да е след седем дни и започнаха подготовката. Наред с много други безумия, изчакаха в Париж да се съмне, за да говорят лично с Кристиан Диор и да му поръчат булчинската рокля.

Минаваше три сутринта, когато се появиха прегърнати на балкона и случайно станаха свидетели на маневрите на „Южен кръст“, който бавно напускаше пристанището, предвождан от двойка делфини. Без думи проклеха кораба, който без малко щеше да разруши щастието им. Почувстваха импулс да влязат вътре и да затворят здраво балконската врата, но гледката от дирята на бялата пяна така ги очарова, че в плен на някакво необяснимо суеверие, никой от двамата не се осмели да отмести поглед от олющената кърма на кораба, докато не го видяха да се отдалечава и изчезва в тъмното.

Въпреки лошите предзнаменования, този кораб и товарът му от кафе и нелегални пътници бяха пристигнали благополучно предишната вечер. По ръждясалия мостик като сомнамбули бяха слезли всички пътници, замаяни от морето. Един от тях, висок и слаб, дори може би прекалено слаб за това телосложение, без колебание се бе отправил по сенчестата улица, където се намираше къщата за гости с табела, написана на ръка. Багажът му се състоеше от черна чанта, сива шапка и тиранти, които не позволяваха панталоните му да се смъкнат на земята.

Застана пред управителя, извади от джоба си две банкноти по един долар и кутийка европейски тютюн.

— Искам стая — заяви на език, заучен по слух.

— Подпишете тук — отговори собственикът на пансиона.

В регистрационната тетрадка записа името си, размазано от влагата: Бартек Солидех.

Управителят го огледа от горе до долу и без да каже каквото и да било, му подаде един мръсен ключ.