Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (2)

II.

Томас Бувиер бе на седемдесет и осем години и се обличаше само в бяло, когато се разхождаше край Мексиканския залив. Бял лен, с ленена риза и развързан шал около врата, с кърпичка в джоба на сакото и достойнство, което не губеше дори под влияние на текилата. И възрастта не бе успяла да му го отнеме в резките линии на челюстта, нито в силата на здравите му ръце, но бе издълбала пътища по кожата на лицето му, около очите с цвят на лешник, около плътните устни и широкото чело, и въпреки че не бе откраднала ни косъм от главата му, бе я прошарила.

В късния следобед пиеше бърбън с лед на верандата на къщата си, а после искаше бастуна и шапката си, за да слезе до селото по криволичещия между портокаловите дървета път. Понякога спираше, за да откъсне някой плод и да се наслади на сладкия и свеж сок на вътрешността му. Вдишваше влажния аромат на полюляващите се от морския бриз кокосови палми, докато вървеше между тях, а стъпките му се ускоряваха, когато до него достигнеше музиката от бордеите на пристанището, с мулатките с раздалечени черни очи.

Беше женкар — като повечето мъже, които бяха построили света, имаше лошия навик на определено време да овдовява (цели три пъти) и нямаше нито един потомък, който да продължи родословното му дърво. Понякога си даваше сметка, че животът му пресъхва по-бързо от петролните му кладенци в Тексас, и тогава търсеше безсмъртието из уличките на селото. Вричаше се във вечна любов на тези, които най-малко го заслужаваха, в отговор получаваше обещание да не бъде забравен никога и отказваше да плати последната си чаша, за да има претекст след тази нощ за още едно посещение на същото място — да уреди дълга си. После, препъвайки се, се прибираше в къщата, която го посрещаше току-що събудена и с отблясъците на утрото по колоните на огромната фасада.

Млад слуга със загоряла кожа му отваряше вратата и той пресичаше първо антрето, от което започваше двойно стълбище. Следваше салон, в който завесите танцуваха от лекия сутрешен бриз, и след него още един, по-голям, окупиран от огромен бял роял, коктейлбар с плот от масивно дърво и няколко високи стола, тапицирани с кожа от зебра. После идваше ред на трапезарията с порцелан от Талавера, кристал от Бохемия и полилей от Мурано. Накрая бе панорамната тераса, от която в един септемврийски следобед на хиляда деветстотин петдесет и първа година видя да пристига кораб, който му се стори различен от останалите.

Това се случи три или четири седмици след като се приземи на летището в Гереро и се настани в това бездушно имение, в което никога не успя да спи спокойно. Нито когато беше жива мексиканката Глория, третата му съпруга, която подправи първите години от старостта му с чили, нито когато остана сам със своята Катрина^[1], покрила с тюл, пера, коприна и дантела черепа на това толкова красиво, толкова сладко лице, което понякога му се явяваше насън, за да го предупреди, че скоро, вече съвсем скоро, ще го посетят мариачите на смъртта.

Онази Вечер В къщата имаше стотина души, а пред пианото седеше елегантна жена. Мъжете бяха с бели смокинги и черни папийонки. Дамите носеха дълги копринени ръкавици, бяха с голи гърбове, разпуснати коси и усмивка на устните. Балконите бяха отворени, фенерите — запалени. На панорамната тераса четири-пет групички пушачи разговаряха за цената на царевицата, за хубавото кафе и за лошото правителство, докато цигарите им догаряха, а звездите над тях изгряваха.

Тези неща не интересуваха Томас Бувиер. Осъзнал, че е стигнал до предпоследната глава от романа на живота си, единственото, което имаше значение за него, бе да се чувства жив и го постигаше по този начин — стъпил с единия крак сред висшето общество, а с другия нагазил в калта на бедняшките квартали.

Стоеше прав с лице към залива, с полупразна чаша в едната ръка и хаванска пура в другата, когато чу сирената на приближаващия се към пристанището кораб. Беше един от онези товарни съдове, които идваха сякаш от друг свят и чиито корита носеха следи от удари в лед и морски вълни. Не навлизаше предпазливо в пристанището, а с изправен нос, целият осветен, хвърляйки светлина между металните контейнери. Десетки мъже и жени бяха на борда му и с лакти се опитваха да си направят място до парапета на най-горната палуба, за да станат свидетели на маневрата по акостирането и да видят как ще се свържат съдбите им с тази плодородна, спокойна и свободна земя, която ги посрещаше с отворени обятия.

Не каза нищо на никого. Само взе бастуна си и излезе през главния вход. Пое надолу по пътя с кокосовите палми, който бе изминавал толкова пъти по тъмно, и когато излезе от зеления им лабиринт, се озова в друг — от кирпич и вар, между огради, пазарски сергии и кръчми. После тръгна по улицата, която водеше към пристанището, и по спомен намери онова подозрително кафене за контрабанда, от което имаше навика да присъства на разтоварването на хора и стоки, идващи от другия бряг на океана. Седна на един плетен стол с лице срещу платформата за пътници, запали най-накрая пурата си и сред струйките бял дим я видя да идва.

На лунна светлина силуетите на хората излъчваха нещо, по което още със стъпването им на кея Томас можеше да разпознае кой ще оцелее и кой ще загине, кой ще пусне корени и кой ще изсъхне, кой ще победи и кой ще бъде победен. И когато между морето и земята различи силуета на Грета, разбра, че тази жена идва, за да остане. И да вземе всичко.

Десетсантиметрови токчета, ясни очи, тъжни устни, права пола, бяла блуза и водопад от руси кичури, спускащи се по извивките на тялото. С горните зъби хапеше долната си устна до кръв. Дългите й нокти бяха вкопчени в сива чантичка. Притискаше я до гърдите си толкова силно, сякаш в нея бе цялата й надежда да се задържи на повърхността, докато другите около нея се давят. Поколеба се за момент, когато за пръв път стъпи на твърда земя. Очите й обходиха светлините на пристанището, след което тръгна напред със странна увереност, все едно познаваше мястото много добре.

Когато мина покрай Томас Бувиер, косата й се заплете в дима от пурата му и за кратко двамата вдишваха един и същи въздух. Беше само момент, неуловим за страничния наблюдател, но достатъчен за този старомоден джентълмен да усети върху раменете си тежестта на стоте години самота от бъдещия роман на Гарсия Маркес и да вземе твърдото решение отново да бъде млад.

Без тя да го забележи, я последва по уличките до къщата за гости на едно възвишение и влезе след нея в мрачното помещение. Собственикът на странноприемницата прибра под тезгяха бутилка текила „Куерво“.

— С какво мога да ви помогна, госпожице?

— Аз съм Грета Солидех — каза тя с лек акцент.

Мъжът приближи светлика към книгата за гости и прокара черния си нокът по списъка с имена и дати, докато намери това, което явно търсеше.

— Пристигате много късно.

— Да, закъснях с два дни — по вина на морето.

— Ще трябва да платите двете нощувки. Очаквах ви, както ми бяхте казали. Багажът ви пристигна във вторник. Аз лично го изисках. Трябваше да отговоря на много въпроси, знаете ли?

Грета пое контрола над разговора.

— Колко?

— Двайсет песос.

Тя кимна.

— Ще ги получите сутринта, когато се уверя, че не липсва нищо. А сега ми дайте ключа.

Мъжът не прие сделката.

— И как да съм сигурен, че няма да си тръгнете още тази нощ, без да ми платите дължимото, госпожице Солидех?

Грета го изгледа от горе до долу.

— Ще се наложи да се доверите на думата ми, нямате друг избор.

— Няма начин — отговори той, без да промени първоначалната си позиция. — Аз не вярвам дори на собствената си сянка, русокоске. Или ми плащаш сега, или се връщай, откъдето си дошла.

Гласът на Томас Бувиер можеше да бъде сладък и мек като зряла папая, но също така студен, дълбок и черен като ледената вода на дъното на кладенец.

— Не чухте ли какво каза дамата: че утре ще получите парите си? — произнесе с режещия тон, който ползваше за работниците в рафинерията.

Грета се обърна към фигурата, която изглеждаше като изплувала от мъглата. Отбеляза белия смокинг, сивата, сресана назад коса и уханието на гардении, което до този момент по погрешка бе взела за естествения аромат на тази непозната земя и което я бе съпътствало, откакто слезе от кораба. Сега, когато вече бе способна да различи този мирис от всеки друг, бе сигурна, че присъствието на Томас Бувиер в тази бърлога и в този час не е случайно, и за пръв път почувства ужасен страх.

Не бе треперила така през трите седмици на борда на товарния кораб, нито предишните дни, когато подготвяше пътуването си на светлината на фенер, нито когато светилникът угасваше и тя оставаше на тъмно в самотата на своята колиба. Този страх бе различен — по-дълбок. Страх от непознатото или от яснотата, с която видя себе си притисната между кръстосан огън.

„Отдалеч нещата изглеждат по-прости“, помисли тя, докато се опитваше да прецени откъде идва по-голямата заплаха: от собственика на пансиона или от мъжа, който я бе последвал от пристанището. Вкопчи се още по-здраво в сивата си чантичка и се опита да прикрие притеснението си.

— Какъв ти е проблемът, гринго? Жената да не е твоя? — попита тогава хотелиерът, имайки предвид Грета, сякаш говореше за товарно муле.

— Не, но ако тя иска, идва с мен.

Приближи още няколко крачки към тезгяха, извади от вътрешния джоб на сакото си кожен портфейл и измъкна банкнота от петдесет песос, която, като че ли по невнимание, остави да падне пред носа на собственика.

— Казвам се Томас Бувиер и не мога да ви предложа нищо повече от искреното си приятелство. Съжалявам, че не съм по-млад с трийсет години, за да ви ги подаря всичките — каза й той, гледайки я в очите по начин, който накара Грета да почувства едно различно спокойствие. — Ще ме направите ли най-щастливия човек на света, като приемете поканата ми? Предупреждавам ви, че съм напълно безопасен. Живея сам в огромна къща и съм по-отегчен от английски аристократ.

Някакъв зачатък на усмивка се появи в ъгълчетата на устните на Грета.

— Много сте любезен, но както ще разберете, това, което ми предлагате, е невъзможно — отговори тя, без да сведе поглед. — Какво ще си помислят приятелите ви? Как ще обясните присъствието ми в къщата, за която ми споменахте?

Томас Бувиер се засмя искрено.

— В действителност, госпожице…

— Солидех.

— В действителност дреме ми на оная работа какво мислят другите, извинете за израза — продължи той. — Но мога да разбера, че за една толкова красива жена като вас, която има такова бъдеще пред себе си, социалните условности определят живота й. Ще измислим нещо.

— Ще измислим?

— Да. Ще скалъпим някаква история. Ще кажем, че сте ми племенница.

— Имате ли племенници в Австрия, господин Бувиер? Защото, в противен случай, роднинската ни връзка може да се стори доста шокираща.

Собственикът на къщата за гости слушаше разговора, без да прикрива интереса си. Беше взел банкнотата и я стискаше между мръсните си пръсти. Наблюдаваше двамата с такова внимание, че присъствието му ставаше все по-осезателно, както и нуждата да напуснат това място колкото се може по-скоро.

— След два часа ще изпратя моите хора да вземат багажа на госпожица Солидех — съобщи Томас с онзи тон, който изглеждаше предназначен само за този човек. — И за вас е по-добре нищо да не липсва!

След това с елегантен жест посочи на Грета пътя към изхода. Хвана я под ръка, сякаш бяха стари познати, които се разхождат заедно по крайбрежната алея на някоя морска столица, и стъпка по стъпка, без тя да може или да иска да го избегне, я поведе по пътеката между кокосовите палми, която се изкачваше към Хълма на бризовете и водеше до къщата му с влажни чаршафи и въздушни течения.