Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (26)

II.

Емилио Ривера дремеше с вдигнати крака в своя кабинет на тридесет и деветия етаж в сградата ТХБ на Пето авеню, когато секретарката му съобщи по интеркома за посещението, което той очакваше от дни, въпреки че със същото пророческо чувство се бе опитал да го класифицира в съзнанието си като един от онези абсурдни кошмари, които с утрото губят способността си да плашат.

— Госпожа вдовицата Бувиер и господин Солидех — съобщи тенекиеният глас.

Мексиканецът имаше време точно колкото да се изправи и да прокара един гребен през косата си. Безполезно движение несъмнено, понеже всеки път, щом срещнеше бадемовидните очи на Грета, настръхваше и малкото му коса, която имаше на темето.

— Емилио, скъпи! — каза Грета и този път, противно на това, което бе станало навик между тях, не го поздрави с целувка по бузата. — Спомняш ли си брат ми Бартек?

Как да забрави този тип, метър и деветдесет, осемдесет килограма и лице, което изглеждаше като издълбано с длето, стиснатите челюсти, леко смръщеното чело, напрегнатите мускули на тялото и този груб като шкурка акцент.

Наляха си питиета от барчето и тримата седнаха на диваните. Преди да напусне мястото си зад махагоновото бюро в онзи кабинет, Емилио погали нежната повърхност на дървото като за раздяла. Също така плъзна поглед по голите стени, вълнения мокет, остъкления балкон, от които всяка сутрин съзерцаваше движението на града, небето над небостъргачите, зеленото петно на Сентръл парк и мястото, скрито между бетонните кули, където се пробуждаше замъкът Бувиер с Грета между чаршафите.

— Всъщност, Емилио, не знам как да започна… — Грета бе заучила думите наизуст. — Ти беше като ангел, паднал от небето. Не знам какво щях да правя, ако не бе до мен през всички тези месеци. И Барбара, разбира се. И Ернесто.

С ледените си очи Бартек обхождаше четирите ъгъла на кабинета. Там, където минеше погледът му, въздухът сякаш се заледяваше. Слушаше с половин ухо речта на сестра си, по-заинтересован от детайлите, отколкото от пламенното изявление на признателност и топли чувства.

— Никога не съм харесвал кафяво — коментира, имайки предвид цвета на тапицериите, докато Грета се опитваше да сдържи сълзите си, уверявайки, че Ернесто винаги ще бъде като брат за Том и че ролята на Емилио, дори още преди Томас да изчезне (така каза: „изчезне“), е била незаменима, като благословия.

— Но сега, скъпи Емилио, трябва да разбереш, че вече не съм сама. Брат ми Бартек — посочи го с ръката с пръстена от „Тифани“ — се завърна и е естествено от сега нататък той да поеме отговорността, която до този момент носеше ти.

Емилио Ривера имаше куража да се откаже от борбата, без изобщо да се бие. Така или иначе войната бе предварително изгубена и единственото, което щеше да постигне с някой формален протест, е още повече да се отдалечи от Грета. Откакто Бартек се появи официално на сцената, Емилио малко по малко губеше позиции: вече не бе онази вездесъща и безспорна фигура, която придружаваше вдовицата Бувиер навсякъде. Сега ръката, на която се опираше Грета, рамото, на което полагаше глава, и стъпките, които отбелязваха ритъма на бедрата й по Пето авеню, принадлежаха на Бартек, на великолепната му анатомия, на аристократичното му поведение и на загадъчната му личност и най-лошото от всичко бе — признаваше Ривера, — че Грета и Бартек представляваха идеален тандем, много по-логичен и разбираем от онзи изкуствен съюз между неговия мустак и шкембе и нейното гръцко изящество. Когато понякога двете двойки и двете деца се събираха при езерото, за да хвърлят трохи хляб на гълъбите, ставате очевидно кой на кого принадлежи, въпреки склонността на мексиканеца да гравитира около жената, красива като алпийски еделвайс.

— Не съм сигурен, че те разбирам, Грета! — излъга. — За каква отговорност точно става въпрос?

— Виж, Емилио, твоята работа начело на Съвета на директорите на компанията беше фантастична…

Ривера знаеше, че неговите две или три славни намеси — покашляне, никакви възражения, покашляне — по време на онези неразбираеми събрания при закрити врати, които се състояха от графики, цифри, загадъчни икономически термини, усмивки на задоволство, ръкостискания, питие и пура, бяха толкова несъществени, колкото и ненужни. В крайна сметка той беше човек на думите, философ и литератор, за да бъдем по-точни, и дотогава финансите никога не го бяха интересували. Семейната хазна все още разполагаше със солидно старинно наследство, приписвано на един прадядо, който бил вицекрал на Нова Испания по времето на Филип V, и това му позволяваше да живее от рентите без никакви притеснения.

— Но същевременно свързана с много жертви от страна на теб и Барбара. — Емилио Ривера прокле наум жена си. — Тя сигурно с радост би се върнала в Мексико при своите. За да расте Ернесто в собствената си родина, а не като чужденец в чужда страна.

Емилио остави чашата върху стъклената масичка. Прекръсти се само в душата си, тъй като да го направи физически, би било същото като да разголи гърдите си пред Бартек, за да го застреля.

Каза:

— Барбара трябва да разбере, че нашето бъдеще е тук. Синът ни, Ернесто, е американец, също като Джордж Вашингтон. Това е нещо, което сме обсъждали много пъти. Семейство Ривера няма да се върне назад.

Но не това бе въпросът, който се обсъждаше. Очите на Грета, насочени към някакво неопределено място на кафявия мокет, го потвърдиха.

— Емилио — помоли го тя, — не усложнявай нещата!

Бартек се бе изправил. Сега възхитено съзерцаваше бетонния пейзаж, който разцъфтяваше под сянката на сградата.

— Разбира се — съгласи се Ривера (присъщо на любовта, особено платоничната), — имаш пълно право: светът на бизнеса ми е чужд. Аз съм ужасен управител.

— Не говори така, Емилио, моля те!

— И оставям моята длъжност изцяло на твое разположение.

— Много добре, Ривера! — намеси се Бартек Солидех, без да се обръща. — Много добре.

— Бартек, скъпи — успя да произнесе Грета, чийто глас трепереше. — Може ли да ни оставиш за момент насаме?

Австриецът изгледа сестра си с ледените си очи.

— Моля те!

Когато вратата на кабинета се затвори зад гърба му, Грета стисна силно ръката на Емилио Ривера. Заговори бързо, сякаш се страхуваше, че всеки момент онази врата може отново да се отвори и тъмничарят да й съобщи, че посещението е приключило.

— Чуй ме, Емилио — каза напрегнато. — Спомняш ли си срещата с нотариуса в деня, когато ни прочете завещанието на Томас?

— Разбира се.

— Подписах документ, с който те определих за законен попечител на Том, в случай че с мен се случи някакво нещастие.

— Грета…

— Никой не трябва да знае за това, даже Барбара, разбираш ли?

Емилио разбираше, макар и само наполовина. Прие тайната на Грета като любовно обяснение. Напусна онзи кабинет с усмивка под мустак и по пътя към къщи, минавайки покрай улична сергия, купи букет рози на изненаданата Барбара. „Напуснах компанията“, каза само. И Барбара не знаеше дали да се радва, или да трепери.

Другата половина от тайната Грета договори със съвестта си като човек, който сключва застраховка „Живот“ с пълното съзнание, че ще му потрябва. „Синът ми, Том, има попечител — съобщи на Бартек, когато това все още бе лъжа. — В случай че си решил да ме убиеш, да знаеш, че няма ти да управляваш богатството му.“ „А ако първо умре попечителят?“ отговори той толкова внезапно, че стомахът й се сви. Тогава оцени истинската стойност на мълчанието.

Така изминаха като кошмарна нощ три-четири години, през които Бартек Солидех вземаше решения от върха на небостъргача, Емилио Ривера беше стратегически отпратен в хола си на Парк авеню, Роса Фе избягваше леденото течение на въздуха, което я лъхваше всеки път, когато срещаше из коридорите на къщата убиеца на съпруга си, а Грета, трепереща от страх, намираше единствено убежище при Барбара, с която споделяше радостта от първите стъпки и първите думи на децата под липата. Удобното присъствие на Борис-Владимир в онази къща, упоритото ергенство на Бартек, вдовството на Грета, което се превръщаше в хронична болест, и най-вече парите — още един обитател на къщата, който започваше да завладява стени и подове — осигуриха на вдовицата Бувиер привилегирован и може би незаслужен социален статус, който й отвори врати и балкони, осигури й приятелства — интересни и изгодни, банкови сметки в Европа, ловни сезони, круизи из седемте морета и хиляда и една нощи на удоволствия и развлечения.

Но Бартек не понасяше Том. Забелязваше се въпреки пресилената усмивка, която отправяше към детето, когато имаше гости за вечеря и Грета настояваше да слезе по пижама, загърнато с кадифена роба, превърнато в миниатюрен милионер с път по средата на косата, за да му каже: „Лека нощ, любов моя, поздрави тези господа, бъди добър, спи сладко, много те обичам, много, много“. Не бе същото като с Емилио, който не се поколебаваше да се хвърли на пода и да се търкаля от смях с Ернесто и Том, скачащи отгоре му, да се оставя да бъде разрошен, одраскан, ухапан, изцапан. Понякога искаше разрешение от Грета да заведе децата на конни надбягвания или на разходка по реката с платноходка, или на кино, където пускаха нови уестърни на всеки петнайсет минути, и изчезваше с по едно дете във всяка ръка, с кривната шапка, подсвирквайки някоя модерна песен и наслаждавайки се на това второ детство в страната на чудесата.

Бартек подозираше Емилио, подозираше Том, подозираше бъдещето на тази почти бащинска връзка, която трябваше да е негова по право, ако не бе погнусата от мръсните ръце, мокрия нос и потните къдрици на племенника му. Смяташе го за неудобна пречка за плановете му. Отказваше да го взема по време на пътуванията в Стара Европа, които понякога принуждаваха брата и сестрата Солидех да прекарват дълго време отделени от детето. Грета плачеше, бе отчаяна, молеше го, заплашваше го и се утешаваше само ако Емилио предложеше да се грижи за Том за времето, през което отсъства. „Не ме притеснява, Грета, наистина, аз съм негов кръстник, моят дом е и негов дом.“ Тогава тя лично сгъваше блузките и панталоните му в голям куфар и го отнасяше в къщата на Ривера, където синът й вече имаше собствена стая, свой стол в трапезарията и свое ъгълче на дивана.

После, три или четири седмици по-късно, се връщаше с подаръци за всички, с нова прическа, нов цвят на кожата и прибираше Том от другото семейство, което също го обичаше, но не толкова, колкото го обожаваше тя.

Затова Бартек намери колеж в Лозана, който приемаше ученици от петгодишна възраст, заради гнева, който предизвикваше у него племенникът му, когато наричаше „татко Емилио“ единствения жив приятел, който бе останал на Томас Бувиер на тази земя.

В началото Грета категорично отказа да се отдели от малкия, но след това принц Борис и трима-четирима други привърженици на европейското образование я убедиха в необходимостта момчето да говори френски, да владее фехтовка, да играе крикет, да общува с аристократи и да придобие знания по изкуство и литература, които толкова липсваха на американците, независимо че бяха открили колко голямо значение има организацията.

Тогава очите й се изпълваха с водата на италианските езера и устата — с фрази като: „Синът ми учи в най-доброто училище в Швейцария“, езикът — с рани от толкова прехапване, а кожата — с драскотини от забиването на ноктите. Защото понякога, когато наблизо нямаше никого, толкова й липсваше, че не й достигаше въздух. И защото го зовеше в сънищата си. И защото, ако не пътуваше на някоя от онези прекрасни яхти, искаше да умре. Защото не можеше да издържи без Том нито минута повече.

Прекарваше годините като сомнамбул, без да се осмели да повиши глас на онзи звяр — брат й, без да признава пред никого, че хиляда пъти би предпочела да си е у дома с детето, вместо в Шварцвалд на лов за елени или в Париж, облечена елегантно с дрехи от висшата мода, или в Шотландия на риболов за противни вонящи сьомги.

Тогава дойде Коледа на хиляда деветстотин шейсет и втора и влакът, на който се бе качила с превръзка на очите, дерайлира, повличайки след себе си всички основи на това, което дотогава бе животът й.