Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (14)

II.

Рано следобед Грета помоли да я оставят сама със сватбената й рокля. Окачи закачалката на лампата, която висеше от тавана, и внимателно разопакова дрехата. Прозорецът бе леко открехнат и бризът, който се качваше по скалите, накара воала от тюл да оживее. Грета не можеше да не се възхити на фината дантела, на меката коприна и на петте метра шлейф, разстилащ се по леглото и по пода в спалнята й. После — сатенените обувки с детайл от гардения, пришит отстрани, ръкавиците — дълги до лактите, и тиарата от „Тифани“, увенчаваща всичко с ярки отблясъци.

Макар да знаеше, че шивачката ще пристигне всеки момент с вдяната игла, не можа да потисне желанието си да я пробва веднага. Извика с една камбанка слугинята, Роса Фе, която дойде, едва дишайки от жегата, и с бебе, притиснато към гърдите. Беше родила това мургаво момиченце в къщата, както тогава бе обичай, в една нощ на новолуние. Грета бе влязла в кухнята, за да види защо толкова се бави вечерята, и бе заварила Роса Фе, обкрачила съд с вряла вода. Бе я попитала какво, за бога, прави с разтворени крака над тенджерата за посоле^[1]. Жената й бе отговорила, че изглежда, на детето му е студено, защото усетила, че вътрешностите й ще избухнат, и с парата от тенджерата му затопляла изхода, както била виждала да правят жените от нейния край. Грета заповяда да извикат лекар и накара Роса Фе да легне в леглото.

Една събота, на зазоряване, бебчето се роди без звук. Имаше един зъб, забит във венеца, много гладка и много черна коса и много дълги нокти. Приличаше на току-що родена старица.

— Как се казва? — попита Грета, люлеейки я в обятията си.

— Роса Фе — отговори индианецът Педро от тъмното. — Като красивата си майка.

После, с мачете на кръста и угасен фенер, излезе иззад завесата, какъвто си беше дребничък, бършейки потта с ръкава на памучната си риза. Вдигна дъщеря си във въздуха и я огледа цялата, от главата до петите, преди да я сложи внимателно в скута на жена си.

Грета напусна стаята, обляна в сълзи.

— Помогни ми с корсета на роклята, Роса Фе! — заповяда й почти без да я погледне. — И остави детето да спи спокойно в неговата люлка, не го свиквай да е постоянно на ръце.

На Роса Фе й бе писнало от госпожа Грета и немските й мании с часовете за сън, бодърстване и хранене. И от приказките й, че бебетата не трябва да бъдат кърмени, когато им скимне, а с желязна дисциплина: шест пъти дневно, не повече, колкото и да се дерат от рев. И че зърната на гърдите трябва да се измиват с вода и сапун, пелените — да се изваряват, бибероните — да се дезинфекцират. Че пъпчето трябва да се покрива с марля, напоена със спирт, за да не се инфектира, че морската вода е добра при запушване на нослето, че с главичката на кибритена клечка, намазана с мас, се лекува запек. С бебето на гръб, поставено в шал, завързан на врата й, Роса Фе слушаше всичките тези лекции, докато обръщаше тортилите върху глинения тиган. Кимаше много сериозно на всичко, което й казва чужденката, въпреки че уроците влизаха от едното и излизаха през другото й ухо, без да ги запомни. Когато Грета излезеше от кухнята, с върха на дървената лъжица даваше на бебето да опита зеленото чили, супата от уитлакоче^[2], чая от хибискус или молето^[3].

Прислужницата не преставаше да се изненадва от интереса на чужденката към „принцесата“, както наричаше Педро дъщеря си, откакто стисна пръста му в малкото си юмруче и не го пусна цяла нощ. Грета, която никога не бе проявявала никакъв интерес към домашната работа, изведнъж придоби навика да влиза в кухнята два или три пъти дневно с какви ли не извинения, но бе очевидно, че просто копнее да погали главичката на момиченцето или да докосне босите му крачета, които стърчаха от шала, а понякога, докато Роса Фе поставяше чиниите в шкафа или забърсваше масата в кухнята, си даваше сметка, че над вестника тайно я наблюдава.

Разбира се, след обявяването на сватбата Грета изглеждаше като да ги е забравила напълно. По цял ден раздаваше заповеди с власт, която още не й принадлежеше, но предвещаваше ада, надвиснал над душите на всички работници в имението. Наред с многобройните им други задължения, заповяда да се изперат и колосат всички покривки и чаршафи без изключение, да се откачат завесите и да се опънат, да се изтупат килимите и дори да се излъска посудата от Талавера, въпреки протестите на тези, които от опит знаеха, че за този вид керамика това е невъзможно. Също така поръча един камион с пъдпъдъци, които трябваше да се оскубят и сложат в лед, за да може да ги напълнят в последния момент, както и пратка с хайвер от белуга и друга с френско шампанско. Предпочете виенски квартет пред джазов оркестър, отхвърли категорично щедрото предложение на Емилио Ривера да договори най-добрите мариачи на Мексико като подарък за сватбата; заповяда да боядисат стените и фасадата в бяло, да засадят цветя навсякъде, да лакират вратата на къщата и да поставят над входа герб, който, както ги увери, принадлежал на семейството й — разбира се, от династията Вителсбах от Бавария.

До момента, в който пристигна сватбената рокля, всички вече вървяха като сомнамбули, влачейки крака от изтощение. Само Грета продължаваше да е бодра и нащрек и да ръководи подготовката на сватбата си, като че ли става въпрос за оперно представление, в което тя е оперната примадона с великолепен глас. Каза на Томас да не преустановява разходките си сред портокаловите дървета, нито партиите бридж, нито четенето в следобедните часове, и че е достатъчно да бъде точен в църквата, облечен в бял смокинг, с гардения на ревера. Петдесет маси, украсени с рози и свещи, изпълваха двата салона, а роялът бе преместен на терасата заедно с немския пианист, който се появи два дни по-рано, плувнал в пот, и сега прекарваше часовете, репетирайки валса, с който щяха да бъдат открити танците. Пред очите на смаяната Роса Фе белгийски готвач пък бе окупирал кухнята и бе останал като вкаменен при вида на глинения тиган, съзерцавайки го, сякаш беше някакъв мистериозен предмет в резултат на всичко това въздухът в коридорите се беше превърнал в непоносима смесица от музикални ноти, аромат на цветя, дим от свещи и ухание на европейски ястия, която не можеше да се избегне, колкото и широко жените да отваряха прозорците и вратите на балконите в къщата.

Беше почти четири, когато Роса Фе остави спящото бебе на едно кресло и започна да пристяга роклята на гърба й. Покачена на табуретка, Грета се огледа в цял ръст, с шлейфа, падащ на пода като водопад от дантела.

— Приличате на кралица — каза Роса Фе.

— Аз съм — отвърна Грета. — Кралицата на Акапулко.

И смехът й се търкулна надолу по хълма.

В пет следобед задуха вятър от запад. Вдигна цилиндъра на един мъж и той го видя как пада, описвайки кръгове над скалите. Дамите полагаха безполезни усилия да запазят прическите си, работниците от имението изливаха ведра с вода върху праха по пътя, кучетата виеха, а конете ритаха вратите на конюшните. Завесите се развяваха през отворените прозорци като танцуващи призраци, а виенските музиканти, оставили за момент партитурите си без внимание, видяха как те летят над главите им, когато излязоха на терасата. Камбаните на всички църкви в Акапулко забиха в унисон, събуждайки спокойно задрямалите по покривите бързолети, и ехото от техния звън отекна над всички останали шумове, включително и тези от бордеите на пристанището. Докато траеше бъркотията, уплашени, че това е знак свише, мулатките от кварталите с лоша слава отказаха да обслужват клиентите, собствениците на кръчмите се затвориха в задните стаички, а управителите на казината забраниха залаганията. Точно в шест обаче вятърът спря. Емилио Ривера, току-що оставил съпругата си под ръка с най-добрия си приятел на входа на църквата, където всички очакваха появата на булката, паркира ролс-ройса на кръговата алея пред къщата на Бувиер и влезе бавно вътре, за да вземе Грета и да я заведе до олтара. Най-голямата му грешка бе да я чака прав в подножието на същото стълбище, по което в онзи съдбовен ден я видя да слиза, облечена в синьо. От тогава насам образът на полюшващите се бедра, голите рамене и сочните устни го бе преследвал и завладял напълно, убивайки желанието, което някога бе изпитвал към съпругата си. Ласките на Барбара вече бяха ласки на натрапница, изискванията й — на тиранин, разговорите с нея му станаха досадни, ястията й — безвкусни дотолкова, че предпочиташе храната в казиното, вместо тази у дома, и компанията на приятелите си пред нейната.

Застанал пред това стълбище, Емилио Ривера се уплаши, че треперенето на ръцете му ще го издаде, че пелтеченето на езика му ще го разкрие, че потта по челото му ще развали прическата му. Страхуваше се дори, че може да се спъне в църквата и да стане за смях. Но най-вече изпитваше съжаление към клетата си опустошена душа, наблюдавайки безпомощно как най-добрият му приятел му отнема единствената, макар и слабо вероятна възможност да бъде щастлив.

Още щом прекрачи първото стъпало, Грета забеляза, че очите на Емилио се насълзяват. „Колко много го обича“, помисли тя, имайки предвид съпруга си. Но нещо в начина, по който Ривера я хвана за ръката и я отведе до колата, без да размени и дума, я накара да се усъмни в истинските причини за състоянието му. После, когато бе до него пред олтара, забеляза, че мърмори нещо на себе си, и този път не обърка мънкането му с молитви. Помисли си: „Горкичкият, жалко е да изгубиш най-добрия си приятел по толкова глупав начин!“.

Томас я очакваше в преддверието на катедралата, облечен в бяло и с гарденията, която бе в унисон с обувките й и булчинския букет по път от имението до църквата се бе подмладил с двайсет години. Приличаше на младеж, открил само за една нощ какво означава да се влюбиш за първи път. Когато булката се появи иззад хълма, повярва, че животът му е стигнал дотам, докъдето позволяваха годините му, и че от сега нататък ще живее отзад напред, подмладявайки се с всеки нов ден, вместо да остарява. Когато стигна до него, Грета повдигна воала си, без да чака разрешението на свещеника, и с думите, които само Томас можеше да разбере, му се закле шепнешком: „Утре ще остана завинаги!“.

Това, което всъщност остана завинаги в колективната памет на онова село — от върха на социалната пирамида до най-низшите слоеве, — беше пищността на най-голямото тържество, случвало се на това място за всички времена. На двайсет и девети ноември хиляда деветстотин петдесет и първа, около осем вечерта, домът на Бувиер излъчваше толкова светлина, че един търговски кораб го обърка с фара и потъна, след като заседна в скалите.

Музиката прехвърли хълма и стигна до предградията, а празненството се разпростря по улиците и площадите и тази нощ в Акапулко бяха заченати толкова деца, колкото за трите предходни години, взети заедно. Всъщност след известно време кметът на Акапулко посети къщата в Ню Йорк, набирайки средства за построяването на ново училище, защото старото вече бе недостатъчно. За демографския дисбаланс в района потърси отговорност от виновниците Грета и Томас.

В единайсет часа, когато небето бе озарено от фойерверките, доставени директно от Холандия, жребият бе вече хвърлен: бебетата — заченати, кръчмите — препълнени, корабите — заседнали, гостите — пияни от шампанско, хайвер и музика, Емилио Ривера — в безсъзнание, съпругата му Барбара — извиняваща го с липсата му на поносимост към алкохола, а Грета Солидех — превърната до живот в Грета Бувиер, кралицата на Акапулко.

С пукването на зората младоженците най-после изкачиха стъпалата в къщата, без да си правят труда да гасят огъня в камините. Наложи се Роса Фе с бебето, спящо в люлката на гърба й, да завие с одеяла гостите, които прекараха остатъка от нощта под покрива на Бувиер. Повече от трийсетина бяха тези, които по една или друга причина не бяха открили навреме пътя към вратата, а сред тях имаше такива, които се събудиха в прегръдките на най-неподходящия за тях човек. Но всички, демонстрирайки безкрайна дискретност по отношение на собствените си прегрешения, напуснаха къщата с хладно мълчание, когато откриха собствения си партньор под грешното одеяло.

Призори, за пръв път от пристигането на Грета в Акапулко, Томас намери вратата на стаята й отворена. Прозорецът с гардениите и белите завеси също бе открехнат и през него нахлуваха свежият въздух и синкавата светлина на утрото. Двамата, облечени в бяло, седнаха в долната част на леглото, на белия матрак, с белите чаршафи, бялата риза, белите ръкавици, синята кожа, и се изненадаха от неочаквания вкус на целувките си. Докато Грета несъмнено имаше вкус на зелена ябълка, езикът на Томас носеше сладостта на захарната тръстика. Докато Грета бе напрегната и тръпчива, Томас по-скоро бе мек и нежен. Полученият ликьор се разля по телата им, напои леглото чак до дюшека, обви ги с алкохол и едновременно толкова ги опи и толкова ги изтощи, че и двамата усетиха — тази нощ неминуемо ще умрат.

Когато Грета се съвзе, потърси с ръката, на която бе пръстенът, топлината на съпруга си върху възглавницата. Погали разрошената му коса, войнишкия му тил, напрегнатата му шия и забеляза, че леденее, сякаш порив на северния вятър го облъхва от горе надолу, задържайки се в гънките на кожата му. Ужасена, преброи ясно пет дълги пръста с нокти, които разкъсваха вътрешностите на тялото на Томас, видя как се замъгляват очите му от онова студено дихание, което изпиваше живота му глътка по глътка. Усети как се изпразва, как застива и как умира, но започна да крещи чак когато отвореният прозорец се затвори с трясък и най-накрая разбра, че Глория, от отвъдното, току-що бе откраднала съпруга й. Повтори имената им толкова силно и с такова отчаяние, че дори гълъбите се подплашиха и полетяха около гълъбарниците и камбанариите, блъскайки се във всичко, което им се изпречи. Викът на Грета събуди спящите след пиянството от предната вечер и години наред всички те, без изключение, се кълняха, че са чули зловещ смях, идващ измежду облаците.

Томас Х. Бувиер бе издъхнал в нощта на сватбата в бялото си легло, с крака, обвити около тялото на съпругата му.