Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (22)

I.

Установи се нещо подобно на рутина, в която Клара участваше доброволно, въпреки че Грета никога не поиска мнението й. Просто както правеше във всички сфери на живота си, взе едностранно решение да въведе час за срещите им. Избра отрязъка от времето между следобеда и вечерта, в който по-голямата част от хората се прибираха вкъщи след тежък работен ден, преследвани от мисълта за топла вана и вдигнати на дивана крака. „Добър ден“, казваше Роса Фе, когато влизаше в салона с подноса с вода. „Добър вечер“, казваше два часа по-късно, когато го прибираше.

Този план се вмести в графика на Клара. Посвещаваше утрините на писане. Следобедите — на слушане. Нощите — на мислене. Така се тъчеше плетеницата на живота на Грета по глави.

Понякога Грета я канеше да я придружи при някоя от хилядите дейности, с които се занимаваше. В деня, когато не трябваше да присъства на откриване на някоя художествена галерия, бе обещала да участва в благотворителен коктейл, на представяне на книга, на концерт, на премиера, на връчване на награди или на скучен рецитал. Клара винаги приемаше, жадна за нови възможности да види дамата в действие, и се забавляваше да чува всеки път същия коментар: „Колко досадно!“, защото знаеше какво ще последва — носталгичното „Вече нищо не е както преди“, което Грета неизменно произнасяше като финално заключение за всичките си настоящи преживявания.

— Онези празненства бяха истински, Клара — казваше с полуусмивка. — Нямаше нито един фалшив диамант, всички бяха истински. Парите бяха истински, красотата беше истинска. Говоря ти преди Питанги^[1], за времето на Хелена Рубинщайн и нейните салони за красота. Онези тупирани прически, онези толкова дълги мигли и порцеланови нокти… Всички искаха да бъдат Джаки.

— Кенеди?

— Именно! Когато смени фамилията си, спряха да й се възхищават или поне така казаха, но продължиха да копират слънчевите й очила. Жаклин Кенеди беше много образована, много сериозна, много сдържана. Имаше много мек глас и повече й харесваше да обсъжда политиката с мъжете, отколкото да бъбри глупости с жените. В това бяхме единодушни. Няма нищо по-скучно от женските сбирки. Не знам кой ги измисли: чай, бридж…

— Да. — Клара се съгласяваше с всичко.

— Истината е, че беше трудно да се сприятелиш с нея — нямаше много жени приятелки. Но имаше страхотен стил. В онези дни се обличаше с дълги копринени кафтани в пастелни тонове и почти винаги ходеше боса. За излизане обличаше черна блуза, панталон и бели пантофки, събираше косата си отзад и беше божествена.

— Без да се кипри.

— Каква дума!

— Гласи?

— Спри, Клара! Отбележи си това. С брат ми Бартек обикновено прекарвахме дълго време в двореца в Регенсбург на Йоханес фон Турн-и-Таксис или на остров Скорпиос с Онасис, или на Спетсопула с Ниархос^[2]. През лятото плавахме из Ривиерата на яхтата на крал Фарук и също така посещавахме Ротшилдови, които живееха в Париж, срещу хотел „Атина Палас“. Не се срещнах с Мария Калас, но пък се запознах с Тина Онасис в Сен Мориц. Беше весела, очарователна, много забавна. Омъжи се за херцог Марлборо, а после — за Ниархос, мъжа на сестра й. Бедната, умря при много странни обстоятелства. От онова време имам безброй истории, които ще ти разкажа малко по малко.

— А Том?

— Том учеше в Швейцария, в Лозана. През юли пътувахме дотам и го вземахме да прекара няколко дни във Вила д’Есте. Ако го попиташ кое е любимото му място на света, ще ти каже, че е Беладжо, този красив град на брега на езерото Комо. В стария дворец се срещахме с много приятели от Ню Йорк и Европа. Беше мястото ни за среща, скривалището ни сред планините.

Беше лесно да си представи онзи долче вита, който бе водила Грета, без друго задължение, освен това да се наслаждава на богатството на Томас Бувиер. Спомените й бяха част от вестникарския архив, а легендата й бе ясно записана. Някои от материалите, които Клара събираше в своята колекция, се пазеха също така в библиотеката на замъка Бувиер, подвързани с кожа. В този дом се долавяше известно нарцистично ухание: Грета с маслени бои, Грета на гланцова хартия, Грета върху пианото или окачена на стената.

Но също така, като следствие от предходното, човек лесно можеше да си представи самотата на Том в онзи интернат в ничия земя, постоянно загледан през прозореца, без да знае за какво да копнее. Баща му не бе нищо повече от портрет в нюанс сепия, майка му — цветна снимка, домът му — далечен образ сред милион светлини. Само спомените от детството под липата, първите стъпки в градината и началото на единственото приятелство, което щеше да остане завинаги, което го свързваше с двете деца, споделящи същите сенки под дърветата в парка — Ернесто и Роса Фе, го свързваха с този живот, който по решение на майка му беше негов.

Веднъж годишно Том се връщаше вкъщи, десет сантиметра по-висок и десет метра по-отчужден, за да празнува Рождество в стил Бувиер.

— Великденското тържество и галавечерята на Бъдни вечер са се празнували в замъка петдесет години без прекъсване — разказваше Грета с гордост. — В този салон, в който се влизаше през двукрила врата, са танцували последните десет президенти на страната. Политиката никога не е била проблем в този дом. Тя само се носи, все едно е бижу; нито се парадира с нея, нито се излага на показ, а просто се усеща — като парфюм.

— Истина ли е това, което казват за Грейс Кели?

— Че е изгубила обувката си тук?

— Именно.

— Тук са се изгубили много стъклени пантофки, Клара, и твоята може да стане една от тях.

Децата надничаха в този свят на муселин и тюл през перилата на стълбището. Бяха част от декора, също както огънят в камините — само за да красят салона, защото там нито беше студено, нито се обръщаше и най-малко внимание на присъствието на тези три несъвместими с обстановката хлапета. Том и Ернесто негодуваха срещу стегнатата папийонка, плетения пуловер, жуленето на вълнените чорапи и неприятното скърцане на лачените боти. Стоически издържаха шегите на възрастните, милувките на непознатите и манията на всички да разрошват косите им. Роса Фе, за разлика от тях, не беше длъжна да излиза да поздравява. Можеше да прекара вечерта боса, с крака върху масата в кухнята, омазана със захар и с разчорлени плитки, понеже на никого не му пукаше. Но водена от нездраво любопитство, когато наближаваше полунощ, излизаше от скривалището си и се качваше на първия етаж, за да не изпусне валса, с който се откриваха танците. „Ще ми окажете ли честта?“, казваха й понякога Том, понякога Ернесто, нейните принцове.

Всичко това Том разказа на Клара една вечер след кафето, когато Роса Фе излезе от салона, а испанката го разпита за това необикновено приятелство, което беше повече от очевидно.

— Израснахме заедно — отвърна той. — Роса Фе, Ернесто и аз: три единствени и доста самотни деца. Бяхме много свързани и много се обичахме.

— Кажи ми, Том — попита след това, за да се увери до каква степен майка му не го познаваше. — Кое е най-любимото ти място на света?

— Беше.

— Вече не е ли?

— От петнайсет години не ходя там. Нямаше смисъл да се връщам. — Погледна Клара. — Може би ще пожелаеш да го видиш. Може би с теб ще е по-лесно.

— Не говорим за езерото Комо, нали?

— Не.

— Разбира се, заведи ме, Том.