Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (11)

II.

— Дон Габриел?

Вратата бе открехната, а Клара не беше сигурна как трябва да се обръща към преподавателя извън университета. Заложи на уважението към посивелите му коси, на „дон“ и „вие“, въпреки че мнозинството от колегите й се обръщаха към преподавателите на малко име и я гледаха подигравателно, когато тя се изправяше при влизането им за началото на часа.

Онзи следобед бе минала през малката стаичка на портиера и го бе открила буквално заровен в купчина разбъркани документи. Този портиер беше много симпатичен човек. Идваше от село, близо до нейното, и бегло познаваше баща й. В големия град обаче подобни познанства толкова сближаваха хората, че човек би се заклел, че са близки приятели от детството. Когато портиерът случайно разбра, че студентката Клара Кобиан е израснала от другата страна на долината, направи всичко възможно да я накара да се чувства у дома. Понякога й показваше стари снимки на семейството си, информираше я за всичко, което се случва в любимия им роден край, а от време на време й носеше понички и сладкиши, увити в станиол.

— Как си, Антонио? Много работа, а?

— Много. Затънал съм в бумаги и дори кафе не съм пил.

— Аз тръгвам, защото професор Инестроса още го няма, а вече стана и половина.

— Олеле! — Портиерът подскочи зад камарата писма.

— Той се обади да каже, че е с настинка, а аз съм забравил да ви предупредя!

— Не се притеснявай, само аз бях останала.

— И добре че ми напомни, Клара, защото той ме помоли да му занеса у тях тази книга и ако не беше ти, щях да забравя и това.

Клара се почувства длъжна да се реваншира за поничките.

— Искаш ли да я занеса аз? В момента съм свободна…

И се озова там. Без да знае как да почука на една отворена врата. Нито как да се представи пред Инестроса: „професоре?“, „господине?“ „Габриел?“ „може ли?“ — не, това звучеше като за тоалетната. „Има ли някой тук?“ — като филм на ужасите. „Ехо?“ — като любопитна съседка…

— Клара Кобиан е — каза от прага, въпреки че тишината, която последва онова неуверено „дон Габриел?“, я караше да подозира, че вътре няма никого.

Реши се да влезе, без да чака отговор, бутна вратата и прекрачи в един странен свят.

Антрето бе малко и тъмно. От дъното на коридора идваше светлина, филтрирана през завесите, а във въздуха, сред тишината, бяха застинали частици прах.

— Дон Габриел? — повтори малко по-силно.

Клара си бе представяла една много по-традиционна обстановка за единствения преподавател, който все още всеки ден идваше в час с вратовръзка и бутонели. Може би домашна прислужница с престилка, която щеше да я покани да влезе в салон, пълен с книги, където стилът на Инестроса щеше да е естествено вплетен в обзавеждането: орехово бюро, очила за четене, мастилница, писалка и попивателна хартия, старо куче, дремещо в краката на господаря си, и чаша горещ чай, за да лекува настинката си.

Без съмнение обаче зад полуотворената, подпряна с книга (която Клара отмести с крак) врата на мансардата хаосът явно бе завладял всичко. Смесица от предмети, които нямаха нищо общо помежду си, си оспорваха четирите ъгъла на антрето: закачалка тук, чадър там, етажерка, претъпкана с книги и кутии, буркани с подправки, ориенталски лампи и два пейзажа с маслени бои. Това приличаше на преддверие на таван или на замък, обрасъл след сто години забрава, и със Спящата красавица, припаднала в дъното. Усещаше се, че под натрупаните слоеве някой някога е имал предвид някакъв логически ред за всичко това. Със сигурност е била жена, която е обърнала внимание на такъв детайл като ваза с цветя на масичката пред огледалото. Сега вазата бе празна, а огледалото — наполовина покрито със снимки, пощенски картички, изрезки от списания и вестници, визитни картички.

Клара направи крачка напред. Видя лицето си на парчета в огледалото. Усмихна се.

В отражението зад гърба й се появи Националната награда за литература, забодена на задната страна на вратата с четири кабарчета. Там беше. Каква изненада! Леко килната надясно. Подписана с черно мастило от краля на Испания. Колко хора биха дали половината си живот, за да притежават подобен трофей и да могат да го излагат на видно място в гостните си! За разлика от тях, Инестроса го бе оставил там, закачен зад една врата, спящ в тъмното. В къщата нямаше куче пазач. Само една награда, която се зъбеше на натрапниците, влезли без позволение: „Внимавайте! Награда!“. Клара остави книгата до вазата на масичката в антрето и се обърна, за да излезе колкото се може по-бързо. Така нямаше да се налага да поздравява професора с гръмкия глас.

Излезе на площадката. Вратата се затвори зад нея е леко скърцане.

— Не! — Възклицанието на Инестроса се изкачи заглушено по стълбището. — Не затваряйте вратата!

— Професоре? — Клара се взря в празното надолу.

— Госпожице Кобиан?

Габриел Инестроса, погледнат отгоре, не минаваше петдесетте. Имаше коса на сиви кичури, малко по-светли по слепоочията, носеше зелено палто с кожени копчета, а около врата му бе увит вълнен шал. Панталонът му се спускаше елегантно върху английските обувки, а изражението му, между изненада и недоумение, маскираше в учудване линиите, които в други дни издаваха истинската му възраст.

Изкачи с усилие десетината стъпала, които го отделяха от ученичката му. Беше около двайсет сантиметра по-висок от нея и много по-едър.

— Затвори се — каза примирено, имайки предвид вратата от лакирано дърво.

Клара се почувства толкова виновна, че не бе способна да продума. Успя само да кимне като колежанка, която са хванали да пуши в тоалетната.

— Добре се подредихме, защото ключовете са вътре — измърмори Инестроса и седна на последното стъпало.

Тогава тя се взря във влажните му очи, сухите устни и зачервения нос.

— Дойдох да ви донеса една книга от името на Антонио, портиера. Каза ми, че сте с настинка — едва успя да изрече. — Много съжалявам, че затворих вратата, дон Габриел, не съм си представяла, че…

Професорът започна да кашля и накрая се разсмя. Смехът му бе звучен и дрезгав като на заклет пушач.

— Каква ситуация, малката ми! — Погледна я от мястото си на стълбището. — Остави без дом един беден старец, болен и изоставен. Какво ще направиш сега?

Клара извади мобилния си телефон от джоба.

— Ще се обадя на спешна помощ.

— Не, госпожице, никаква спешна помощ. — Инестроса спря да се смее. — Нямам нужда от линейка, а някой да отвори проклетата врата.

— Пожарникари?

Професорът отново избухна в дрезгав смях.

— Не си ли чувала за ключари?

С времето Габриел Инестроса щеше да се изчервява от неудобство всеки път, щом помислеше за сцената с Клара Кобиан, седнала до него в полумрака на онова стълбище. Момичето носеше пола на цветя, която оставяше открити кльощавите му колене, две тънки крачета и боти с връзки, като тези на пиратите. Имаше черни очи, разрошена коса и обеци на ушите. Говореше със сладката мекота на тези, които мислят, че светът свършва в Деспеняперос^[1], а между гласа и дъха й се смесваха всички ароматни треви от полята на Андалусия. Ухаеше на свеж зановец, на лавандула и мащерка, на маслини, на прясна лимонада.

Прииска му се да я вкуси на глътки, като че ли е сироп, способен да излекува настинката му, възрастта, самотата, тъгата. Но трябваше да се задоволи с това да я вдишва, защото в този момент си даде сметка за четиридесетте години, които го деляха от нея, и изведнъж се почувства като стар перверзник.

Клара го уви както бръшлян — дъб. От корените по дънера, от дънера — към гъстите сиви коси, без да си дава сметка, че започва полека да го души с една вина, за която тя никога не се почувства виновна.

„Отче, мъчат ме нечисти помисли на моята възраст, представяте ли си, по вина на едно младо момиче, току-що завършило училище, отгоре на всичко моя студентка. От катедрата гледам гърдите й как се движат нагоре-надолу от ритъма на лекото й дихание, краката, скрити под чина, полуотворената уста и не знам дали е по силите ми да не съгреша, отче!“

Точно на всеки три минути осветлението на площадката автоматично изгасваше и Клара Кобиан ставаше в тъмното, за да го включи. Всеки път, когато минаваше край него, Инестроса забелязваше как полата й се полюшва много близо до лицето му и затваряше очи, за да си я представи как тича по някой южен плаж.

— Вие горите, Габриел! — Клара сложи ръка на челото му, което пулсираше сред студената пот.

— Имам температура — излъга той.

За да го разсее, докато дойде ключарят, Клара му заговори за тополите край река Гуадалете, за лятното огнище, където се печаха картофите, заринати в пясък, за гроздето от лозницата, за сянката, за слънцето, за ехото на думите в каньона, за главозамайването от височината, за крясъците на бързолетите, които свиваха гнездата си в пропастта. За арената за корида в Ронда^[2], за гойескаша^[3], за поничките и сладкишите, за поклащането на ветрилата, за куките, с които бабите плетяха дантели пред портите, за студената вода от стомните и за начина, по който бе видяла да изписват очите си циганките от Албайсин в Гранада една нощ на новолуние, в която с баща й наблюдаваха Аламбра от другата страна на моста.

Той слушаше с половин ухо, удивен от внезапното отсъствие на контрол върху волята си. Вече цели трийсет и седем години се качваше на подиума без друга мисъл в главата, освен занятията по испанска литература. Смяташе, че е преодолял кризата на петдесетте без други усложнения, освен злополучния инцидент, предизвикан от боята за коса (за мъже!), която се разтече с потта и изрисува черни пътеки по челото му. Не одобряваше Франсиско Олавиде, който се хвалеше, че има еротични сънища със студентките си, и не му позволи да му разкаже дори и един детайл от тях. Казваше, че тази перверзия е единственият препъникамък за приятелството им, продължило цял живот. Никога не позволи да бъде убеден от ласкателства, сълзи или женски инсинуации, изречени в кабинета му при затворена врата, защото знаеше много добре, че жените ползват различни оръжия от мъжете, и не искаше да им даде академично предимство заради това различие. Също така смяташе, че внезапната любов на неговата възраст не е нещо повече от залъгване на мъжката суетност; че мъжът, като прехвърли шейсетте, е способен да вярва на най-очевидни лъжи, ако излизат от устата на някоя жена под тридесет.

Заради всичко това онзи час бе може би най-дългият през живота му, а борбата — най-яростна, там, на стълбищната площадка, където светлината светваше и угасваше на пресекулки, с това момиче, което ставаше, за да седне отново до него, което пръскаше ухание на свеж плод и изведнъж го превръщаше в грешник в момент, когато вече изглеждаше, че портите към рая са отворени пред него, а душата му е по-скоро в отвъдния свят, а не в този.

От своя страна, Клара не прецени важността на тази вечер за живота си по-нататък. От ужасния срам как бе затворила вратата под носа на професора, когото уважаваше най-много от целия факултет, премина към свръхчовешкото усилие да преодолее срамежливостта си, за да направи чакането му по-приятно. Опита се да го забавлява с разкази от детството си, да му опише планината, долината, реката долу в ниското, имитира чуруликането на птичките, изпя му тихичко приспивна циганска песен, която бе научила от баба си, и когато най-накрая успяха да влязат в жилището, след като двама яки работници разбиха нещастната брава, почувства съжаление към този мъж, който нямаше сили дори да стигне до дивана.

Надзърна в кухнята, претопли вдовишката му вечеря на газовия котлон, сложи на един поднос каквото намери из шкафовете и му го занесе в хола, където той продължи да я моли да си тръгва вече, защото ще се оправи и сам. Късно е, благодарен й е, много е любезна, супата е много вкусна, песента, която му е изпяла на стълбището, е много хубава и иска да му я изпее пак… Дали харесва болера? А мохито?

И когато Габриел Инестроса се завърна в час напълно възстановен от грипа си и отново започна да рецитира със силния си глас, Клара усети отново вкуса на уиски и хамон. В един момент вдигна поглед от тетрадката, където водеше записки, и срещна погледа на преподавателя, който изследваше деколтето на блузата й. Тогава се досети, че студената пот при определени настинки може да се дължи също на заболяване на душата, и за да е сигурна за произхода на потта на Инестроса, разкопча най-горното си копче. Професорът бръкна в джоба си, извади памучна кърпичка и избърса челото си. Клара престана да пише.