Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (15)

III.

Бартек Солидех имаше сериозни затруднения в общуването с жителите на това място, където трябваше да е пристигнала Грета. Нито жестовете им съответстваха на значението, което Бартек им придаваше, нито обичаите им отговаряха на някаква логика, нито реакциите им бяха съразмерни със стимулите, които ги предизвикваха. Само от една размяна на погледи можеше да произлезе кървава престрелка с няколко убити, на които след това организираха бдение в продължение на три последователни нощи в присъствието на мъже и жени поравно от двете страни. Този, който казваше „не“, всъщност можеше да има предвид „да“, този, който се напиваше до безсъзнание с текила, на другия ден биваше поздравяван с потупване по гърба, всеки ядеше там, където го свари гладът, без определени часове или без някакви по-специални церемонии, освен това да отвори уста и да набута в нея тортила, пълна, с каквото има в тенджерата. Малките олтари, където се отдаваше почит на Девата от Гуадалупе^[1], съжителстваха в щастлива хармония със скелетите на смъртта, облечени празнично. И винаги беше време за сиеста, и винаги имаше някоя удобна сянка под навес от палмови клони, понеже жегата винаги бе еднакво лепкава и влажна, както в три следобед.

В последното писмо, което бе получил от Грета, маршрутът на пътуването му бе описан точно, също както и денят, и часът, в които щяха да се срещнат отново. Бе минала обаче цяла седмица, откакто корабът „Южен кръст“ бе пристигнал, а все още не бе срещнал някого, който да може да му даде информация за местонахождението й.

Описваше я със знаци и бурни жестикулации, като обрисуваше с двете ръце формите на липсващото тяло, задържайки се на извивките, които толкова добре помнеше. За негово разочарование обаче единственото, което бе постигнал, бе да го пращат в бордеите в центъра, защото го вземаха за един от онези моряци, които на всяко пристанище се ориентират по мекотата на кожата на жените, с които са били.

Собственикът на къщата за гости свиваше рамене, когато Бартек се обръщаше към него. Колкото и да му крещя, моли и дори предлага изкусителен подкуп в замяна на информация за чужденката с бадемови очи, той се ограничи само с това да посегне с ръка към колана си, заплашвайки го със стар пистолет като от революцията на Виля и Сапата^[2].

След седем дни на самота и пустота започна да вярва, че е станал жертва на възможна и брутална измама, и не можеше да проумее как е паднал в капана. Сега Грета вероятно се наслаждаваше на парите за негова сметка, с истинската карта, скрита в чантичката, докато той гниеше под това слънце, управлявано от непознат бог.

Намираше утеха единствено около осем вечерта, когато топлината намаляваше, а той вървеше бавно по плажа с ритъма на вълните, от север на юг и от юг на север, изгубил посока и надежда. И само тогава откриваше онзи мир, за който копнееше. Амбулантните търговци го вземаха за един от туристите, които идваха по тези брегове, и му досаждаха с техните дрънкулки, танци с маракаси и тимпани и въпроси дали иска кокос, бели данс, пикантна царевица или тиквени семки. А той ги разпъждаше с крясъци, въпреки че го смятаха за луд.

Докато една вечер едно момиченце с две дълги плитки се откъсна от ръката на майка си и се приближи до Бартек, защото го видя седнал на брега на морето — толкова слаб и толкова рус, сякаш беше същество от друг свят. „Господине“, каза то, а той й изръмжа в отговор. Момиченцето изтърва на пясъка хартиената си шапка и хукна към майка си.

По чиста случайност вестникът, от който бе сгъната шапката, се оказа онзи брой, в който бе отпечатана на цяла страница черно-бяла снимка на сватбата на века в Акапулко. Бартек бързо я разгъна.

Грета Солидех носеше на главата си тиара с диаманти с такъв размер, че очите му изскочиха. На безимения пръст — също огромен диамант. Бе под ръка с някакъв много по-възрастен мъж, който я съзерцаваше очарован, облечен в бял смокинг, с гардения на ревера и златен часовник в джобчето. Бартек забрави обувките си на плажа и си даде сметка, че е бос, чак когато нагази в мръсотията на пазара. Ходеше от място на място, питайки кой е мъжът от снимката, къде живее, как се стига до тази толкова бяла къща, кой от всички е Хълмът на бризовете, а съдбата бе любезна да му предостави временно дара на езиците, за да разбере, че мъжът е американецът Бувиер, който има имение и дори частен самолет, че тази е неговата съпруга чужденка, че онзи ден е била сватбата му, а днес са го изпратили обратно у дома в махагонов ковчег, мъртъв. Това последното го обясниха на универсален език, с жест на ръката, прерязваща гърлото.

В този момент, на два или три километра от пазара, на върха на хълма, по който два часа по-късно щеше да се изкачи Бартек Солидех с разранени ходила, индианецът Педро бродеше из ранчото, клатейки глава с мисълта, че тази работа не е на добре.

— Бдението за мъртвите трябва да се извърши у дома — оплака се на Роса Фе в празната кухня. — Със свещи, молитви и светена вода.

— Няма начин — отвърна тя.

Беше отишъл с групата, съставена от мъже от всички класи, начело с Емилио Ривера, които тази сутрин бяха придружили господаря в последната му разходка по крайбрежието до летището, където ги очакваше Грета, в дълбок траур, потънала в черни сълзи.

— Отнесе го в прегръдките си — продължи Педро. — Каза, че няма да го остави в тази земя, пълна с призраци.

— И какво ще стане с нас?

Роса Фе и останалите работници от имението бяха събрали остатъците от сватбата, все още поразени от новината за смъртта на Томас. Къщата вече изглеждаше като преди, с изключение на празнотата, която се бе настанила във всички кътчета. „Това място няма душа“, установяваха тези, които влизаха или излизаха през отворените балкони, и усещаха липсата на въздушните течения, които пробягваха по коридорите преди, но сега изведнъж бяха изчезнали без следа. Самотата се бе настанила на мястото на онова, което някога бе тишина, и някаква много тягостна тъга се разхождаше арогантно нагоре-надолу, плъзгайки се по парапета на стълбището.

Току-що застигнати от катастрофата, много от работниците се събраха в задния двор, за да поискат сметка от Педро. Сега, когато господаря го нямаше, се страхуваха за бъдещето си, а чужденката бе напуснала имението, без да каже нищо. Искаха си надниците от последните дни и отказваха да продължат работата си, без да знаят дали ще има полза от усилията им да обират листа и да чистят пътища, да събират кокосови орехи и да берат портокали, да хранят конете или, напротив, просто щяха да забавят за известно време превръщането на имението в руина. Педро не можеше да им даде никакъв отговор. Посрещна ги с бяло пончо върху колана с мачетето и със зареден пистолет зад него, но без да може да прикрие собствената си тревога. Всяка минута извръщаше главата си към прозорчето, което гледаше към стаята на Роса Фе и бебето, задавайки си въпроса как щяха да продължат нататък, след като свършат запасите в килера. Помоли за търпение, спокойствие и разбиране. На най-свадливите раздаде няколко бутилки; с по-миролюбивите се раздели с потупване по гърба и видя как всички се отдалечават с тъжната походка на изгнаниците, провалилите се в любовта и загубилите войната. После забърза да залости вратите, прозорците, балконите и портите, в случай че някой наистина се отчая и реши да се върне, за да получи каквото му се полага по право, като се обезщети с посуда, лампи и сребро.

— И сега кой ще се грижи за дъщеря ти? — попита Роса Фе.

— Ами как кой? — отвърна Педро. — Ами аз, нали затуй съм й баща.

— И как ще стане?

Затова, когато приключи с осигуряването на защитата на къщата, индианецът Педро излезе с фенер и лопата, защото усещаше, че междувременно ще го хвърлят от скалите. И защото повече не можеше да погледне към съпругата си, без да му се насълзят очите.

„Колко лошо нещо е нуждата“, мислеше си по прашния път, който водеше към параклиса на гробището. Той, който никога не бе взел дори шепа боб без разрешение, въпреки че в килера имаше много боб; нито едно песо повече, нито остатък от хаванска пура, зарязана от шефа недопушена в пепелника, да не говорим за оръжия или ценни предмети, които имаше в имението. Той, който смяташе честността за най-важната от всички добродетели, сега беше принуден да разравя чужди тайни с надеждата да открие съкровище, което да го измъкне от бедността. Въпреки че нямаше ни най-малка идея какво го чака на гроба на госпожа Глория, предполагаше, че става въпрос за нещо важно. Скритото под земята трябваше да е нещо голямо, щом като заради него Грета Солидех се лиши от седефените си нокти. Нещо, което, от друга страна, вече бе ничия собственост, защото никой никога нямаше да го потърси, най-малкото жена, която току-що е наследила едно от най-големите богатства на света. Щеше ли Грета да се върне някога в Акапулко? Вероятно не. Но сигурно щеше да изпрати някого да потърси всичко онова, което законно й принадлежеше като вдовица на Томас Бувиер, и той, Педро, щеше да й върне всичко, така че нищо да не й липсва и тя да не си помисли: „Колко лошо нещо е нуждата — превръща хората в крадци“.

— Тя е виновна за всичко — протестираше Роса Фе, която продължаваше да отваря и затваря прозореца в стаята на Грета, като че ли не бе заминала или сякаш вярваше, че ще се върне всеки момент. — Хората не се изоставят като мебели. Трябва да се носи отговорност.

— Тя откъде да знае, като никога не е имала имение — отговаряше Педро.

Когато най-после стигна до гробището, се прекръсти пред надгробната плоча на госпожа Глория, коленичи на същото място, където бе видял да го прави Грета, и прокара ръка по пръстта, докато установи точното място, без трева, където бе заровен късметът му. Бавно го разрови, наслаждавайки се на всяка копка с лопатата, извади памучната чантичка, дървената кутия, погали пистолета, приличащ на детска играчка, отвори съкровището, преброи банкнотите, изчисли ги по курса и се изсмя.

Върна се тичешком и пристигна, останал без дъх, когато нощта бе вече паднала. Завари съпругата си да сменя пелените на бебето на леглото, но нямаше търпение да я изчака да свърши и изпразни на същото място съдържанието на кожената си торба. Когато Роса Фе чу отдалеч звъна на камбаната на параклиса, през гърба й премина ледена тръпка. „Това е смъртта — помисли си тя. — Видя ни с всичките тези пари на леглото и няма да ни позволи да излезем живи оттук!“ Бе застинала на място, бледа като варта по стените, когато видя мъжа си, Педро, да покрива бебето с пари. Зелен дъжд, касичка, счупена на парчета, кръщелна вода от мръсни хартии, изсипваща се върху малката Роса Фе, която риташе в пеленките си, без да знае какво ще я връхлети.

— Откъде извади всичките тези банкноти, които дори не са мексикански?

— Те са на дъщеря ти, жено, не питай повече!

Такава бе картината, когато Бартек Солидех, все още бос и с ръце, черни от калта, стигна върха на Хълма на бризовете и видя срещу себе си силуета на имението Бувиер. Къщата бе мъртва. Все още на крака, но мъртва, толкова, че не му оказа съпротива, когато се изкачи по фасадата и се вмъкна в задния двор през кокошарника. Животинките се раздвижиха тревожно, като че ли бе влязла лисица да ги удуши, но никой не дойде да го изхвърли. Бартек се отправи към единствената светлина, която се виждаше в имението — от малка тухлена постройка на един етаж, и надникна през прозореца. Една тъмнокожа жена, облечена с памучна роба в хиляди цветове, се кръстеше, докато някакъв дребен и тъмен индианец пръскаше двадесет и пет хиляди долара в банкноти върху телцето на розово бебе в пелени. Позлатеният пистолет, както си го спомняше, лежеше до бебето върху леглото, или по-скоро дюшека, хвърлен как да е върху пода, съвсем близо до вратата, ако това одеяло, покриващо дупката в стената, можеше да се нарече врата.

Не мисли много. Беше сигурен за произхода на парите и знаеше, че не си струва да влиза в разправии, защото мъжът криеше пистолет под пончото, а къщурката имаше одеяло вместо врата. Влетя с един скок, като ягуар, и бедният Педро нямаше време да се предпази от смъртта, която се хвърли отгоре му. Нямаше мачете или пистолет, които да го спасят от съдбата му.

— Беше бял — щеше да обяснява после Роса Фе на тези, които можеха да разберат какво казва между риданията. — Първо ме блъсна в стената, после взе един пистолет, простреля мъжа ми в челото и ме остави да си тръгна с бебето. Вижте я, покрита с кръв, малката ми! Дойдох тичешком от къщата по пътя с кокосовите палми, не съм спирала да погледна назад. Не, не съм го виждала никога преди. Беше слаб, кожа и кости, босоног, приличаше на просяк или призрак, да, призрак трябва да е бил, защото тази къща е пълна с призраци, Господ да ми е на помощ.

Роса Фе също никога повече не се върна в имението. Тя също изтри Акапулко от картата на света. Но не успя да го изтрие от съзнанието си и години по-късно, вече като достолепна старица, когато вървеше опипом по мокрите алеи под кестените в Сентръл парк, си спомняше онази нощ сред кокосовите палми, с новородената си дъщеря в ръце, когато за пръв път видя очите на смъртта. Бяха като лед, ясни и твърди, с цвета на изгрева в Ню Йорк, толкова прозрачни, че позволяваха да надзърне от другата страна и да открие — каква ирония — дълбока и черна пропаст, същата, абсолютно същата като тази, която се спускаше от имението към океана.