Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (5)

II.

На брега на река Гуадалете имаше тополи, които през есента се покриваха със злато. По това време баща й имаше навика да я води на разходка, почти винаги съпровождана със ситен дъждец, и да й разказва истории за мястото, в което и двамата бяха родени. „Човек трябва да се наслаждава на живота такъв, какъвто е — казваше й често. — Всяка минута. Защото дори това, което приемаме за даденост, може да свърши във всеки един момент. Без предупреждение. А после, когато обърнеш поглед назад и вече не можеш да си спомниш кога за последен път си носил дъщеря си на ръце, нито последния път, когато си изкачил връх или си яздил кон, ще установиш как не си си давал сметка, че го правиш за последен път.“

Когато изсякоха онези тополи — лятото, през което Клара навърши тринайсет години, тя разбра, че никога повече няма да се разхожда с баща си под жълтите листа. Тогава се затвори в стаята си, като превъртя ключа два пъти, и една по една уви с целофан всичките си кукли, след като си поигра с тях за последен път.

По същия начин, когато напусна жилището на Инестроса, преди да се залута из уличките на квартал „Маласаня“, Клара Кобиан спря под светлината на една улична лампа и за последен път, в продължение на десет минути, гледа къщата, като се закле никога повече да не стъпи в нея. Тази къща, в която се научи да обича, когато бе твърде късно. Потопи се в тъгата, в охрата на стените и в металните решетки на балконите, в пустата тераса на покрива, в тясната уличка, в мелодията на болерото, което продължаваше да звучи от горе, и дори в графитите и кофите за боклук, за да не й се случи това, от което толкова се страхуваше баща й: че когато обърне поглед назад, няма да си спомни какво е чувството да си жив.

И не се върна. Въпреки нощите с пълнолуние, не се върна. Дори й се бе сторило, че върху нея валят повехнали листенца от мушкатата, когато се отдалечаваше оттам завинаги.

Пет часът я завари пред чаша липов чай в кафене „Комерсиал“^[1], без още да е взела решение. През петте години, които бяха минали от раздялата й с Габриел Инестроса, Клара бе придружавала голяма част от приятелките си до църкви и болници, където те се превръщаха в щастливи съпруги и майки, докато тя влизаше в трийсетте напълно сама. Беше постигнала положение на очевидна автономия, а тези, които не я възхваляваха заради независимостта и свободата, я критикуваха заради същото. Но никой не се съмняваше, че самотата на Клара Кобиан е съзнателна и доброволна, така както бракът за останалите, и в голяма степен се дължи на безмерната й любов към работата.

Несъмнено понякога, както сега, седнала пред чаша топъл липов чай и треперейки отвътре от студ, не можеше да не бъде честна пред себе си и да не признае, както винаги, когато се осмеляваше да се погледне в очите, че истинската причина за целомъдрието й не беше друга, освен упорития спомен за Габриел Инестроса.

Ако понякога бе позволявала бялата усмивка и черните очи на някой ухажор да заместят в съзнанието й ласките на грапавите ръце на професора по корема й, бе съжалявала още преди да му отвори вратата на дома си. Оставяше го отвън, виейки от глад, без да му предложи дори трохи от трапезата си. „Разруши щастието ми, Габриел Инестроса — казваше на призрака, който я преследваше неуморно. — Как искаш да летя, когато отряза крилете ми?“

Сега, един живот и пет години след като бе мечтала за него от разстояние, се намираше на кръстопът: или да се отдалечи от пропастта, или да падне в нея. С всички последствия.

Не. Няма да се остави да падне отново в мрежите на преподавателя. Ще каже на Илуминада да си намери друг човек.

Да. Ще върви бавно по улиците на квартала, в който се закле никога повече да не се завръща, и едно по едно ще изкачи стъпалата до последния етаж, ще позвъни на вратата, ще го остави да й отвори и ще му каже: „Дойдох, защото ме извика. Защото ти го пожела“.

Не. Кой се интересуваше от Грета Бувиер и абсурдното й съществуване?

Да. Кой би отказал да сложи името си в края на материал, който бе копнял да напише през цялата си кариера?

Клара завъртя още веднъж чашата с горещия липов чай. Достатъчно несправедлив бе начинът, по който Инестроса повлия на личния й живот. Щеше ли да му позволи да се намеси и в професионалния й живот до такава степен, че да откаже да осъществи мечтата си да публикува мемоарите на Грета Бувиер?

Габриел знаеше много добре, че историята на мистериозната жена е тъмно минало и бляскаво настояще с абсолютния обект на всичките й амбиции и че още от дете колекционира всякакви изрезки от всякакви списания, в които се говореше за нея, за интригите и за авантюрите й.

Самият Инестроса бе разпалил желанието й през една дъждовна вечер, когато бяха намерили подслон в кафе-ресторант „Огледалото“, и й бе казал, че двайсет години по-рано е публикувал единствената легитимна биография на Томас Бувиер, след като в продължение на три години е проучвал и събирал документация, преди да напише каквото и да било.

В един ъгъл от безпорядъка на дома му намериха записките, покрити с прах. Клара ги прочете, докато Габриел спеше. После започна да свързва един по един старите листове с новите от собствените си тетрадки, страница по страница и буква по буква, докато се оформи сърцевината на докторската й дисертация.

— Ти ще ми бъдеш научен ръководител, учителю, а аз после ще ти я подаря, за да я приложиш към анархията на хаотичните си записки.

Но онази научна работа никога не видя бял свят. Потъна още в началото, като много от амбициите на Клара.

— Ще пътуваме заедно до Ню Йорк — бе му казала с отнесен поглед. — На борда на един от онези трансатлантически кораби от черно-белите филми. Аз ще нося вълнена барета, а ти — дълго палто, ще се разхождаме нагоре-надолу по палубата, ще стоим на носа срещу вятъра и ще се припичаме на слънце на дървен шезлонг, с одеяло върху краката.

— Малката ми.

— И ще те чакам под дъжда на върха на Емпайър Стейт Билдинг. А ти ще се появиш, току-що сресан, със стегната вратовръзка, с отворен чадър и с изрезката от вестника, от която си разбрал, че съм била на ръба на смъртта, когато съм отивала на среща с теб.

— Малката ми.

— И ще има джазклуб на една тъмна уличка, където ще се скрием от бурята. Джилда^[2] ще ти хвърли ръкавицата, а ти, с белия си смокинг и черна папийонка, ще искаш да танцуваш само с мен, защото аз ще бъда твоята Фрида^[3], твоята Гиомар^[4], твоята Симон дьо Бовоар^[5].

Говореше му това, легнала по корем върху чаршафите, докато той галеше гърба й. Затова не виждаше как помътняват очите му.

Никога не бе разбирала страха на Инестроса от старостта. Нито страданията му, когато сравняваше сухите си ръце със свежата кожа на Клара. Нито причината, поради която бе покрил огледалата в къщата с копринени завеси („какво ти става, учителю!“), нито защо винаги я молеше да изгаси осветлението, преди да легне при него.

— Но какви ги приказваш, малката ми? — Понякога спираше да я гали и тя го молеше да продължи. — Говориш за град, който вече не съществува. Забравяш, че сме в XXI век, сухият режим е отменен, „Бийтълс“ не съществуват, превзеха ни китайците, търговците и попкултурата. Не съм толкова стар — добави с болка. — Когато съм се родил, вече е нямало гангстери.

— Ах, Ал Капоне, не ми излизай с тези! — отговаряше тя, превивайки се от смях.

И продължаваше да мечтае как ще седне да пише дисертацията си на брега на река Хъдсън, като Уолт Уитман, а учителят ще е до нея и ще я гали по гърба.

Винаги си бе представяла онази история по-поетично, отколкото всяка друга — с кораб в началото й, който пристига в залива на Акапулко с една жена на борда, и един възрастен мъж, същият като Инестроса (какво съвпадение!), който я чака на пристанището с пура между пръстите. Грета ще да е била много млада, много руса и с много австрийско излъчване. И вероятно — притиснала към гърдите си онази сива чантичка, с която се появява на снимка за пръв път през септември хиляда деветстотин петдесет и първа на светската страница в местен вестник: „Красивата госпожица Солидех, пристигнала от Европа, се усмихва пред нашия фотограф по време на тържеството. До нея — американският милионер Т. Х. Бувиер, нейният домакин в Акапулко, и група елегантни светски личности“. После тя, Клара Кобиан, ще разкаже за стъпките на тази жена през живота, една по една, и ще ги измине с Грета и с Габриел под ръка, защото имаше нужда от един Томас Бувиер от плът и кръв, за да може да обрисува очите й, ръцете, косата и походката.

Но всичко свърши в онази нощ с болерото и мохитото: Ню Йорк, дисертацията, пристанището на Акапулко — всичко. Когато Клара погледна фасадата на сградата, в която живееше Габриел Инестроса, със съзнанието, че го прави за последен път, видя всички онези фантазии, проектирани на стената като на огромен киноекран, който постепенно загасва след надписа „край“. И както в някой от филмите на „Метро“, при запалването на светлините в залата публиката — тоест Клара, изтри следите от сълзите след мелодрамата и напусна салона, за да се върне в реалния свят.

Колко сурово, колко предвидимо, колко скучно беше съществуването без Габриел Инестроса, седнал пред пианото от „Казабланка“^[6].

Сега, пет години след края, идваше възстановката, също като в киното, адаптирана към новия век: обработена, дигитализирана и с долби съраунд звук, отекващ в съзнанието й.

Елате и вижте, започва продажбата на билети. Може да ги закупите по интернет или направо на касата, ако съберете достатъчно смелост.

Дъждът започна да вали срещу прозорците на кафене „Комерсиал“. Капките барабаняха по стъклото и очертаваха течни пътечки, пътища на сълзите. Клара Кобиан избра две от големите. Нарече едната Габриел. На втората даде своето име — Клара, като че ли бе възможно да раздели едното от другото.

В капката на Габриел плуваха Грета Бувиер по река Хъдсън, ласките на Инестроса по гърба й, хаосът на разхвърляните му книжа, перото на Симон дьо Бовоар, влюбена в Сартър, и думите на баща й под тополите край река Гуадалете: „Човек трябва да се наслаждава на живота такъв, какъвто е, всяка минута“. В другата капка — тази на Клара, се давеше самата тя, апартаментът й на улица „Аламильо“, лимонът във ванилията, наранената гордост, самотата.

Не дочака да види триумфа на Инестроса над Кобиан. Заряза липовия чай, без да го вкуси, стана от масата и излезе на дъжда около пет и половина в един ноемврийски четвъртък, решена да танцува отново по тънко въже.