Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (40)

I.

На Коледа замъкът Бувиер осъмваше, превърнат в ужасяващо бойно поле. Роса Фе посрещаше катастрофата по най-добрия начин, който познаваше: с метла в ръка и влажна кърпа, четка за лъскане, прахосмукачка и испанска подочистачка, единствения наистина полезен принос на госпожица Луиса към домакинската работа. Правеше инвентаризация на сребърните прибори и на кристалните чаши от Бохемия, на бродираните салфетки и дори на пепелниците. Разсъждаваше: „Ако някой е взел една лъжичка по погрешка, мога да разбера, но ако не я върне след това… Бог да ми е на помощ“. Когато на разсъмване Грета слизаше тържествено по току-що избърсаните стълби с припряността на всеки двайсет и пети декември („Хайде, Роса Фе, помогни ми с пакетите“), без дори да е пила кафе и със следите на една много дълга нощ върху лицето си, Роса Фе бе вече успяла да възвърне контрола върху територията си и сънена, чакаше къщата да се събуди, заедно с махмурлука си.

Двете поставяха подаръците под елхата, стараейки се да не вдигат шум, но винаги, винаги ги издаваше някой лек удар или погрешна стъпка и тогава принц Борис-Владимир подаваше лице от вратата на стаята си и извикваше иронично: „Човек не може ли да си почине в тази къща?“, защото знаеше, че Грета най-много мрази да му доставя удоволствието да се оплаква основателно.

Продължаваха да бъдат добри приятели, бяха остарели с бавния ритъм на хубавите вина и обожаваха тази игра на споделена суета и съперничество, която се състоеше основно в това да казват открито в лицето на другия всичко, което наистина го дразни. „Кучка“, наричаше я Борис. „Сноб“, отвръщаше му Грета през смях.

За Том този принц без трон беше нещо като забавен чичо — ерген, толкова ексцентричен, че колекционираше покани за сватба вместо марки, появяваше се без предупреждение, когато беше най-малко очакван, просто за да провери кой е поканен да вечеря на масата на Бувиер. Ако по кой знае каква причина гостът му се стореше интересен, Борис нахлуваше в трапезарията с някакво извинение за мнимото си закъснение. Казваше: „Добре сте направили да започнете без мен. Много е неучтиво да караш сътрапезниците си да чакат“, и сядаше на масата, където Роса Фе, пред нервен срив, слагаше възможно най-бързо още един прибор. Ако, напротив, гостенинът не му харесаше, дори и поради нищожна причина, се прибираше у дома с една особена усмивка, която запазваше непокътната до следващата сутрин, когато, с телефон в ръката, се шегуваше с Грета за лошия й вкус при избор на приятели.

Освен Том, Борис-Владимир бе единственият, който бе запленен от тъмнотата в очите на Луиса. Тайно посещаваше младоженците в скривалището им в Хамптънс, а когато се роди Карол с онези сини очи, които не бяха нито на Грета, нито на Том, нито на рождената й майка, бе първият, който я взе на ръце, без изобщо да придава някакво значение на факта, че при появата си на света едно седмаче може да тежи почти четири килограма. „Одрала ти е кожата“, увери той възмутената баба. И този път го каза единствено с намерението наистина да я поласкае.

Всяка година, от онази първа зима в студения Манхатън, българинът прекарваше по-голямата част от декември в къщата на Грета. Претекстът бе прост: подготовката и последващото удовлетворение и коментари за пищното празненство на Бъдни вечер, но истинската причина бе по-интимна: Грета и Борис споделяха самотата и тъгата толкова естествено, колкото другите — хляба или леглото. Бяха платонични любовници, които се нуждаеха един от друг, за да продължат напред с фарса на живота си, и бяха наясно, че Коледа далеч от дома е най-сигурният начин човек да рухне. Докато отпиваха бульон пред камината в дневната, оркестрираха това грандиозно ежегодно събиране на личности с огромно его, като вземаха решения кой с кого и на какви теми ще разговаря, къде ще бъде централната маса, с кое изпълнение ще бъдат открити танците и какво количество хайвер ще има на всяка хапка.

— Пак заговорничите — укоряваше ги Том, когато изненадващо ги хващаше да тъкат нишките на събитието, както двама вещи тъкачи — килим.

— Тази година имаме прекрасна изненада за теб, Томи — казваше му лукаво Борис, намигайки на Грета.

Но този път машинациите на конспираторите не бяха сработили: Вивиан Крейн, тъмнокосата елегантна и стилна жена, която ръководеше пресотдела на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, бе окупирала центъра на салона за танци с копринената си рокля и тънките си токчета. Том нямаше очи за никого другиго, дори и за своята малка Карол, любимата си дъщеричка.

— Внучката ви се върна в Испания през нощта. — Роса Фе го изстреля просто така към Грета, както винаги.

— Опакова нещата си и помоли Нестор да я закара до летището.

Още една кофа студена вода върху главата.

— И не се сбогува дори с баща си?

— Не.

— Добре — реши, след като помисли малко. — Тогава върни тези три плика в шкафа. Тази година няма подаръци. Точка.

Роса Фе кимна.

— И се обади госпожица Клара. Че ще дойде на вечеря.

Тази новина вече наистина изненада госпожа Бувиер.

— На вечеря? — повтори невярващо. И добави на себе си: „Тези момичета никой не може да ги разбере“.

Принц Борис, загърнат в кадифен халат в цвят бордо, обточен по краищата с позлатена бродерия, и с копринена кърпа около врата, в този момент слизаше по стълбището, натоварен с купчина пакети с всякакви размери и цветове.

— Борис, скъпи, ако са за Каролина, можеш да си спестиш усилията. Заминала е за Мадрид.

— Разбира се. По вина на Том — отговори недоволно принцът. А после, като прегърна Грета през раменете, я поведе към салона. — За случилото се снощи нямам думи. Горкото момиче.

— Карол?

— Не. Ти, моето момиче. Горкичката ти.

След няколко минути Томас Бувиер-младши се събуди с широка усмивка на лицето. Бе спал облечен и с обувките на краката. Като по чудо бе успял да уцели леглото, пиян от толкова танци и толкова сдържана радост, която накрая се бе разляла като шампанско по бутилка. Чувстваше езика си малко удебелен и гърлото — пресъхнало, краката го наболяваха, а главата му бе замаяна. Вдигна слушалката на телефона, който стоеше на нощното му шкафче, и набра някакъв номер.

— Добро утро — отговори женски глас от другата страна на линията.

— Добро утро, Вив, липсваш ми.

Колкото и да беше странно, същото място в самолета, което освободи Каролина Бувиер, кацайки в Мадрид с полет от Ню Йорк около осем сутринта испанско време, зае Клара Кобиан в дванайсет на обяд. Карол бе на път да открие коя е в действителност Клара вече го бе разбрала.

Носеше само малка кожена чанта за документи, в която бе прибрала страницата от гражданския регистър, където бе вписан бракът на Бартек Солидех и Грета фон Шонборн в германския град Вюрцбург преди петдесет години. Това бе достатъчно. Срещата, която смяташе да проведе с Грета Бувиер, нямаше причина да се проточва повече от два часа. Като цяло щеше да се състои от кратка церемония с изгаряне: запалка, пепелник и тържествена прегръдка, с която да се отбележи краят на робството и началото на една нова ера, и двете свободни от едни и същи вериги. Щеше да има чаша чай, разбира се, и може би разходка из Сентръл парк — като кулминация на цялото това незабравимо преживяване. Дори бе възможно двете заедно да изхвърлят диктофона, касетите и тетрадките със записките в замръзналото езеро. Щяха да се разделят, както го правят истинските дами, без сълзи и много приказки, но запазвайки — това със сигурност — топъл спомен една за друга. Когато се сетеше за Клара, Грета щеше да си я представя в австрийския Мадрид, замисляща велики истории, а когато Клара си спомнеше за Грета, щеше да я вижда, облечена в синьо, как слиза величествено по стълбите в имението. И нямаше да могат да избегнат появяването на една многозначителна, загадъчна усмивка на устните им всеки път, щом някой ги попиташе: „За кого мислиш?“.

— Добър ден, Роса Фе, честита Коледа — бе записала на телефонния секретар на замъка Бувиер. — Клара Кобиан е. Исках да предупредя госпожа Грета, че утре летя за Ню Йорк. Бих искала да вечерям в къщата, ако е възможно. Кажи й, че имам подарък за нея и че трябва да й го предам лично. Насаме.

Церемонията по отварянето на коледните подаръци имаше каденца като на опера. Започваше с пиано и се развиваше до кресчендо във финалното изпълнение на сопраното и тенора — в този случай Грета и Борис в екстаз, когато единият отваряше подаръците от другия. Том и Карол присъстваха на представлението с развеселено изражение на лицата, а Роса Фе — със сълзи в очите. Предобед на сцената излизаше и Барбара Ривера, която вървеше със залитане, още неизтрезняла от предишната вечер и натоварена с подаръци, които самата тя опаковаше в ужасни опаковъчни хартии.

— Ще останете ли за обяд, доня Барбара? — питаше всяка година Роса Фе, без никога да изгуби надежда, че мексиканката ще отговори с „не“ и ще каже, че има други планове — нещо, което до този момент никога не се бе случвало.

После се връщаше в кухнята да сложи пуйката във фурната, да пасира пюрето от кестени, да задуши гарнитурата и да приготви ябълковия щрудел, който госпожа Грета настояваше да поднася на гостите си всяка Коледа и който никога през всички тези години, през които бяха заедно, не бе успяла да направи по вкуса на господарката си. Или захарта не бе достатъчно, или бе прекалила с канелата, или имаше твърде много стафиди, или ябълките бяха останали твърди.

— Как копнея за щрудела на майка ми! — година след година възкликваше Грета с носталгична въздишка и с недоволство на лицето.

След това кафето, разговорите, запалената камина и дрямката в салона.

Роса Фе оправяше кухнята, преобличаше се и без да вдига шум, излизаше през вратата за персонала, в ръка с пътническия си куфар, и се отправяше за Хамптънс, където я очакваха майка й и призраците на семейство Бувиер.

Прекарваше само два дни сред ясените, кестените и брезите, тъй като историята се повтаряше за новогодишната нощ, когато замъкът Бувиер отново се пременяше в празнични одежди, с оркестър в салона, а ордата аристократи в изгнание, бизнесмени и банкери, политици и актьори нахлуваше отново в хилядите кътчета на къщата. Не бе изненадващо впрочем, че след тази суетня госпожа Грета, синът й, внучката й и група приятели, сред които винаги бяха Борис-Владимир и Барбара Ривера, заминаваха за Карибите с частен самолет, който внимателно кацаше на горната палуба на яхтата „Лейди Луиса“, с която обикаляха островите, понякога задържайки се на най-белите и самотни плажове в света.

Но в онзи следобед на двадесет и пети декември, след задължителната сиеста, Барбара се надигна от дивана с извинението за някаква филмова премиера в „Одеон“, Борис я хвана под ръка, заявявайки, че са го поканили на питие в „Астория“ и че ще се върне на сутринта, ако успее да открие пътя обратно, Том също тръгна, без да каже накъде, и Грета изведнъж се оказа сама в полумрака на къщата.

Тогава се позвъни на вратата. Две позвънявания, весели като празнични камбанки. Госпожа Грета се изправи с усилие от дивана и надникна през прозореца към ротондата и стълбището. Внезапно си спомни думите на Роса Фе, които бе заровила на дъното на емоциите си, възмутена от бягството на Карол и дезертирането на Том, които неочаквано я бяха изоставили сама, и почти трябваше да разтърка очите си от изненада, когато видя Клара Кобиан пред вратата. Младата испанка се бе върнала с чанта за документи и странна усмивка на устните.