Мамен Санчес
С вкус на прясна лимонада (4)

I.

По време на цялото си следване по журналистика Клара Кобиан беше получила само едно отличие. Беше й го присъдил професор Инестроса в знак на благодарност, че му бе върнала младостта толкова години след като я бе изгубил. Тя му каза на шега, че прилича на един от онези старци, които обикалят, търсейки очилата си навсякъде, само за да открият, че са били на носа им през цялото време.

Портиерът окачваше списъците с оценките на корковите табла пред вратата на всеки курс. Отваряше стъклото, забождаше четирите или петте листа, стриктно спазвайки азбучния ред на имената. После заключваше витрината, която ги пазеше от възможни посегателства. Със същата цел — да осуети евентуални произшествия, изпълняваше този свой ангажимент с повишена предпазливост, при затворена врата, двайсет или трийсет минути преди да отвори вратите на факултета и да пусне ордата от недоспали и пияни студенти, които цяла нощ бяха празнували предварително края на занятията, на изпитите, на четенето до късно в библиотеката и миризмата на пържени калмари от кафенето.

Клара също не беше спала много през онази толкова кратка, толкова топла и светла нощ, която по-късно, с времето, щеше да си спомня като къс от много утрини, пришити едни за други.

— Чуй ме, Клара.

Габриел Инестроса беше оставил отворена вратата, от която се излизаше на терасата на покрива, а едно болеро огласяше тясната улица.

— Не.

— На шейсет и три години съм, холестеролът ми е двеста и петдесет, вдигам кръвно до небето, а очите ми са изморени…

— И захарта. Забрави за захарта.

Клара приготвяше мохито по-добре, отколкото гаспачо^[1].

— Повече никога няма да излезем там, малката ми.

Тя запази мълчание, но продължи да изстисква лимони, сякаш не го бе чула.

— Искаш да те лъжа? Защо?

Професор Инестроса беше едър мъж, от онези, които, минавайки през вратата, леко навеждат глава. Изкачваше се до третия етаж във факултета, като се подпираше на парапета и на всеки десет-дванайсет стъпала спираше, за да възстанови дишането си, без да го интересува, че студентите му го изпреварват с големи крачки отдясно и отляво, нагоре и надолу по това дяволско стълбище.

— Възползвах се от теб, Клара Кобиан. От начина, по който ме гледаше — с такова внимание, сякаш в живота си не беше виждала друг мъж, почти без да мигаш и без да отместваш поглед дори за да си водиш записки.

— Грешиш, учителю. Не те гледах. Слушах те.

— Слушаше ли ме?

— И ми се струваше, че всичко, което казваш, е поема в проза. Гласът ти ме люлееше, защото беше като музика. Имаше вкус на шотландско уиски и на хамон^[2].

— А сега защо не искаш да ме чуеш?

Клара сложи леда в блендера и когато включи уреда, се разнесе оглушителен шум. Завъртя се на токовете си и се изправи срещу лицето му, срещу големите му ръце, срещу тъжните му очи и петнайсетте или двайсетте години живот, които смяташе, че му остават.

„Не са малко. За мен не са малко“, помисли си тя и разбра, че Габриел Инестроса, носител на Националната награда за литература, учен и професор, поет и журналист от старата школа, е взел непоколебимо решение да скъса с нея.

Заряза кухнята в хаос, леда — натрошен, лимона — изцеден, болерото — пуснато, вратата към терасата на покрива — отворена, и Инестроса — леко приведен под горния праг на вратата.

— Лети, лети! — каза той вместо сбогом.

Клара скита по уличките на „Маласаня“, докато изгасиха новите улични лампи, които бяха преобразили квартала и го бяха отървали от предишните сенки и тъмните входове. Сега, осветени, по балконите се виждаха мушкатата.

Когато най-после съмна и улиците се изпразниха от нощните птици, Клара взе автобуса, с който двамата пътуваха до „Монклоа“, където понякога той, понякога тя — в зависимост от студа, дъжда, умората на единия или бързането на другия — слизаше и се разделяше с целувка, като изчакваше на същата спирка следващия автобус, за да не ги види някой да пристигат заедно във факултета. За да не подхранват слуховете, шепота, погледите зад гърба и подмятанията.

Клара Кобиан и Габриел Инестроса бяха любовници. Той се бе родил четиридесет години по-рано, или тя — четиридесет години по-късно. Вината бе и на двамата. От страх, че професорът ще предприеме наказателни действия, ако някой от студентите му си изтърве езика, никой никога не се бе осмелил да говори за тях на висок глас. Поне не до тази сутрин, последната на последния курс, когато всичко вече бе предначертано и връщане назад нямаше.

Чакаха я същите онези, които шепнеха зад гърба й по коридорите на факултета. Последваха я по стълбището, ескортираха я до вратата на аулата и й честитиха онова напълно заслужено отличие.

— Постигнато с цената на усилия и жертви — казаха подигравателно. — На задълбоченото овладяване на предмета гериатрия, на твоята арогантност, на липсата ти на скрупули. Ще стигнеш далече, ще се изкачиш нагоре като паяк, ще станеш известна, ще погълнеш света.

И тя си тръгна от тази бетонна сграда завинаги, без дори да вземе подписаните си документи или да подаде молба за издаване на академична справка за завършване на следването.

От прозореца на кабинета си, през дима на цигарата, която трепереше в ръката му, Инестроса я видя да излиза.

— Струваше ли си, Габриел?

Деканът, Франсиско Олавиде, беше нещо повече от приятел. Бяха остарели в един и същи ден и заедно, пред едно и също огледало, пуснаха брадите си да растат. Олавиде не я избръсна повече. Инестроса, за разлика от него, се бе адаптирал по-добре към новите времена.

— Разбира се, че си струваше — отговори, без да отмества поглед от пътя, по който образът на Клара изчезваше. — Имах шанса да заживея отново. Да започна отначало. — Усмихна се. — Помниш ли какъв бях в деня, когато почина Марсела? Стар като дрипа, победен като революцията от шейсет и осма, с две големи деца и трима внуци, които ме наричаха дядо без капка милост всеки път, когато вдигнех слушалката на проклетия телефон. И сега си помисли за тялото на Клара — меко, топло, сладко и пълно с живот. Представи си, че ти си този, когото галят ръцете й, в прегръдките на жена, която гледа на бъдещето като на реалност, която не се страхува от смъртта, която ти говори за пътешествия, за предизвикателства, за деца, която е готова да свърши с теб, търси те през нощта и се сгушва в обятията ти, сякаш на тази земя не е останало друго човешко същество. Не смяташ ли, че ще си струва?

— Тогава?

— А страхът? Струва ли си целия този страх?

Клара Кобиан си създаде репутация с упорит труд от момента, в който обърна гръб на университетската фасада. През онова лято получи място като стажант в редакцията на регионален вестник, където се научи да се промъква през административните пролуки, да пробужда от страха не една заспала съвест и в сезона на най-голямата информационна суша да пише лятната хроника с изненадваща свежест, която не остана незабелязана. И имаше късмета престоят й на онзи южен плаж да съвпадне със смъртното отегчение на директорката на едно престижно женско списание, която прекарваше следобедите седнала на пясъка, омазана със слънцезащитен лосион, обградена с вестници и копнееща за офиса си на Пасео де ла Кастеляна^[3].

Много скоро Клара започна да наблюдава изгревите и залезите на слънцето от същата сграда, облицована с черни стъкла. Нейните статии, казваха, приличали на поезия, написана в проза, а тя се усмихваше носталгично, когато някой я питаше къде се е научила да пише по този начин.

Купи си „Ланча“, нае апартамент близо до Кралския дворец и си спечели славата на самотница сред съседите си.

Хората с толкова дълбок вътрешен живот като Клара Кобиан трудно общуваха със себеподобните си.

Понякога оставаха като хипнотизирани пред една дъждовна капка, стичаща се по стъклото на прозореца, и не доизслушваха събеседника си, решил да им се изповяда на чаша кафе. Въпреки това, притежаваха някаква особена притегателна сила за нещастните, може би защото говореха малко и мълчаха много, и така, между тишина и тишина, човек си мислеше, че го слушат, докато всъщност те забелязваха само капките дъжд от другата страна на стъклото.

В материалите на Клара винаги се усещаше малко горчивина — капка лимон във ванилията. Защото след Инестроса вече нищо не бе напълно сладко или солено. Нито онова мохито, което я накара да изгуби окончателно усещането за удоволствие, възвърна някога вкуса си.

— Клара, трябва да те помоля за една услуга. — Шефката й се казваше Илуминада и вярваше, че стилът на една публикация започва от самия човек. — Седни за момент.

Мебелите в кабинета бяха в тон с кориците на специалните притурки за декорация и се сменяха според сезона. Върху помощната масичка винаги имаше свежа орхидея. На дивана обикновено спеше глезеното й кученце, което така се вписваше в обстановката, че можеше да мине за пухкава възглавница или за още една от украсите, в които се препъваше погледът.

— Имам нужда от редакторка, която няма планове за Коледа.

— И се сети за мен, колко съм поласкана!

След пет години, наблюдавайки улицата от един и същи балкон, Клара и Илуминада се бяха превърнали в нещо много подобно на добри приятелки, макар и двете да знаеха, че това, което ги разделя, е много повече от онова, което ги свързва. Както и че това, което усещат за другата по интуиция, е повече от онова, което в действителност знаят за нея.

— Приеми го както искаш, но аз мисля, че това, което ще ти предложа, е подарък. Страхотен при това. Ако нямах толкова внуци, самата аз бих хукнала.

Илуминада се усмихна загадъчно и след още секунда на напрежение погледна Клара право в очите и изстреля от упор:

— Грета Бувиер ни е възложила мемоарите си.

Възклицанието на Клара накара пудела да се разлае паникьосано.

— Невъзможно!

— Не, ама да, Кларита. Ето го факса, който го потвърждава.

Размазаният черен подпис в края на един много бял лист премахваше всички съмнения.

— Ще прекараш два месеца в Ню Йорк, за да интервюираш госпожа Бувиер. Ще бъдеш настанена в нейния дом и ще си обградена с всякакви удобства. Ще присъстваш с нея на всички тържества, събирания и скучни галавечери, които можеш да си представиш. Ще посетиш местата, където са всичките й спомени, и разбира се, ще се запознаеш със сина й — известния Томас Бувиер, и внучката й — Карол, която, както знаем, е в Мадрид и следва не знам си какво по изкуствата. Наясно си колко е особена малката.

Клара продължаваше да гледа онзи подпис, без да може да повярва на случващото се.

— Има обаче една малка подробност — добави Илуминада почти шепнешком. — Технически погледнато, тя не дава интервюто на нас, а на Габриел Инестроса.

Клара вдигна очи от хартията, пребледняла изведнъж. Усети името на Инестроса в центъра на тялото си, както винаги, когато го чуеше, но сега, в този кабинет, не можеше да изгаси телевизора, нито да затвори вестника, нито да прелиства книгите на Габриел, избягвайки да поглежда към онова място на корицата, където бе снимката му. Нямаше друг избор, освен да преглътне и да се опита да остане изправена, вместо да се свлече на дивана на Илуминада, която продължаваше да говори, без да подозира, че Клара е на границата на припадъка.

— Изглежда, го познава от години. Бил е биограф на съпруга й, не знам дали ти е известно — уточни тя. — Всъщност Инестроса ми се обади тази сутрин, за да ми каже, че няма сили за такова дълго пътуване. Мисля, че е пенсионер. И ми предложи ти да отидеш вместо него. Каза, че обожава твоите статии, Клара, и че ги чете всичките. Обещах му, че ще се срещнеш на кафе с него този следобед в пет, за да ти обясни как да подходиш и да те въведе в темата. Увери ме, че Грета Бувиер няма да има нищо против ти да я интервюираш, стига да му позволиш той да те ориентира малко. Как ти се струва? Не умираш ли от желание?

Клара отпи глътка вода от чашата от синьо стъкло. Документът трепереше в ръцете й. „От емоцията“, щеше да каже Илуминада по-късно на мъжа си, който всяка вечер търпеливо слушаше как тези устни, позагубили с времето свежестта си, изстрелват като картечница клюките от списанието. „Излезе от кабинета ми, без да каже нито дума. Тази Клара Кобиан е журналистка до мозъка на костите си.“